Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!
Скъпа Комо,... Уважаеми заеко,... — чудя се как точно да започна. Защото има книги, които те карат да се усъмняваш в куп, при това съществени, неща — като например дали пишеш за тях, или просто си пишеш; дали ти напомнят стихосбирка, или по-скоро щастливо несвоевременно щъкане насам-натам; дали се вместват в някое литературно десетилетие, или неволно изместват чинно очакващите ги критически схеми. Не че правят конкретни бунтове — просто си съществуват сами по себе си. А тази форма на битие е колкото самотна, толкова и свободна.
„Зайча сянка“ — втората стихотворна сбирка на Комата — явно е такъв случай. Книгата си е толкова нейна, че на човек му става неловко да я представя. Една изключително силна лична митология, изказана по безхитростен начин, и в същото време — с толкова жизнена фантазия и ликуваща ирония, — че ти иде да я четеш и да се радваш, да я живееш и да се радваш.
За мене първата асоциация, колкото и неуместно да звучи от формална гледна точка, е с „Алиса в страната на чудесата“. Тягата към правене на fantasy, витаенето в различни светове, без при това да се създава и най-малкото усещане за изгубеност, логиката на причудливостта — всичко това оставя впечатлението за приказност и реалност едновременно. И най-хубавото е, че тези внушения произтичат някак от само себе си, извират от спонтанната волност на преминаването през нещата, на чувстването на нещата — без значение, че то понякога човърка рани, отприщва скрити тъги и болезнени нестаналости.
Фантастични сетивни преживявания, всепоглъщащи превъплъщения — и в същото време ироничен гъдел, че винаги можеш да се пробудиш, но за какво ли пък му е на човек да се пробужда — ето така горе-долу се чувстваш, докато четеш тази човеко-заешка книга. В нея приказните самооткривания от детството продължават като горчиво-сладостна нишка в сетнешното — нишка, за която се залавяш, нишка, която изпускаш, но която по неопределим начин остава завинаги с теб — като запазена любима играчка, по която гадаеш съдбата си на пораснал човек.
Историите на Комата се събират някак „по път“, с притесняваща лекота — защото, от друга страна, авторът им никак не се вписва в ипостаса на автентичния лирик. Безразличието към литературния контекст и монолитността на един живеещ чрез думите свят понякога се съчетават в нещо, което рутинираните литературоописатели ще побързат да отнесат към шлагера. Но подобно предписание за четене има основания само доколкото Комата си умира да разиграва трафаретите на ежедневието — при това да ги докарва на песен. Това обаче е само до време — докато нейният „лирически герой“ заекът не се изплъзне с блажено безразличие или омерзена погнуса от всички онези Мичета, топлотенджерни съпруги, жълти трудове за сноби и т. н.
В „Зайча сянка“ има и страхотни проникновения — натрупани някъде в дрипавия, изтощен спален чувал, над който звездите все не изгряват навреме; или събрани по пътя на смешното влакче, извозващо пътниците си до простора, откъдето могат да си летят и сами (което, разбира се, удря всяка надута ракета в земята). Има го и „онова малко глождещо нещичко / в Божия сандал, / без което щеше да има сътворение, / ама друг път“. Има ги и каменбрежките метаморфози, които те запращат в чудесни светове, докато следиш ставането на змийче–капка дъжд–морска пяна–двойна дъга–гъста кал–език на камбана. Има и мирни блатни куци и сакати. Има и чисто градски — пълни с микроби, истории. Има и DRUGS’N’ROCK’N’ROLL, и ъндъртейбъли. Има и едно „малко и френско градче“ Клю, в което слуховете се натрупват лавинообразно около изтърканите влюбени целувки, докато съвсем ги задушат, докато съвсем изчезнат и собствените му малки и френски обитатели. Има и куп други неща, които няма защо да се описват, тъй като книгата добре си ги подрежда.
Изобщо — измежду кориците на „Зайча сянка“ плъпват всякакви щастливи и нещастни твари и видения, които стигат да пренаселят цял един живот, а май ще останат и за следващия. Важното е някой да се зареди със свободата да ги види и преживее — занимание, което на Комата явно й идва присърце.
Светлана Комогорова — Комата. „Зайча сянка“. Изд. „5 звезди“. С., 2003.
