Има ли нещо по-хубаво от това да свириш на китара?

|
Да – да свириш на барабани, заяви Пол Гилбърт, преди да изпълни „Jackhammer” и да предостави трибуна за изява на съратника си Джеф Боудърс, който се впусна в зашеметяващо дръм-соло.
Това бе малко след средата на концерта, който започна със закъснение, възпрепятствало появата на обявеното акустично трио. Въпреки тази промяна организаторите обявиха, че концерт на Веселин Койчев, Иван Лечев и Цветан Недялков ще има към края на месеца, а талоните от билета ще важат без заверка.
Новината, че българските китарни виртуози няма да свирят във вечерта на 18 октомври разочарова част от публиката, доволно изпълнила Панаирна палата номер 2, и още повече наелектризира очакването. Но когато Пол Гилбърт излезе на сцената разочаровани вече нямаше как да има – виртуозът и музикантите в компанията му буквално разтърсиха залата (всъщност – халето).
Част от публиката познава Гилбърт не само от работата му в Mr. Big (от който период не чухме нищо тази вечер) и от соловите му албуми, а и от прословутите му китарни видео-уроци. И въпреки че този път не вадеше зайчета от шапката си, всъщност нямаше нужда от такива фокуси – публиката бе омагьосана от уменията му. Освен шеметна техника, той показа и много разнообразно звучене на китарата си. Музикантите от екипа му – споменатият Джеф Боудърс на барабани, Крейг Мартини на бас и съпругата на Гилбърт – Еми, на клавишни, образуваха не просто сбор от виртуози, а един идеално сработен екип от перфектни инструменталисти.
Можем да поздравим организаторите (София мюзик ентърпрайсис и Пловдивска община) за безупречния звук, който със силата и динамиката си задоволи и най-претенциозните ценители. Може би за това допринесе и добрата акустика на халето, на която обърна внимание и Гилбърт, като специално изсвири интерпретацията си на големия хит “Hey Joe” – рок стандарт, станал известен от версията на Джими Хендрикс. Това бе и една от малкото песни, в които чухме гласа на Пол.
Той наблегна предимно на парчета от новия си албум „Silence Followed by a Deafening Roar”, а в края на концерта, подобно на Джон Андерсън от „Йес”, пропусна формалностите около слизането от сцената и излизането на бис и с удоволствие премина направо към последните парчета за вечерта. „Red House”, „Viking Kong” и „Down to Mexico” отбелязаха края не на концерт от час и половина, а на час и половина енергично, заразително и наелектризиращо забавление както за публиката, така и за музикантите на сцената. А това винаги остава незабравимо – както за публиката, така и за музикантите на сцената.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *