
Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката Рефлексии
се подпомага от Национален фонд Култура!
Скъпа Комо,... Уважаеми заеко,... чудя се как точно да започна. Защото има книги, които те карат да се усъмняваш в куп, при това съществени, неща като например дали пишеш за тях, или просто си пишеш; дали ти напомнят стихосбирка, или по-скоро щастливо несвоевременно щъкане насам-натам; дали се вместват в някое литературно десетилетие, или неволно изместват чинно очакващите ги критически схеми. Не че правят конкретни бунтове просто си съществуват сами по себе си. А тази форма на битие е колкото самотна, толкова и свободна.
Зайча сянка втората стихотворна сбирка на Комата явно е такъв случай. Книгата си е толкова нейна, че на човек му става неловко да я представя. Една изключително силна лична митология, изказана по безхитростен начин, и в същото време с толкова жизнена фантазия и ликуваща ирония, че ти иде да я четеш и да се радваш, да я живееш и да се радваш.
За мене първата асоциация, колкото и неуместно да звучи от формална гледна точка, е с Алиса в страната на чудесата. Тягата към правене на fantasy, витаенето в различни светове, без при това да се създава и най-малкото усещане за изгубеност, логиката на причудливостта всичко това оставя впечатлението за приказност и реалност едновременно. И най-хубавото е, че тези внушения произтичат някак от само себе си, извират от спонтанната волност на преминаването през нещата, на чувстването на нещата без значение, че то понякога човърка рани, отприщва скрити тъги и болезнени нестаналости.
Фантастични сетивни преживявания, всепоглъщащи превъплъщения и в същото време ироничен гъдел, че винаги можеш да се пробудиш, но за какво ли пък му е на човек да се пробужда ето така горе-долу се чувстваш, докато четеш тази човеко-заешка книга. В нея приказните самооткривания от детството продължават като горчиво-сладостна нишка в сетнешното нишка, за която се залавяш, нишка, която изпускаш, но която по неопределим начин остава завинаги с теб като запазена любима играчка, по която гадаеш съдбата си на пораснал човек.
Историите на Комата се събират някак по път, с притесняваща лекота защото, от друга страна, авторът им никак не се вписва в ипостаса на автентичния лирик. Безразличието към литературния контекст и монолитността на един живеещ чрез думите свят понякога се съчетават в нещо, което рутинираните литературоописатели ще побързат да отнесат към шлагера. Но подобно предписание за четене има основания само доколкото Комата си умира да разиграва трафаретите на ежедневието при това да ги докарва на песен. Това обаче е само до време докато нейният лирически герой заекът не се изплъзне с блажено безразличие или омерзена погнуса от всички онези Мичета, топлотенджерни съпруги, жълти трудове за сноби и т. н.
В Зайча сянка има и страхотни проникновения натрупани някъде в дрипавия, изтощен спален чувал, над който звездите все не изгряват навреме; или събрани по пътя на смешното влакче, извозващо пътниците си до простора, откъдето могат да си летят и сами (което, разбира се, удря всяка надута ракета в земята). Има го и онова малко глождещо нещичко / в Божия сандал, / без което щеше да има сътворение, / ама друг път. Има ги и каменбрежките метаморфози, които те запращат в чудесни светове, докато следиш ставането на змийче–капка дъжд–морска пяна–двойна дъга–гъста кал–език на камбана. Има и мирни блатни куци и сакати. Има и чисто градски пълни с микроби, истории. Има и DRUGS’N’ROCK’N’ROLL, и ъндъртейбъли. Има и едно малко и френско градче Клю, в което слуховете се натрупват лавинообразно около изтърканите влюбени целувки, докато съвсем ги задушат, докато съвсем изчезнат и собствените му малки и френски обитатели. Има и куп други неща, които няма защо да се описват, тъй като книгата добре си ги подрежда.
Изобщо измежду кориците на Зайча сянка плъпват всякакви щастливи и нещастни твари и видения, които стигат да пренаселят цял един живот, а май ще останат и за следващия. Важното е някой да се зареди със свободата да ги види и преживее занимание, което на Комата явно й идва присърце.
Светлана Комогорова Комата. Зайча сянка. Изд. 5 звезди. С., 2003.