Ивайло Борисов и неговият „Екзистенциален роман”

|

Със смесени чувства затварям новия „Екзистенциален роман” на Ивайло Борисов, явяващ се своеобразно продължение на „Неприличен роман”. Някои неща в книгата ми харесаха, други не дотам. Едно мога да кажа със сигурност – първата книга ми хареса повече.


Няма нужда да коментирам отвратителната корица, която би ви накарала да сбъркате романа с готварска книга – сами я виждате. Да се прехвърлим на съдържанието. Още самото начало на романа ме издразни с поведението на главния герой, който предруса с кока и викаха Бърза помощ – въпросният го раздаваше кисело дупе и че останалите са тесногръди и малоумни идиоти, които не са му на нивото. Ами, пич, макар да си платил масрафа на цялата сватба, нормално е всичките ти близки, роднини, родители, приятели и познати да те гледат с неприязън, когато си се направил на мармалад. Или си мислиш, че с ядене и пиене за 200 лв. на калпак ще им затвориш очите и устите? Нормално е лекарят, който ти спасява живота, да те псува – каквото сам си направиш, никой не може да ти стори. И никой друг не ти е виновен, а само и единствено ти.

Между другото, каква е тая мания повечето съвременни български автори да се правят на много готини, като описват как се друсат с разни дроги? На мен лично не ми е понятно – дразнещо е.

Личността на автора прозира доста зад маската на главния герой – чета му редовно блога и знам. Малко след дразнещото начало книгата започва да става ма-а-алко по-добра. Основното съдържимо на този (силно казано) роман е авторовият хейт към всичко и всички. Няма нещо, което да е пропуснато – здравеопазването, хейтърите в интернет, простите първични хора, как родителите възпитават децата си, пазарът на недвижими имоти, обратните, маркетингът и какво ли още не. Авторът Ивайло Борисов/героят Бенедикт Томов не пропуска да пореже каквото и да било с езика си, с който, ако беше достатъчно дълъг да си облизва бузите, нямаше нужда да дава пари за бръснач. Признавам, в доста от темите, които засяга безпардонно, съм (почти) напълно съгласен с него. В обществото ни има немалко неща, които се премълчават, които подминаваме или просто свикваме с тях – а не бива. Точно те са казани директно, в прав текст, без увъртания, евфемизми и политкоректност.

За съжаление основната история страда от това – на практика сюжет липсва. Докато в „Неприличен роман” имахме една хубава история с градация и развитие, покрай която авторът мушкаше и здравословен хейт, обогатявайки я допълнително, тук основното е хейтът, около който се вие тънката нишчица на разказа. Що-годе добрата среда на романа се срина към края, точно когато главният герой бе изнасилен от цигани в арестантската килия. Може би е грубо да сравнявам романа с колбас, чиито начало и край са вмирисани, но ако ги изрежете криво-ляво става за ядене… обаче на мен ми прилича точно на това.

За финал съм раздвоен относно книгата – не мога да ви кажа нито да, нито не. Ако сте чели първия роман на Ивайло, вие сами си преценете дали да прочетете и втория. Но ако все още не сте посягали към негова книга, ви съветвам по-добре да се насочите първо към „Неприличен роман”.

 

Бранимир Събев



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *