За романа “Плячка” от Георги Гроздев

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 
Българската литература, казват, имала богати анималистични традиции. Може би защото ги създават майсторите на разказа - Елин Пелин, Йордан Йовков, Емилиян Станев, Йордан Радичков.
Старият критик Иван Мешеков се усмихваше иронично на твърдения та, че Емилиян Станев "познавал добре" природата.: "Познава я от книгата на Брем "Животът на животните"!"
Можем ли да познаваме "природата"? Тя е мълчалива тайна, за нас тя е само огледало, в което оглеждаме себе си. За Елин Пелин животните са съжители в бита и съучастници в труда на селянина. В "Ако можеха да говорят" на Йовков животните са паралелен свят на човешкия в хармонията на мирозданието. За Емилиян Станев в животните е "тайната", която търси и в човека.
Дворянинът Тургенев чрез "Записки на ловеца" открива за руската литература, че и селяните са хора, човешки същества.
За Хемингуей ловът е и мъжествена авантюра, и удовлетворяване на писателско любопитство, и светски снобизъм.
Ловът в различни исторически епохи е означавал различни неща
за човека - и опасна битка за оцеляване, и начин на препитание (поминък), и спортно състезание, и отдушник на агресивни инстинкти, и светско развлечение, и демонстрация на социален престиж.
Като млад критик бях поделил пародийно българската проза на две основни направления - ловджийско и рибарско. Ловджийското представяше екстравертни творчески нагласи, екшън-проза. Рибарско то удовлетворяваше контемплативни интровертни нагласи, себевгледаност на човека в съзнанието му, разгръщаше психологически анализ. Неслучайно психологическата проза обича "водната" метафорика - "поток на съзнанието".
Романът на Георги Гроздев не е "ловджийски роман" (поне не е само "ловджийски"), макар че в него има лов и действието се развива в и край ловен резерват - място на поминък за едни, на търсене на авантюра - за други, терен за плячкосване - за трети.
Романът на Георги Гроздев не е и само "анималистична проза", макар че в повествуванието животинският "персонаж" е равнопоставен на човешкия.
"Плячка" е по-скоро социален роман-притча вгледан в “природата”.
Българската действителност след "промяната" обикновено се мисли с катастрофични метафори. Семантиката на заглавието "плячка" изглежда обаче по-адекватно за тази действителност не само поради своята полисемия.
Животните също могат да бъдат един за друг "хищници" и "жертви" в човешкия поглед, но в природата има екологическа "хранителна верига", а не "плячка". Само хората могат да се "плячкосват" един друг, защото не са само "природа".
Не бих казал, че Георги Гроздев е изцедил докрай сюжетния и смислов потенциал на персонажните конфигурации, които е заложил в романа си, но "Плячка" е добър роман. А може би не ги е изцедил защото само загатнатата притча би се превърнала в прекалено еднозначна плоска алегория. Недоизказването е по-добрия вариант в литературата от свръх-казването.
 

Проф. Светлозар Игов



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *