За По-малко на Людмил Станев

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 

От Хензел за Гретел,


от Одисей за липсващата бяла котка,


от рицарите на кръглата маса за Фидел -


текст, написан с пяна на горната устна,


за из път на читателите на Л.Станев,


както и на самия него,


където и да се намира в този момент


 
Неприятният татарин Людмил Станев, който написа преди години Няма такава книга доплава отново до София, за да представи нова. Тя се нарича По-малко. Малка и тънка, и се продава много - на първо място е в истинските класации за продажби в истински книжарници като “Български книжици” и “Нисим”. По-малко е по малко смешна, по малко тъжна, но много добре написана книга. Книга, след която дълго ще се чувствате безпричинно щастливи. На премиерите авторът обича да изчита почти цялата. Но ако си мислите, че поради това сте вече запознати с малката бяла книжка - не сте наясно със Станев, който изчезва и се появява, когато не го очакваш, досущ като бялата котка в неговите текстове. Пиша “текстове”, защото, колкото и да си блъскам главата - не мога да открия жанрово определение на това, което се съдържа между двете лодки на Кольо К. на корицата и отзад (без асоциации, моля!) Това важи и за предишните му книги, но за тази в много по-голяма степен. Защото, ако до този момент Людмил Станев пишеше някак за другите, държеше се като пич, който не иска да си признае, че може да бъде нежен и чувствителен през цялото време, а само от време на време, то в По-малко усмивката ни застива в гримаса, а току виж сме пуснали по една издайническа сълза. Ами няма за кога да се надуваме - времето зад гърба ни е повече от това пред нас, всеки нов трепет на душата е подарен, вече не ни е срам да се разревем. Топката, която ритнахме в детството, вече стремглаво пада надолу. Любовите ни вече могат да се минимализират до едно “АХ”. Приказката за Снежанка ни кара да се питаме кой е джудже и кой ще стане джудже, а не има ли изобщо джуджета, защото за отровните ябълки нямаме съмнение. В минимализма си Людмил Станев стига до там, че успява да пренапише Шекспир за петнайсетминутна драма, но като имаме предвид какво направиха с други големи писатели театър Сфумато, Кирил Мерджански, Георги Тенев, а също и Мариус, не мога да не се възхитя на далновидността на автора, предвидил бъдещето на театъра. Аз съм приятно изненадана от любовта, която струи от стихотворенията в края на книгата. Те сложиха в джоба си хладната претенция на всичките ни млади поети, които като че никога не се влюбват! Книга, която не знам как става това, но изглежда по-цялостна от много концептуалистки напъвания, от които излиза знаете какво. Не че Станев се гнуси от тези работи - та той е написал цял трактат за краката, в който има един крилат стих, който ще се изкуша да цитирам:
Ухаят ти краката в мрака,
изпълват цялото купе,
а влакът тихичко си трака,
на мене малко ми е зле.
Честно казано, ако човек се задълбочи в автобиографията на Людмил, просто ще си прехапе устата от неудобство. Как може такава обикновена автобиография да има толкова талантлив писател! Уповавам се единствено на последното му изречение: “Ето така започна всичко, а как ще завърши, никой не знае.” Може би от неудобство и за да не го помислим за обикновен, писателят непрестанно снове нагоре-надолу. Това земноводно, този нов Одисей току отплава от София за Пловдив, Варна и други градове, току доплава, но вместо да слезе от кораба - махва с ръка и изприпква от другата страна на палубата с тънките си мравешки крака (когато е писал за краката, мисля, че е плод на опит от приятели и случайни пациенти, а не от неговите си), за да избърше с ръка лицето си. Същото правим и ние от брега. Защото и ние непрекъснато се колебаем - кого обичаме повече - децата си или писането си, пътуването или стоенето на едно място, гаджетата или любовта. За Людмил Станев не съм много сигурна, че се е определил - след свръхчувствителната детска книжка “Малка нощна приказка”, той написа свръхчувствителни любовни стихотворения, а също и “Един ден свобода” и “Рентгенова снимка на гръдния кош на Одисей” (впрочем, стихотворение по-кратко от заглавието си, което поради това ще се изкуша да цитирам, и в което отново личи старата травма на писателя от това, че е бил лекар):
Във мене е потънал корабът,
със който съм дошъл.
Както сами се уверихте, Людмил Станев е напълно объркан писател. С това той става още по-симпатичен, защото само големите таланти се колебаят. Всички останали предварително си начертават пътеките през живота и правят спестявания от закуски или големи удари, което е едно и също. Но въпреки колебанията, Людмил си е все той, така книгата му По-малко е запазила очарованието на честността. Не мога обаче да разбера едно - защо у нас талантливите и можещите непрекъснато се качват на кораби, за да обикалят, обикалят, докато я се завърнат, а не… Или май ги качват, изчезват ги, както във великия “Параграф 22”… Пробутват ни някакви скапани бози, които искат да минат за алкохол и по телевизия, и в преса, и в книги, че и в кино. Дано докато умните се наумуват, а лудите налудуват авторът на сценария на “Клиника на третия етаж” не се изгуби някъде по пътя с малките си мравчи крачки или пък корабът му не потъне мърцина. Че ми писна от подобни финали! Всъщност той си знае - както го е написал в “Кратка енциклопедия за ученици” - “Хората се забавляват по различен начин.” У нас “опитите за клониране на овчар продължават.” Сравнима само със страхотната книга “Еуропеана” на Патрик Оуржедник, тази Людмилова енциклопедия плаче да бъде продължена. Но за да разберем колко струва таланта, може би и той ще трябва като чеха да замине за Париж или другаде, та тогава да се усетим какво имаме. Ако тук Станев се е възгордял, докато чете - моля да престане, а да отиде, както направи това лято на плажа в Созопол, и да купи две бири. После ще обсъдим книгата му по-подробно, а парите за бирите ще му дам веднага. Двамата на дело можем да приложим диагнозата на д-р Станев:
Душата ми се носи леко
и нямам вече, ама нямам тяло.
 

Силвия Чолева,
също родена през 1959,
което тепърва ще й създава още повече грижи


11.11.2004
от София




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *