Интелектуалците и властта

|
Разговор с писателя и издател Георги Гроздев и критикът Михаил Неделчев за предаването "Контекст" на RFI, “Аполония”, проведено в Созопол на 8 септември 2007, излъчено на живо от 10 до 11 часа
 
АНТОН НИКОЛОВ, главен редактор на RFI:
Здравейте - ето че есенната премиера на “Контекст” е вече факт и то не само в София, но и в Созопол. Обикновено, когато изнасяме “Контекст” извън София по традиция се опитваме да направим някакво обобщение, да потърсим гледната точка, да се взрем по-дълбоко в процесите. За какво можем да говорим от тук на “Аполония”, когато знаем, че има много културни събития, когато тук са и носителите, хората, които реално движат процесите. “Интелектуалците и властта” това е темата на първото есенно издание на “Контекст”.
Казвам “Добре дошли” на моите гости в студиото – доц. Михаил Неделчев, културолог и Георги Гроздев, писател и издател в “Балкани”. Добър ден, господа!
Първата европейска година на България е година и на равносметка. Какво се случи? Защо интелектуалците вече не присъстват във властта ?
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Би трябвало да се очаква, че е настъпила нормализация на нашия живот. Всички желаем това, но гардеробът по-широко се отваря и все повече скелети започнаха да падат от него. За съжаление се оказа, че са натрупани много проблеми през годините на прехода и сега, може би под влияние на благородната принуда на Европейския съюз, проблемите изкачат и трябва да бъдат решавани. Един от тях е узнаването най-после на истината за комунистическия режим и то не толкова кой какво е правил, кой каква биография е разгръщал в годините, колкото каква е била системата, какво е вършила тази система спрямо огромната част от гражданите? И тук темата за интелектуалците и властта е изключително важна. Има една такава особеност - властта, която притежава институционален авторитет, винаги желае да присвоява и интелектуалните авторитети по някакъв начин. Дали като Тодор Живков, когато решава лично той да говори като интелектуалец – да говори по въпроси на литературата, изкуството и на морала, или чрез стремежа колкото се може повече видни интелектуалци да заяват своята лоялност и участие във властта. Това е вечен проблем и вечен процес. При един авторитарно - тоталитарен режим много от видните български интелектуалци бяха привлечени и въвлечени във функционирането на властта. Това го чувстваме и днес като бреме, като неизказана истина. Дали това участие е било тайно или явно, не винаги има много голямо значение. Важна е степента на компромиса.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Бих искал да предложа на нашия разговор една – две допълнителни отправни точки, ако е възможно, тъй като разделянето на политиците и властта от интелектуалците за мен е изкуствено. Политиката е и също би трябвало да бъде висша интелектуална дейност. Това че тя не е по нашите географски ширини е друг проблем. Според мен въпросът опира до мисленето. Конкретната тема за досиетата периодически се актуализира, но защо това става точно когато се повишават цените.
Мисленето винаги е било опасна дейност. Тя се е упражнявала от интелектуалци, писатели и други хора, на които това им призванието и обществената функция. Акцентът, който искам да поставя е, че мисленето и в момента е опасно, но с всички средства управляващите от началото на прехода до сега се стремят да отклонят вниманието в безопасна посока.
АНТОН НИКОЛОВ:
Казахте, че мисленето е опасно, в същото време, както виждаме, и миналото е опасно. Вие си спомняте колко много наши приятели и колеги от Европа ни казваха - миналото трябва да бъде прочетено. То става и литература, издават се и досиета.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Аз съм категорично за това. Бил съм за пълното отваряне на архивите на Държавна сигурност. Лично аз съм си чел моето първо дело. Дело за оперативно наблюдение се нарича то и е от 1972 – 1976 г.Представлява два големи тома. А второто ми дело, което е било дело за оперативно наблюдение и е прераснало в дело за оперативна разработка, това означава да те подготвят да те дават на съд евентуално, е започнало да се трупа някъде след 1979 г. Получих бележка от министъра на вътрешните работи г-н Петканов, че то е унищожено по времето на генерал Семерджиев. Въпросът е, че както е казано в знаменитата книга на Булгаков – “ръкописите не горят”. Досиетата на следените хора, на наблюдаваните, на разработваните се преплитат. Всеки може да намери информация за себе си и чрез досиетата на своите приятели, ако неговото досие е унищожено, или пък на тези, които са го клепали, които са донасяли за него. Т.е. това е огромен масив от сплетени текстове, сплетени съдби, сплетена информация. Целият този масив трябва да бъде четен систематично, четен от специалисти, а не да бъдат скубани от тук от там отделни фрагменти, защото това е подмолната информация за нашия живот. Инак какво става? Разгръща се едно постмодерно мислене за комунистическото минало, при което интересни са локумите, жълтата лимонада и някакви такива атрактивни неща. Всичко това излиза на фланелките, надделява игровото отношение към комунизма. Комунизмът беше трагическо време. Когато осъзнаем това, нашият живот става много по- сериозен, по-тежък, по-солиден, защото в края на краищата до 1989 г. ние живяхме битие, което имаше наистина всекидневни трагически преживелици и в което много от нас удържаха сериозността. Не бяхме изцяло манипулирани хора, макар всеки да беше засегнат от тази действителност. Една голяма част от българските интелектуалци живееха достойно. Това трябда да се знае. Ако има само игрово отношение, само носталгия или само презрение към предишната действителност, целият живот става невалиден. Това води до девалвация на предствата за миналото, на предствата за ценностите. Всички ние ставаме новородени, едни “хомо новус” с плитко съзнание, което е нещо ужасяващо за всяка култура.
АНТОН НИКОЛОВ:
Това предполага повече книги като тази, която споменахте “Следеният човек” на Веселин Бранев. Тя е един от опитите да се издаде досие. Познавам такъв пример в Унгария - на Петер Естерхази. Книгата, която е за него и за баща му.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Аз бих искал да продължа мислите на уважавания от мен г-н Неделчев с някои конкретни имена. Не съм теоретик и са ми интересни конкретните факти, свързани с големи имена от интелектуалния свят или живот не само на България. Длъжни сме да споменем Георги Марков, чиято съдба илюстрира мисълта, че да имаш независимо мнение е опасно. Няма защо да го казвам в присъствието на г-н Неделчев, но Георги Марков е знаково име в нашата култура и литература. Същият отсъства от учебниците по литература 17 години. През март т.г. , когато беше годишнина от рождението му и група от хора се събраха в Столичната библиотека и по този повод писателят Георги Мишев рече: “Извинявайте, но днес не мога да ви кажа – “Здравейте, граждани!” За 17 години еволюцията в общественото масово съзнание се илюстрира и с този факт. Гражданското съзнание не е развито в такава степен, че да отдаде дължимата почит на едно знаково име на новите времена. Единствения човек, който изпълни определена обществена функция с много голяма отговорност и голям риск и заплати за това.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
И който, извинявайте, че ви прекъсвам, остави своите прекрасни “Задочни репортажи за България” най-мощното, най-енциклопедично, най-всеобхватно свидетелство въобще за времето на комунизма.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
В същото време неговото убийство не е разкрито и досега от българската държава, която е отдавна демократична държава.
АНТОН НИКОЛОВ:
Няма награда на негово име, няма улица...
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Няма издадени избрани или събрани съчинения, за разликата от томовете и каруците избрани съчинения от други автори. В скоби нека съобщя, че тази година ще издадем превод от английски език на неговия роман “Уважаемото шимпанзе”, издаден в съавторство с колегата му от ББС Дейвид Филипс, за да попълним една празнота в нашата култура.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
И не само това. Беше направен мерзък опит Георги Марков да бъде представен като човек, който е бил от службите, обаче нещо е предал. И че неговото убийство в последна сметка е едно нормално, закономерно убийство на предател, който е нарушил лоялността. Което, как да кажа, е опит повторно и посмъртно Георги Марков да бъдет убит и морално.
АНТОН НИКОЛОВ:
Като водим този разговор се сещам, че датата на убийството беше 7 септември, а днес сме 8. Вчера... Никъде във вчерашната преса нямаше нито ред.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Добър повод да почетем паметта му.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Да, наистина, няма едно цялостно издание на неговите съчинения, както каза и г-н Гроздев, което да покаже първо, че Георги Марков е писател с признание, зрял, голям писател още преди да емигрира. Както той се изразява, писател, който е достигнал върха на кариерата си, пари, слава, имал е всякакви възможности , и да пише, и да издава. Но го завладява чувството за непоносимост.Той е имал контакти с най-висши представители на властта. Те са го канили, той е бил изкушаван да бъде приобщен. Той се преизпълва с омерзение, с презрение, с чувство на непоносимост към тукашната действителност. Избира ужасно трудния път на емигрант и по този начин подобно на Любен Каравелов, подобно на Херцен в имперска Русия, създава своята енциклопедична книга “Задочни репортажи за България”. Това е книгата , която дава пълната информация.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Оставам с впечатлението, че немалка група от сега действащи интелектуалци е рециклирана благодарение именно на забвението на имена като Георги Марков. Те продължават да играят своето хоро или хорце една напред, две назад все едно, че нищо не се е случило.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Има такова нещо. Има такова нещо и за съжаление не може да са каже, че тази вълна на ангажиране на интелектуалците с политическа проблематика беше рационализирана в едни мъдри текстове, мъдри книги. Т.е. ангажиране, след което при отлива всички тези хора да излязат с мъдри послания относно начина, по който функционира властта. Както го направи, понеже г-н Гроздев дава добри примери със своята издателска дейност на Балканите, примерно Ана Бландина, голямата румънска поетеса, със своите великолепни есета. Аз не бих казал, че дори и тези български интелектуалци, които се ангажираха след това, написаха мъдри книги. Разбира се има много достойни примери – книгите на проф. Георги Фотев, на проф. Богдан Богданов, на проф. Ивайло Знеполски, текстове на Ивайло Дичев, на Александър Кьосев, ще си позволя за пример и една моя книга, която се казва “Размишления по българските работи”. Това не е достатъчно.
Защо? Защото текстовете останаха като отделни интелектуалски занимания, не се превърнаха в теми на масовата публицистика, не се подхванаха от всекидневната преса, не бяха усвоени като теми, не се превърнаха в по-общи места на масовото мислене. Това означава, че те са останали някак си самотни и не са били пълноценно прочетени от обществото, не са се превърнали в мислене на гражданското общество.
АНТОН НИКОЛОВ:
Като дръпнем чертата на тези 17 години демокрация какво остава? България вече извърши определена геополитическа преориентация, това е ясно, но в сътресенията, които съпътсваха това, се оказа, че няма яснота кой къде е, какъв е, няма интелектуални авторитети, няма като че ли безспорни фигури...
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Мисля, че остават абсолютно ясно и категорично само митовете за домашна употреба.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Има едно рециклиране на интелектуалци от миналото, както каза г-н Гроздев. Хора, които би трябвало да направят своята трагическа равносметка и след това обществото да им даде нов кредит на доверие. Те замазаха това, което са правили. Представиха го по един псевдогероичен и романтичен начин, едва ли не тайно са си мислили някакви лоши неща за властта. Днес отново някои от тях непрекъснато са споменавани в задължителен списък. Неслучайно журналистите, и с основание, се шегуват, със списъка на дежурните интелектуалци. Една голяма част от тях са имали не съвсем благоприятно минало през комунистическия режим с оглед на днешната им кариера на просперитет. От друга страна, много труден се оказа процесът на създаване на нови интелектуални авторитети. А имаме такива хора, но те сякаш са познати повече сред професионалните кръгове, не и сред масовата публика.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Тези досиета и картончета са били направени, защото някои хора са имали опасно за властта мислене. И тука е въпросът: защо властта се страхува от хората, които мислят? Защо тя не търси тяхната подкрепа като ги остави да бъдат независими корективи на тази власт? Този проблем, който е бил актуален по времето на Живков, сега, мисля, също е злободневен.
Да се опитаме да излезем от нашето котловинно мислене, от нашата домораслост. Да се сравнавяме със съседите, примерно с Турция, с Орхан Памук. Ето и Ана Бландиана, която е наша авторка, със сръбски писатели, които са били преследвани по времето на Милошевич, но това не им е попречило да напишат книгите си, някои от които са изземвани по най-жесток начин. Когато говорим за последния нобелов лауреат Орхан Памук оставам с впечатлението, че у нас се подценява личността и творчеството му като наградата и признанието му се обясняват преди всичко с политическата му позиция за арменския геноцид.
Орхан Памук е човекът, който отказа всички държавни награди в Турция и ги получи в чужбина. Аз не знам да има такъв случай сред нашите интелектуалци, не само писатели, в нито историческо време. Всички те са около копанята на властта, искат да бъдат потупвани по рамото и да са на софрата. Такива хора не могат да бъдат корективи. Общо взето такова поведение е продиктувано от нуждата на бедния интелектуалец да има средства за преживявяване. Независимото мислене предполага да си и икономически самостоятелен. Не е възможно писател – държавен чиновник да е със самостоятелно мислене, което е в разрез вкуса на началниците му. Така се появяват, както го каза в едно интервю и Гюнтер Грас, серия от под - писатели. Примери от последните месеци до десетилетия назад дал господ. Правят се подписки, в които хора с определени професионални (литературни и други) качества се подписват, че подкрепят някой си политик. Общо взето писателят не би трябвало да бъде под- писател! Би трябвало да си бъде писател.
Ето един случай с Любчо Георгиевски , поета и публициста, който не е в активната политика, макар да е депутат....
АНТОН НИКОЛОВ:
Да кажем, че довечера ще има премиера на документалната му книга “С лице към истината” и ще бъде представена поетичната му книга “Град”...
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Публицистиката му е посветена точно на проблематиката, която разискваме.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Именно чрез начина си на мислене, а не по друг начин, той разбива доста от македонските митове за домашна употреба. Такива има и в България. Митове, които чрез медиите помпат фолклорното мислене на хората, създават им нереална представа за действителността. На какво друго можем да отдадем масови антиевропейски настроения в централни медии, а и партийни структури не само на “Атака”. Вой срещу Европа, която идва да ни изяде и ограби, а в същото време ни липсва достойна самокритичност, поне да признаем, чу искаме да стигнем средното битово или комунално ниво на Европа. А не бързо да избягаме от страната си “там”.
АНТОН НИКОЛОВ:
Тончо Жечев беше последният като че ли, който можеше да пише кратки есета в медиите, които постигаха по-широк отзвук.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Трябва да има солидарност в средите и на самите интелектуалци. Консенсус между тях по отношение значимостта на творческото дело на всеки един от тях. Съзнание за високите стойности на съответния автор. Сред самите интелектуалци има криза на авторитетите...
АНТОН НИКОЛОВ:
... самоизяждане...
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
...криза на моралните авторитети до такава степен, че примерно ние в България имаме две литератури. Тези две литератури не се четат една друга. Няма никаква възможност, който принаделжи на едната, да прочете автор от другата, включително, ако е литературен критик.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Един ваш колега казва: като ги събереш двете литератури, те анихилират, изчезват, българската литература изчезва...
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Така е. Не става дума само за автори до 1989, а и за съвсем актуалната конюнктура, заедно с медийните кръгове... Цялото културно пространство е разцепено, то е неинтегрирано. Днес има един лош провинциализъм, има авторитети в отделни градове, които не са с национална значимост. Самото културно пространство на България е провинциализирано, сегментирано. Има нов лош регионализъм, който е антиевропейски. Европа представлява изравняване на регионите, а не нов регионализъм, ново обособяване.
АНТОН НИКОЛОВ:
Дали това разделение не отразява разделението и в политическото?
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Политическото е друга голяма тема, но за да я маркираме, ще продължа това, което каза г-н Гроздев, че заниманието с политика е една високо интелектуална дейност. В момента да се занимаваш с политика по-скоро означава да си някакъв брокер някъде. 90 на сто от днешните български политици са политически брокери. Те се занимават с чисто бизнес – дейности, с посредничество, а не се занимават с високата проблематика на политиката. От което самата политика , представата за това що е политика, пада. Една голяма част от законите, които се правят в Народното събрание съвсем очевидно обслужват конкретни финансови интереси на групи хора. А закони, които регламентират абстрактни дейности, чакат с години. Това води профанизиране на самата представа за политиката.
Политическите мъже и жени по света са с изключително високо образование, те са и с хуманитарни нагласи. Те са хора с друга визия за обществото, като сложен организъм, в който има системност и те се занимават именно с тази висша проблематика на регулиране на обществото. Това, което се прави у нас е работа на парче с оглед на конкретните финансови интереси.
Кризата на политическото е криза и на интелектуалното. Това е едно опростачаване и грубо икономизиране на политиката. Важното е да си се намистил там, а не е важно какви идеи даваш в политиката, не е важно по какъв начин предлагаш на обществото да се координира.
АНТОН НИКОЛОВ:
В началото на промените на всеки площад имаше желаещи да чуят всякакви речи. Ето примера с фразата на Георги Мишев: “Здравейте, граждани!” След отлива от политическото, сега то се превръща вече в PR кампания на принципа на купуването на прах за пране, вече сме в навечерието на местните избори. Трябват много пари, за да бъде заинтересован някой под формата на клипче, за да долови новото послание. Ето още едно бизнес измерение на темата “интелектуалците и властта”.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Точно тази интерпретация или тема бих искал да я резюмирам в един въпрос: Банановите демокрации ли са бъдещето на Балканите и на България? Виждаме на всеки ъгъл казина, дори в градчета, в които нищо не работи от години. В същото време образованието и здравеопазването стават недостъпни за все по-голяма част от населението. Един елит, самопровъзгласил за такъв, манипулира обществото чрез досиета, медии и по десетки други начини. Подменят се темите от живота на населението, което плаща данъци и издържа олигархичното малцинство. Според някои теоретици ние вече сме в зоната на банановата демокрация.
Тогава не е ли смешно да се говори за интелектуалци и роля на интелектуалците в какъвто и да е живот? Световна тенденция е превръщането на стойностните творци, не само писатели, в динозаври. Така ги наричам. Пазарът маргинализира тяхното творчество, защото естетически съдник е вече само тиражът и цената. Не всичко стойностно може да има голяма тираж. Това значи, че трябва да загива ли? Такава е тенденция в Европа, Америка – тенденция на загубена културна проницателност.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
От 90-та година у нас се утвърди най-валидната истина, която е псевдоистина, че пазарът сам по себе си е благо. Пазарът оправя всичко. Който оцелее на пазара, той е добрият писател. Няма такова нещо! Съвременно либерално гледище не предполага такъв свиреп вариант.
През 90-те години сблъсъка във властта беше и между макроикономистите, със социалистически навици, и юристи, с адвокатско мислене, и от друга страна, интелектуалци с хуманитарен заряд. Е, хуманитаристите загубиха, за съжаление. Наложиха се юристи и то не като Венелин Ганев, който се посвещава на философската проблематика на правото, а по-скоро прависти, които се занимават с технологията.
Няма защита на природата, ето ние сме тук, в Созопол и виждаме, няма защита на националните ценности в сферата на културата, не се създадоха защитни механизми срещу свирепия пазар, напротив – той бе оставен да се разгърне максимално.
И в сферата на образованието се наложи примитивната представа, че като научиш 2000 английски думи вече си страшно образован. Това е комично!
АНТОН НИКОЛОВ:
И не се реши въпроса с миналото. Връщам се в началото на нашия разговор.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Всичко е обвързано. Интелектуалците би трябвало да имат огромна отговорност към Паметта, както говори и г-н Неделчев. Какво е бъдещето? Нашите деца, децата на нашите деца. Нашето поколение, родено през 60 –те едва ли щеше да узнае истината за обществото, ако не беше 10 ноември. Кой ще разкаже на сегашните новородени, между които е и моя внук вече, истината за първоначалното натрупване на капитала през 90 - те. Дали и тях ще ги учат, че така винаги е било и ще бъде, както и нас ни учеха, че бригада “Чавдар” ще управлява вечно?
АНТОН НИКОЛОВ:
Защо в България не се създаде Институт за националната памет, както стана в други страни? Масивите на паметта да бъдат иззети от службите и поверени на гражданска организация.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Това беше знаменитата фраза на д-р Желев във връзка с думите на Лилов във Великото народно събрание да затворим страницата на миналото. Д-р Желев каза: първо тази страница трябва да бъде прочетена. Бих казал, не само прочетена, но и интерпретирана. Смятам, колкото и да е късно, че все пак всяко отваряне, макар и частично, макар и болезнено, макар и нецялостно е стъпка по пътя към цялостното отваряне.
АНТОН НИКОЛОВ:
За да имаме истината и на 90-те.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Въпросът е доколко е автентично това, което се поднася , а не дали трябва или не трябва да се разкриват досиетата и архивите.
Тук се връщам към нещо, което го има в репортажите на Георги Марков. Думата “мафия” не е празна дума, срастването на престъпността с властта. Георги Марков видя мафията отвътре, защото е бил близо и до Живков. Каза истината за нея и плати за това. Дали сме в бананова или мафиотизирана демокрация – всеки може да разсъждава, но едно от големите европейски изисквания е за корупцията: кажете ми кога според вас ще започне сериозна борба с нея? В Италия, когато започна борба с корупцията, мафията взе да взривява железопътни линии и влакове. Тук всички обществено известни мафиоти, някои вече не са между живите, бяха или са още приятели с хора на властта и не се притесняват да го показват.
АНТОН НИКОЛОВ:
Сещам се за една статия в навечерието на демократичните промени на д-р Желю Желев, свързана с въпроса дали идва историческо време за интелектуалците? Следващите години показаха невероятния отлив. Виждате ли възможност за връщане на интереса към интелектуалците отново?
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ:
Интелектуалците винаги има за какво да пишат. Ако сега не е негово време, той ще пише за безвремието.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ:
Будни духовни малцинства винаги е имало и в най-трудните времена. Никога условията не са били оптимални. Мисленето е дейност, която винаги има голямо бъдеще, надявам се и по нашите балкански земи.
АНТОН НИКОЛОВ:
Благодаря ви! Това беше всичко в днешния “Контекст”.
 

Текстът е любезно предоставен за публикуване от издателство "Балкани".



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *