За романа “Преображение Господне”

|

Георги Михалков: “Преображение Господне” – роман. Изд.: “Литературен форум”, поредица “Българска сбирка”. Романът е спечелил конкурс на Министерството на културата. Редактор: Марин Георгиев. Художник: Яна Левиева. София 2008 г.


 
Голяма част от българската белетристика и публицистика от Освобождението ни до днешни дни визира части от мъченическото минало на народа ни, преживяно през 13-те века, откакто сме се установили на най-обуреваемия земен кръстопът – Балканския полуостров.
Но най-голяма част от тези исторически теми с право се падат на петвечния период (1396-1878) от робската ни зависимост под властта на мюсюлманска Турция. Почти няма у нас що-годе огласен автор, в чието творчество да не присъстват мъките и теглилата на четническото хайдутство, бунтовете и въстанията на роба-българин в борбата за освобождение и независима държава.
Не се надявах обаче, че и моят колега по перо Георги Михалков, чиято биография е разпиляла дните му дори в друга държава, да е така съпричастен с тази съкровена за мен тема, както я е разработил в своя роман “Преображение Господне”. Но нека се поправя: той не я “разработил”, а е просто изповядал. Защото се оказа, че е кръвен потомък на деен участник в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. от Странджанския край, дядо му е Георги Михалчев.
В повествованието четникът, въстаник ни въвежда в разгара на подготовката за решителния ден. Макар съвсем млад, осемнайсетгодишен, дядото на автора, вдъхновен от обичта си към България отива на четническото сборище Студен камък, дето учителят Вангел войвода станува със своята отбор дружина.
Цяла галерия от личности, дръзки и по-смирени, буйстващи и по-омъдрени, очертават полюсите на логичност (Вангел) и крайност (Дели Богдан), каквито има във всяко общество или дори малка група.
Териториалният фон, на който се разиграват драматичните събития е Одринско и Лозенградско, респективно Малкотърновско, които са под турска власт през 1903 г. и днес са в пределите на Турция. Скъпите родни огнища на тамошните българи – Змеево, Чучулигово, Повет и други отдавна носят турски имена, затова пък авторът чрез своята творба ги оставя безсмъртни в народностното ни съзнание.
Благодумният разказ на този корав българин и поборник остави у мен дълбока диря. Макар и неуспешно Преображенското въстание за сетен път доказва, че всяка педя наша земя е заплатена с гореща кръв на юначни синове и дъщери. И тази, която е отвоювана за наша, и отнетата ни завинаги.
Книги като тази са укрепителни камъни под основите на една постройка, защото героизмът и себеотрицанието на героите, очертани така релефно в романа могат и трябва да стреснат ония, за които всичко чуждо сега е отлично, та ако ще да е от Кения или Танзания, а всичко лошо е “българска работа”.
Дълбоко съм благодарен на Георги Михалков, че към немалкото писания по тези събития прибавя днес и свой принос и то значителен и убедителен.
 

Петко Огойски




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *