Знаменитият „След Вавилон“ и въпросът на езика и превода – прочетете откъс

|

Фундаменталният труд на видния американски учен Джордж Стайнър – „След Вавилон“ (ИК „Изток-Запад“), излезе на български език. С ерудиция и вещина авторът ни води из лабиринтите на взаимоотношенията между езика и превода и разяснява какво прави (не)възможен преносът от един език в друг, а и кои са хоризонтите за неговата възможност.


Корица на книгатаДългоочакваният мащабен труд в сферата на лингвистиката и превода – „След Вавилон“, на известния американски философ, писател и професор по сравнително литературознание Джордж Стайнър е вече факт и на български език. Роденият в Париж учен смята, че всяка  комуникация е своеобразен превод, чийто смисъл – за да бъде преведен правилно – трябва не просто да премине от един език на друг, но да бъде пренесен през времето, пространството, през културите и контекстите. В тези максимално широки хоризонти на превода Стайнър стига неминуемо до въпроса за границите на езика и неговото отношение към света като цяло.

 

В „След Вавилон“ (с подзаглавие „Аспекти на езика и превода“) Джордж Стайнър илюстрира майсторки тази и други свои тези, използвайки богат набор от примери, като предлага също и херменевтични анализи на конкретни текстове и техните преводи. Книгата би била интересна както за хората, интересуващи се от философията на превода, и(ли) искащи да видят как се разгръща на практика приключението на превода, но и за тези, които просто проявяват интерес в сферата на езикознанието.

Стайнър разглежда бъдещето на езиците в глобализиращия се свят, поставяйки акцент върху постоянно нарастващата днес сила на англо-американското есперанто, което се разцепва на все повече и повече локални – макар и сродни – форми. Авторитетният учен обръща специално внимание и на китайския език, който засега остава главно в границите на общността. Испанският, смята още авторът на „След Вавилон“, засилва все повече своето влияние в демографски и културен аспект, докато „по-малките“ езици – основно тези в субсахарска Африка и Амазония – изчезват, повличайки със себе си и характерните черти в съответните култури. От една страна е логично, допълва още Стайнър, да се предположи, че победоносният ход на науката, технокрацията, международните финанси и масмедиите ще осигури дългосрочната хегемония на англо-американския – компютърните езици отразяват и допълнително утвърждават това превъзходство, но да не забравяме все пак: „Действителността обаче винаги е по-неуловима и по-иронична от нашите предположения. Много е възможно Вавилонската кула да продължи да хвърля своята творческа сянка.“

 

Джордж Стайнър  преподава в редица престижни университети в САЩ и Европа, а голяма част от многобройните му есета, статии и рецензии на са публикувани във водещи издания, като „Ню Йоркър“ и „Таймс Литъръри Съплемънт“. Автор е на близо 30 книги, сред които нестандартният и дързък труд „Моите ненаписани книги“, излязал от печат у нас през 2013 г.

 

Откъс от „След Вавилон“, Джордж Стайнър


Между тази книга и нейното приемане в настоящите академичен и високожурналистически канони (като двата често толкова вредно съвпадат) стои въпросът за „теорията“. Теории съществуват в точните и приложните науки. Те са длъжни да дават прогнози, могат да бъдат подлагани на решаващи проверки и са фалшифицируеми. Една теория с по-голям доказуем капацитет за обяснения и приложимост ще измести предшественичката си. Никой от тези критерии не важи в хуманитаристиката. Никаква конфигурация или класификация на философските или естетическите материали няма прогнозна сила. Не съществува смислено експериментално доказателство или опровержение на естетическо или философско съждение. В дисциплините на интуицията и трептящите реакции на чувствителността, в изкуството на разбирането и отклика, които съставят хуманитаристиката, никоя парадигма или школа не отменя друга. Винкелман не заличава Аристотел, нито го замества; Колридж не превръща доктор Джонсън в отживелица; написаното от Т. С. Елиът за Шели не обезсилва Матю Арнолд.

Поради това аз смятам днешната вездесъща употреба на термина и категорията „теория“ в поетиката, херменевтиката, естетиката (а подозирам – и в социалните науки) за измамна. Тя няма съдържателен статут и напълно затъмнява субективната, творчески трансцендентална (в Кантовия смисъл) насока на всички доводи, предложения и открития в литературата и изкуството (истински теоретични, тоест „формализируеми“ елементи безспорно има в анализа на музиката). Няма „теории на литературата“, няма „теория на критиката“. Подобни етикети са арогантен блъф или заимстване, прозирно в своята патетика, от завидните сполуки и напредъка на науката и технологиите. Със сигурност няма, да ме извинят настоящите ни византийски майстори, „теории на превода“. Онова, което имаме, са аргументирани описания на процеси. В най-добрия случай ние намираме и на свой ред се стремим да дадем израз на разкази за преживян опит – евристични или примерни записки за работа, която е в ход. Те нямат „научен“ статут. Инструментите на разбирането ни не са теории или работни хипотези в някакъв научен, което ще рече фалшифицируем, смисъл, а са онова, което наричам „работни метафори“. На най-висшето си ниво преводът няма да спечели нищо от (математически) детинските диаграми и блок-схеми, предлагани от кандидат-теоретиците. Той е и винаги ще бъде онова, което Витгенщайн нарича „точно изкуство“.

Четиритактовият модел на херменевтичния ход в акта на превода, изложен в „След Вавилон“ – „начално доверие – посегателство – присвояване – реципрочност или възстановяване“ – няма претенции за „теория“. Това е описание на процес. То черпи силата си, доколкото я има, от реалната практика на преводачите, от свидетелствата, все още прекалено оскъдни или недостъпни, от тяхната работилница. Понятието за „възстановяване“ или възвръщане на равновесието между оригиналния текст и неговия превод, едно равновесие, направено уязвимо от самия превод, повдига етически въпроси от изключителна сложност. След първата поява на „След Вавилон“ бяха направени опити за по-нататъшното му разясняване. Но те, както и моят опит, си остават незадоволителни. Ако можех да пренапиша книгата сега, именно този въпрос за моралността на присвояването посредством превод и на онова, което наричам „преображение“ – когато собствената значимост и сияние на превода засенчват тези на източника, – бих искал да разработя по-пространно. Тази дилема ми се струва от централно значение особено в една епоха, в която деконструктивистката критика и самоизтъкващата се ученост отхвърлят текстовете като „претексти“ за оплячкосването им.

По времето, когато пишех „След Вавилон“, засилващото се господство на англо-американското есперанто по света изглеждаше очевидно и може би необратимо. До голяма степен това все още е така. Науката, технологиите, търговията и световните финанси говорят повече или по-малко американски английски. Рухването на марксистките центрове пред лицето на триумфалния късен капитализъм и на идеала за масова разпространимост подчерта дори още повече езиковата хегемония на „американската“ реч. В голяма част от развиващите се страни тази реч е единственият наличен засега ескалатор към социално-икономическа еманципация. И още по-важно, „езиците“ на компютрите, метаезиковите кодове и алгоритми на електронната комуникация, които революционизират почти всички страни на знанието и производството, на информацията и планирането, се базират на подтекст, на езикова „предистория“, която в основата си е англо-американска (в смисъла, в който бихме могли да кажем, че католицизмът и неговата история се основават на латинизма). Компютрите и базите данни си бъбрят на „диалекти“ на един англо-американски майчин език.

Въпреки това сега картината не ми изглежда чак толкова еднозначна, колкото беше. Ожесточените етнически и регионални атавизми се възраждат. Определящи за и определяни от племенните, регионалните и националните увлечения по идентичност, езиците оказват по-голяма съпротива на рационализацията и на ползите от хомогенността и техническата формализация, отколкото би могло да се очаква. Изтощителните усилия за постигане на единство, като например в Индия и Югоизточна Азия, засега се оказват безплодни. Разпадът на съветския и източноевропейския блок по-скоро носи със себе си една почти фанатична жажда за апартейд, за самодоказване на автохтонност между съседни езици (в Украйна, в Кавказ, на Балканите). Редом с това испанският и китайският демонстрират енергия за териториални и демографски завоевания, които може да оспорят американо-английското надмощие. Въпросът, а заедно с него и бъдещите функции на междуезиковия превод, си остава открит.

Това коригирано издание на „След Вавилон“ се стреми не по-малко от първото да достигне до философите на езика, историците на идеите, познавачите на поетиката, изкуството и музиката, езиковедите и естествено – преводачите. Но то се надява и на интереса и благоразположението на обикновения читател, на всички онези, които обичат езика, които възприемат езика като формиращ фактор на тяхната човешка природа. И най-вече то се обръща с надеждата за отклик към поетите. Което значи към всеки, който дава живот на езика и който знае, че случилото се във Вавилон е било както катастрофа, така и – както сочи и етимологията на думата „disaster“[1] – дъжд от звезди над човека.




[1]       Катастрофа, бедствие (англ.).




По материали на ИК "Изток-Запад"


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *