Излиза сборник с есета на Труман Капоти

|
От 11 юли ИК „Колибри” пуска на пазара нова книга от Труман Капоти „Портрети и наблюдения. Есета”.



Книгата представлява том с есетата на Капоти, за пръв път събрани на едно място. Голяма част от тях не са публикувани повторно след първоначалната си поява в списания и различни сборници, затова настоящето издание е безценен подарък за почитателите на големия американски писател.



В „Портрети и наблюдения. Есета” (Превод: Венцислав К. Венков, 464 страници, цена 20 лв.) есетата, които са 42 на брой, варират от лаконичните, по една страничка, наблюдения на Труман Капоти върху Езра Паунд и Коко Шанел, до стоте страници на „Музите са чути” от 1956 г.



Визитна картичка на Труман Капоти е изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпени от неговия собствен живот.
 
Откъс от „Портрети и наблюдения. Есета“

Във вътрешния двор имаше ангел от черен камък. Ангелската му глава стърчеше над гигантските листа на трилистника; безжизнените стъклени ангелски очи, избеляло сини като на моряк, гледаха право нагоре. Ангелът се виждаше от майсторски изпипан зелен балкон – моя в случая, тъй като живеех зад него в три стари бели стаи – стаи с тавани, надминаващи по сложност и сватбените торти, с широки плъзгащи се врати и високи френски прозорци. През топлите вечери, на отворени прозорци, там съм водил приятни, мелодични разговори, докато вятърът шумоли из стаята подобно на повей от ветрилата на древни дами. А и в такива топли вечери градът е тих. Само гласове: семейни приказки, прииждащи откъм верандата с бръшлянова завеса; босонога жена си тананика безгласно, докато се люлее на стол от ковано желязо и приспива бебето, което кърми, без да се крие; оплакващата се чуждоземна реч на раздразнена дама, която, седнала на балкона си, чисти пиле за пържене, а оскубаните пера излитат от ръцете й, понасят се във въздуха, после мързеливо се спускат към земята.
Една сутрин – струва ми се, че бе през декември, студена неделя с нерадостно сиво слънце – минавах през Френския квартал на път към стария пазар, където по това време на годината можеш да намериш деликатни зимни плодове – сладки сатсуми по двайсет цента дузината, и зимни цветя – коледни звезди и бели японски камелии. Улиците на Ню Орлиънс предлагат дълги, самотни перспективи; в празните часове настроението им е като в картина на Де Кирико, та и най-невинните иначе неща (лицето зад скосената от щорите светлина, пристъпващите в далечината монахини, провесената нехайно от прозореца дебела черна ръка, клекналото в страничната уличка самотно чернокожо момче, което прави сапунени мехури и гледа тъжно как се издигат, за да се пръснат) ти се струват някак си насилствени. Та през въпросната сутрин замръзнах на място по средата между две преки, тъй като в ъгълчето на окото ми се мярна тунелообразен пасаж към обрасъл в зеленина двор. На фона на зелената папратова светлина в дъното на тунела се открояваше застанал неподвижно налудничав на вид бял пес и неизвестна сила ме тласна към него. Вътре имаше фонтан; водата се стичаше деликатно от бронзовата паст на маймунска статуя и звънтеше като неутешими камбанки по камъчетата в басейнчето. Самият той висеше под върбата – мъж с физиономията на бандит, с платинена ситно къдрава коса; тялото му бе точно толкова отпуснато, колкото и самата върба. В тихата, душна градина цареше ужас. Надзираваха я слепи затворени прозорци; по слонското ухо блестяха сребристите следи от охлюви и нищо не се движеше, освен сянката му. Поклащаше се леко напред-назад въпреки пълното отсъствие на вятър. Изкуственият диамант на пръстена му намигаше срещу слънцето, а на ръката му бе татуирано име – „Франси“. Песът се наведе да пие вода от фонтана, а аз побягнах. Франси – заради нея ли се е самоубил? Не знам. Н. О. е тайнствен град.
Стъклените очи на моя каменен ангел ми служеха и за слънчев часовник; познавах часа по количеството фокусирана върху им слънчева светлина: нa обяд бяха бели, после постепенно потъмняваха, помръкваха по залез слънце, а нощем ставаха черни – нощни очи в нощна глава.
От избелелите къщни фасади се хилят похотливо раздраните устни на златокоси девойки: Пийте „Доктор Нът“, „Доктор Пепър“, „Нехи“, „Грейпейд“, „Севън-ъп“, „Кока-кола“. По изобилието от реклами на безалкохолни напитки Н. О. не се различава от останалите южни градове; улиците на безнадеждните му квартали са застлани с капачки от кока-кола, които след дъжд блестят сред прахоляка, сякаш някой е изръсил десетцентови монети. Плакатите се обелват и лежат омачкани, чакащи буреносният вятър да ги повее по улиците, сякаш са трънаци в пустинята – на всичко отгоре има хора, които ги намират за красиви и облепват стените си с „Доктор Нът“ и „Доктор Пепър“, със засмените красавици на „Кока-кола“, които огряват бедняшките им легла и са нощните им пазители и сутрешни светици. И навсякъде надписи – с тебешир, отпечатани, изписани върху метал: „Мадам Ортега – гледане, любовен еликсир, магическа литература. Обадете се“; „Ако си нямаш работа, не я върши тук“; „Готов ли си да се изправиш пред Създателя?“; „Пази се: зло куче“; „Смилете се над бедните сирачета“; „Сляпа и няма вдовица съм с две гладни деца“; „Внимание: Довечера в черквата – изпълнения на „Блу Уинг Сингърс“, /подпис/ Свещеникът“.
Веднъж видях на врата в квартал Ирландския канал следния надпис: „Елате и вижте къде стоя Исус.“
– Какво има? – рече жената, която отвори на позвъняването ми.
– Искам да видя къде е стоял Исус – казах, а тя за миг остана тъпо безизразна; очите й, сякаш срязани с бръснач, белееха като градински ружи; нямаше нито вежди, ни мигли и носеше хасено кимоно.
– Много си малък, драги – отвърна, а гърдите й се затресоха от накъсания й смях. – Дяволски малък си, за да ти покажа къде стоя Исус.
 

По материали на ИК "Колибри"



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *