Излезе книга със свидетелства за геноцида над българите, прочетете откъс

|

Корица на книгатаСто години след Междусъюзническата война излизат наяве зверствата, които българският народ в района на Беломорска Тракия е преживял през 1913 г. Изданието „Лятото на 1913 година“ (ИК „Изток-Запад“) със съставител Георги Илиев съдържа документирани свидетелски показния за събитията на Балканите по време на Междусъюзническата война.


Терминът геноцид (от гръцки: γενο – род, племе и латински: caedo – убивам), въведен за първи път в началото на 30-те години на XX век от полския юрист Рафаел Лемкин,   получава международен правен статус след края на Втората световна война (на 9 декември 1948 г.) с „Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид“. Тя го  дефинира като тежко престъпление против човечеството. В по-широк смисъл геноцидът е: целенасочено и систематично унищожаване (частично или пълно) на дадена национална, етническа, расова или религиозна група посредством тежко физическо или психическо нараняване, убиване, възпрепятстване на възпроизвеждането на членовете на тази група, насилствено отнемане на деца и причиняване на тежки условия за живот, с цел унищожение.

Документирани свидетелски показания за събитията на Балканите през лятото на 1913 г. – Междусъюзническата война, събрани в изданието „Лятото на 1913 година“ със съставител Георги Илиев, доказват, че българското население от стотици села, разположени между Черно море, Мраморно море, Бяло море, Егейско море, Дойранското и Охридското езеро, са били подложени на етническо прочистване и са станали жертва именно на геноцид. Едва месеци след блестящите победи на българската войска по време на Балканската война, донесла освобождението на българите в Тракия и Македония и очертала с Лондонския мирен договор по-обширни граници на държавата от тези с договора от Сан Стефано, България изживява може би най-страшната национална катастрофа в историята си – стотици хиляди българи стават жертви на жесток геноцид през 1913 г. Днес оцелелите след това престъпление неправилно са наричани бежанци или изселници...„Лятото на 1913 година“ съдържа документи, които показват, че тези хора в действителност са жертви на масово, системно етническо прочистване, продължило дълги години. Книгата с подзаглавие „Документирани свидетелства за геноцида над българите цели да направи обществено достояние тази българска трагедия и да докаже чрез всички документирани свидетелски показания за събитията на Балканите от 1913 г., събрани в нея, че българският народ по тези земи е бил подложен на изтребване.

Лятото на 1913 година“ е третата книга от поредицата „Спасената история”.


 ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ЛЯТОТО НА 1913 ГОДИНА”


Източник №66: През 1914 г. чешкият журналист и писател Владимир Сис посещава острова и документира гръцките изстъпления срещу хвърлените там българи (в-к „Сега“, 23 януари 2004).

Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914 г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, на свои разноски той посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише: „В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои са останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци – печални затворници, умрели далеч от своя роден край...“

Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцки лодкари. Те му разказват: „Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. „Удавени“? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко – толкова по-добре за нас. Веднъж – виждате ли оня платан? Там стана това, веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плуват българите. Искаха море – нека го опитат“. Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не – на дъното.“

По-нататък Владимир Сис пише: „Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове – показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата.

Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова – без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено – започват болестите малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия – хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето.“

„Колко са били тия нещастници?“ – пита се Сис. „Гърците говорят за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена...“. Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир.

Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис: „Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене – цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете един до друг, изгубени и обрасли с бурени и храсти, и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.“ Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един-единствен каменен кръст, за който пише: „С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: Манол Станков от Заноге (околия Врачанска)“. Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа. И най-после тук, на тоя пустинен остров, е угаснал обичаният син...“

По материали на  ИК „Изток-Запад



Коментари (1)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

One Response to Излезе книга със свидетелства за геноцида над българите, прочетете откъс

  1. 1
    2013-04-13 21:14:44
    Janco zgurov janev
    Потресваща история на нашия народ .българския народ въпреки в много случая победител е победен и понижен . Ако прочетете книгата " войната продължава " от Анри Пози ще разбереме че , колкото и да е героичен един малък народ и свободулюбив - миролюбив , толкова повече неговите врагове са били нагли. Съм сигурен че там е играла ролята славянското потекло .И днес стремежа на чужди държавници е игла в очите когато се каже ния сме славяни . Стремежа на не великите а големите държави е да се заличи славянството вечното им желание .друг фактор който е също важен , че се намират и такива които са безразлични и поскоро се приобщават към тези които нагло и сверепо се отказват от потеклото си само и само да има собствени облаги . Тези безименни герои които са претърпели геноцида са били истински българи . Не остава да се запитаме сами себе ,тряба ли ни такива приятели които се душуват че те са наши и сега приятели а тогава мълчеливо , безсрамно са обръщали поглед на другата страна да не видят и чуят какво е било .Нека да благодариме на свидетелите които се потресъха от гледката но и със своите записки и предания показаха геройство.да благодариме на историците за търпеливоста и ясните показания че това е действителност която българите са претъпели и страдали . Само едно не ми е ясно ; защо не се намери държавник да вдигне пръст и каже стига .!