За повече пространство в поезията

|

Размисли, които съпровождаха прочита ми на стихосбирката „Приближаване на пейзажа” от Милка Стоянова (издателство „Балтика 2002”)


 
В съвременната българска поезия стихотворенията много често представляват купчина думи – свързани смислово или не, без възможност да бъдат обдишвани. Попаднал в такава камара от думи, читателят се задушава от тежестта им. Преди да поеме въздух, върху него вече се стоварва следващата... докато обезсилен, той захвърля в ъгъла на съзнанието си и книгата, и желанието повече да чете поезия.
Пространството в стихотворението е необходимо, бих казала – задължително. То трябва да даде възможност в него да се поместват мислите ни. И тези мисли да имат свободата да се реят от етаж – на етаж, от идея – в идея, според духовното стъпало на читателя.
Динамичният живот постепенно налага късите форми, но къси само по строеж, не и по въздействие. Защото стойността на едно стихотворение се определя не по броя на редовете, не дори и по това, какво точно се опитва да ни внуши авторът, а по плодородието на тишината, с която то изпълва душата ни след неговото прочитане. Мислите, които се раждат в нея понякога ни преследват с дни, а се случва нерядко (дай Боже, по-често!) да предизвикват скокове в душевно-духовното ни пътуване.
Такава е мисията въобще на изкуството – да отвежда хората в лоното на Логоса, откъдето всъщност и произхожда. Авторът е само посредник и неговата отговорност като такъв, е грандиозна.
В частност, поезията като фрактал на Пра-Словото, трябва да изпълнява тази мисия, да пренася неговата информация и да съответства на неговата необятност. А всяко стихотворение като фрактал на поезията, всеки израз, като фрактал на стихотворението и всяка отделна дума, като фрактал на израза, трябва да носят не само неговата идея, а да тласкат и пробуждат паметта към десетки други.
 
В поезията на Милка Стоянова верижната структура на фракталите е осезаема. Вярвам, че всички са я усетили или ще я усетят, четейки следните стихове:
Гледам/ в точния пейзаж/ и той ме гледа. Ако е извор/ отпили сме, ако е мост, преминали сме, ако е къща, сме влезли...
Или
В далечината – кораб./ Нито идва,/ нито си отива./ Сред вълните без море/ се люшкат/ посоките на времето...
Или
С една свещ прекосяваме съня -/ до самия вход на облекчението стигаме./ И нахлува вятър.
И един последен цитат от 7 думи, с които Милка Стоянова е изразила всичко, за което аз написах цяла страница:
...В мислите ти си ангел,/ цял превърнат/ в бдение.
 
При тези редове аз най-често оставях книгата настрани, за да потъна в уюта на безвремието, провокирана често от една-единствена, на място положена като здрав ъглов камък – дума. Стиховете ту ме приближаваха, ту ме отдалечаваха от бленувания пейзаж на авторката и това витаене в пространството между думите бе наистина едно прекрасно изживяване. Защото вече това не бе нейният пейзаж, а моят - с моите най-любими цветове, съкровени контури и населен с най-близки до сърцето ми присъствия.
 
Затова тази книга трябва да се чете на глътки – бавно и мълчаливо, оставяйки се повече на въздействието на бялото поле между думите, отколкото на самите думи.
На глътки - бавно и мълчаливо, така както мъдреците и адептите раздават богословение на жадните за духовна храна, свои ученици.
 

Ирина Войнова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *