За стихосбирката на Аксиния Михайлова “Луна в празен вагон”

|
Преди всичко искам да благодаря на Аксиния задето ме покани да представя нейната втора поетическа книга – „Луна в празен вагон“, макар че съвсем не съм от хората, които имат рутина в подобни занимания.
Тази роля обаче ме концентрира върху стиховете й може би малко повече, отколкото ако бих била просто техен читател. А самата книга е много благодарна към това усилие, тъй като „Луна в празен вагон“ е не просто талантлива композиция от текстове, но притежава и качеството да те кара да мислиш и да се чувстваш поетично.
В краткия си разговор с Аксиния, когато получих тази книга, може би единствената фактологична нишка, която тя като автор ми подаде към прочита й, бе, че гледа на нея като на завръщане – като на своето творческо завръщане в литературата. Това признание извика у мен симпатия, която обаче не бе лишена от известен скепсис – както може би повечето професионално занимаващи се с литература хора биха погледнали на подобно откровение. Особено като се има предвид, че последните десет–петнадесет години някак си изместиха проникновеното и сантименталното говорене за писането в една недотам престижна, често иронизирана зона.
Срещата със самата книга обаче на свой ред ме провокира – припомняйки ми, че всяко привикване е порочно, в това число и професионалното привикване към литературата, граничещо с претръпването. Четенето на „Луна в празен вагон“ породи у мен следната метафорична представа: колкото и скептични, иронични, травестирани словеса да изтекат, онова, което в крайна сметка ще ни развълнува, ще са фрагментите от онази безхитростна лескá, която лежи с еднаква твърдост и чистота на дъното на „реката“ и която не би могла да се преобразува толкова бързо, че да промени образа си за тези, които ще я съзрат след десет, петнадесет, двадесет години – все едно какви води ще са изтекли през нея дотогава. Зад тази прозрачна метафора, предполагам, лесно разпознавате моята идея за поезията на Аксиния.
Та в този смисъл, колкото и просто да звучи – винаги ще има разлика между сътворяващото писане и културната реактивност, между създаването на поезия и жонглирането с поетически реалии – не че едното е на всяка цена добро, а другото – лошо. Това, което обозначаваме като актуално или като отживяло, може да е въпрос на културна мода, на исторически период – все едно, литературните тенденции ще преливат в едната или другата посока – на писането като сътворяване или на писането като заиграване с вече сътворени писания. Но различието между двете отправни точки на оценностяване винаги ще си остава и ориентацията между тях винаги ще е въпрос и на личен избор.
Радвам се, че имах около месец да поживея с тези стихотворения, преди да трябва да говоря за тях, – около месец, в който се завръщах към „Луна в празен вагон“, все повече убеждавайки се в чистотата на пробата поезия в нея. И все повече си мисля – колко е хубаво, че има хора, за които литературата е именно място за завръщане – място със свое магнитно поле и свои очертания.
За книгата на Аксиния Михайлова може да се говори много. Мене лично обаче тя ме предразполага най-вече към писане, към някакво паралелно творене. Затова може би най-добре би било просто да прочета написаното.
Ще пристъпя към конкретното разглеждане на стихосбирката с уговорката, че за такива текстове не е добре да се говори със суперлативи, тъй като суперлативите по правило разколебават доверието. Много по-трудна е оценката, която те изискват, защото трудно е самото онова красиво-чувствено удържане по високото плато на носталгично-любовното писане, което Аксиния превръща в своя поетика.
„Луна в празен вагон“ е книга, изпълнена с много красота, покой и носталгия. Привидно най-постоянните герои тук са жената и мъжът – типичната лирическа двойка – а „Луна в празен вагон“ е изключително лирическа книга. Но същностните първостепенни герои – пак изцяло в матрицата на лиричното – са споменът и желанието. Тези стихове с особена настойчивост водят към прозрението, че носталгията носи истинското усещане за нещата. Това са стихове на липсата, не на притежанието – на онази благословена липса, която от време на време кара хората да се чувстват божествени същества. Тя ни влече по неясните, но непогрешими траектории на копнежите – копнежи по неща, които са отминали; влече ни по траекториите на желанията към неща, които сá, но няма как да бъдат по-ясно казани и по-категорично овеществени. Защото самата им природа е в неяснотата. „Луна в празен вагон“ напомня изплуване от сън, напомня пребиваване на границата между будното и сънно-бленуващото съзнание – пребиваване, на което обикновено не съумяваме да придадем траене – от боязън пред времето, от боязън пред собствените си дълбини.
Аксиния обаче умее да остава на границата между света вън и света вътре. Умее да си спомня нещата, без да ги осакатява. Напротив, удържа именно тяхната невидима крехкост, разгръщайки я в сюжети, отправящи се от нейното „тук и сега“ по смътните следи на миналото или в не по-малко смътните посоки на някакво паралелно настояще. Колкото за бъдещето – не знам дали за него има място в този неин вглъбен пиетет към нещата и състоянията. Те сякаш са толкова важни с присъствието си, че фокусират цялата енергия на срещата и опознаването в единствеността на своята слученост. И наистина, бъдещето е важно, когато миналото и настоящето не ти дават достатъчно. В стиховете на Аксиния обаче има някаква източна съзерцателност и отдаденост на момента. Те залагат на нея не като на повърхностен екзотизъм, а попивайки я, превръщайки я в свой поетически екзистенциал.
Всъщност, ако трябва да бъда точна, по-учленимата културна асоциация води по-скоро на Запад. Дали заради наслова на колекцията – „Аквариум Средиземноморие“, дали заради вплетените в стиховете топоси, отрязъци от пейзажи, фрагментарни визии, имена, дали заради всичко това заедно, но може би най-вече заради носталгичната атмосфера на забравило да си тръгне лято, поне у мен асоциацията със средиземноморската поетична чувствителност е много силна. Не трябва да забравяме, разбира се, и цялостния професионален интерес на Аксиния Михайлова към тази култура.
Отдавна не бях попадала на толкова поетична книга. Подозирам, че тя обхваща текстове, писани по различно време, разделени помежду си от много години. И все пак е тъй монолитна, че на човек му иде да завиди за оня вътрешен живот, който сякаш не се изменя във времето.
Разбира се, авторът сам най-добре познава това усещане на оттегляне и завръщане, своя собствен танц с поезията, с поетичното у себе си – онова чувство за непостоянството и ефимерността на живеенето във вдъхновението, което прави завръщанията още по-желани. И все пак книгата е толкова една, звучи толкова на един дъх...
Донякъде се радвам, че не познавам отблизо Аксиния, че не мога да чета текстовете й като фрагменти от биография, а те така силно изкушават към това със своята оголена интимност. В същото време обаче разпознавам отделни видения като свои, отделни погледи през рамо, парчета от спомени, сякаш нелогично зачекнали се в паметта, усещания за случки... – и може би всеки би разпознал своите фрагменти в тази книга, защото тя по начало е пренебрегнала маските и литературните пози, съхранявайки дълбинната архетипност на преживяванията.
В този смисъл това е книга от друго време и от друго място. В нея има нещо храмово. Дотолкова е изчистена от „врявата на деня“, дори от дисонансните гласове на живота в полза на една плътна, темперирана хармония – че дарява с усещането за разтварящи се храмови двери, въвеждащи те в уникален свят – в красиво обсебващия свят на тъжните наслади на поетичната памет. И което е най-важното – тези двери сякаш се затварят след теб, за да не допуснат нищо чуждо да нахлуе вътре и да смути съзерцанието, което те очаква.
Не бих се впускала с сравнения с духа на времето, в контекстуализиране на тази поезия. Това не би било трудно, защото тя е толкова различна от онова което „се пише сега“, от онова, което въобще може да бъде поставено под знаменателя на „пише се еди-как си“. Така че това хипотетично литературоведско усилие най-вероятно би завършило с рефрена „не като...“.
В заключение ще цитирам едно двустишие, което поне според мен е събирателно за философията на тази книга:
светът е прекрасен не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени...
 

Текстът е четен на премиерата на книгата на 15.02.2005 г. (виж репортаж).


 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *