За “Какво сънуват вълците” на Оля Стоянова

|
Не е лесно да се говори за сборника „Какво сънуват вълците”. Не е лесно не само, защото Оля Стоянова е ярък поет и читателят, който е чел нейната поезия, със сигурност би дебнал в разказите, за да открие неочаквана метафора или образ. Но задачата да се представи този сборник се усложнява, защото това, което аз открих между страниците на тази книга рядко се изказва смело и на глас. Признавам пред вас, че четох сборника два пъти. Първия път бях трогната, втория - озадачена.
Защо трогната – защото човек не попада често на толкова искрена и едновременно обрана проза. Сред тези 30 истории, които ви предстои да прочетете, няма разточителство, Оля пише стегнато, дори бих казала пестеливо. Нещо повече, Оля пише прецизно - прицелва се внимателно и стреля безпогрешно. А пространствата, които отваря този изстрел, макар и достъпни, не винаги лесно се осъзнават, а има хора, убедена съм, които биха отказали отговорите, които те извикват.
В разказите на Оля привидно изглежда така, че историята започва от съприкосновението. От допира на човек с човек, на човека с външния свят. Но за изненада този външен свят е само щрихиран, той никога не е бил цел, нито дори загадка. Не той е въпросът, който задават тези истории. Героите в разказите трябва да взимат решения, докато влизат във взаимодействие, но не пространствата около тях са им отговор, нито дори другият човек. Отговорите, а и загадките в тази книга, доста често изглеждат съдбовни. И именно затова двойнствени. Некатегорични. Понякога дори чудати.
Но отначало. Разказите в сборника „Какво сънуват вълците” са като кутия с двойно дъно, като калейдоскоп, който сякаш всеки момент ще нареди цветните петна в позната фигура, но в последния миг рязко изменя посоката и историята вече изглежда повече от неочаквана. Често сред страниците на тази книга ще срещнете семейни двойки, майки и синове, дори и самотни наблюдатели на хаоса наоколо. Ще срещнете също и реалност, на която нещо не й е съвсем наред.
Съпруга казва на мъжа си, че не е в час, казано фигуративно, защото е много чувствителен. А човек би се запитал какъв трябва да е един мъж за жена си, ако не точно чувствителен? Друг герой се опитва да се освободи от оковите на всекидневието, дори от брака си, за да рисува, но единственото, което успява да улови четката му е една дебела котка. Накрая се оказва, че същата котка е била единственото живо същество, което е наблюдавала и жена му, когато той е опитвал да разкъса оковите и бъде свободен. Майка принуждава детето си да й налива минерална вода, за да утоли жаждата й, но не се разбира за каква жажда става дума, докато в края на разказа човек не осъзнае, че майка и син въобще не си говорят и водата – както обикновено тя е само метафора. Мъж губи слуха си, не чува телевизора, улицата, целия свят... Звуците отново изплуват от небитието, когато при този герой се връща най-близкият му човек, но вместо и в този момент всичко да си дойде на мястото, онзи, който е загубил сетивата си бива укорен, че е забил така, както блокират машините, когато отказват да изпълнят команда.
Много такива странни или не чак дотам истории могат да се срещнат в тази книга. Самотниците в нея са любопитни към света. Дори бих ги нарекла нахални. Момиче, което учи психология и работи като барман, се вслушва в историите, които й предоставя барът, но сама не осъзнава, че нейната история също е част от този бар. И че ловецът също може да бъде мишена, че тя също е наблюдавана, както и наблюдава, също е участник, уви не само зрител. Мъж, мечтае да срещне авантюра, докато е на екскурзия в чужда държава и вече дори е наредил пъзела в главата си, представя си как заговаря околните и те стават част от живота му, но когато същите тези околни стигнат до него, се оказва, че тяхната цел е единствено печалбата, онази печалба, която има единствено и само паричен еквивалент. Учител по география се надява един ден да открие, ако не континент, то поне малък остров, някъде в дъното на картата, но в края се оказва, че единственото, което е по силите му е да си остане Долапчиев, който не може да размести континентите, но е в състояние да вгорчи живота на всички заради неосъществените си мечти или неизживяно детство.
Но, разбира се, и сега аз ще се въздържа да ви разказвам тази книга, а е възможно да ви заблудя, че всички истории в нея са тъжни, някои клаустрофобични, а други чак стряскащи с директния си подход. Това, което прави впечатление в тази книга, освен острият, а и дълбок, нюансиран поглед на нейния автор, са и характеристиките на героите. Те изглеждат маргинални, леко отстранени, и всички, почти до един, са в една и съща възрастова категория. Ако е вярно, че човек може да направи заключение за едно поколение по неговия литературен еквивалент, то изводът, който всички бихме си направили няма да е светъл. Младите хора, а те почти всички в тези истории са млади, са някак отстранени от този свят. Дори не ядосани, а на границата със заобикалящото. Те по-скоро са вътре в себе си, отколкото да са активни или настъпателни. Въпросите, които тези разкази задават не идват от ситуациите и обстоятелствата, а са предначертани. Който някога е бил алпинист в зрелостта си става хижар. Който някога е искал да бъде собственик на фонтан в зрелостта си става продавач на жива риба. Който някога е чел книги, вместо да лудува, един ден отваря антикварна книжарница. Майка, която губи синовете си в неизбежния миг на тяхното съзряване, в един миг осъзнава, че е загубила връзката със своите родители. И че змията неизбежно в някаква част от неумолимото време захапва опашката си.
И макар да нямат имена, макар да не се оказани с точност местата, на които се развива действието в тези, определено и на моменти тежки истории, читателят неизбежно застава пред въпроса – дали и той не е такъв. Прескочил границите на света, в който има глъч, смях, близост, любов... И такъв ли е светът наистина, както е описан, толкова безпощадно и без милост към не толкова обръгналото око.
Разбира се, всеки ще намери свой отговор за това от коя страна на бариерата се намира. И дали е вярно, че сме обречени на злободневното и че сивотата понякога е единственото, което притежаваме.
Но, за моя радост, сборникът на Оля Стоянова не е еднозначен. Има изход от ситуациите, които са описани вътре. Има излаз на море. Вълците, както пише Стоянова, понякога могат да сънуват, а какво – ще разбере след като прочетете тази книга. В нея има и смях, има и хумор. И той не е суров. А искрен, пък дори и на моменти самоироничен. А каква по-голяма мъдрост от тази.
Сборникът на Оля дава шанс на всеки свой читател да погледне и себе си и света отстрани, за да вземе решение. Или да открие отговор. И този отговор не е забулен зад лайф стайл стилистика, нито зад самоцелни сюжетни или игри с изказа. Книгата е хомогенна, цялостна, никъде не изгубва самообладание, не залита и не подмамва. Искрен и открит сборник е „Какво сънуват вълците”. А на мен не ми е известна по-сериозна причина от тази, за да го препоръчам горещо.
Заслужава си.
 

„Какво сънуват вълците“ на Оля Стоянова можете да закупите с намаление от виртуална книжарница „Словото“.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *