Йеврем Бъркович: Обичам да се надсмивам и над себе си

|

Интервю на черногорския писател Йеврем Бъркович, участник в поредицата “Балканска Библиотека” с есеистичната книга “Глосарий”. Той е първият автор от престижната поредица, срещу който неотдавна беше извършено покушение в Подгорица. Шофьорът на най-четеният и най-превеждан черногорски писател беше убит, а акад. Бъркович - тежко ранен. Коя е причината, попитахме писателя. Мафията, отговори той, позна себе си в последния ми роман.


 
Обръщайки се назад, виждате ли ясно каква е била за вас черногорската и българската книга?
За мен особено много значеше, и то в детството ми, срещата с двама големи български писатели – Елин Пелин и Христо Ботев. Смятам, че черногорската и българската литература са доста сродни и по мотивите си, и по своята нравствена вертикала, с която двете балканскки литератури са някак си “обременени”. Българската обаче без съмнение е по-развита и има повече големи пистели.
Кои книги са ви дали най-много и кои са книгите, благодарение на които сте получили повече от онова, което сте си представяли?
Има доста такива книги, от които съм получил повече, отколкото съм очаквал. Нарочно бих избегнал задължителния Петър Петрович Негош и неговата поетична съдба. Ще се спра на по-характерните, по-малко епичните и по-малко родолюбиви книги. Преди всичко върху мен много голямо влияние оказа руската литература, след нея хърватската, френската, а след тях – американската и изобщо англоезичната. По силата на своето интимно призвание аз преди всичко съм поет, а след това - романист, драматург, есеист, полемик и разказвач. От руските писатели ще посоча Пушкин, Пастернак, нарочно прескачам Толстой и Достоевски, понеже те са влияели на всички видни писатели, и ще продължа с Блок, Пилняк, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Ремизов, Булгаков, Бабел... От хърватските писатели в моя интелектуален мир най-солидно място заемат Мирослав Кърлежа и Тин Уевич. От французите ще спомена Жид, Елюар, Арагон, Рембо, Бретон...
От голямата американска литература слагам ударение върху Уолт Уитман, Карл Сандбърг, Фокнер, Сароян...
Каква е съдбата на художествената литература днес и каква смятате, че ще бъде в близките и по-късни години?
Съдбата на литературата все повече ще зависи от самата литература, макар че тя никога няма да бъде независима. Съдбата на всяка литература преди всичко е в зависимост от цивилизационните стандарти в културата и духовността на всеки народ. Литературата не трябва да се безспокои за своята съдба, защото винаги ще има хора, които не могат да се задоволяват с електронните и информационните медии, ще търсят по-дълбоки и по-основни извори на духовност.
Културната криза днес има своите причини, характеристики, но и някакво лекарство, което по принцип е универсално. Всъщност съществува ли някаква черногорската специфика в това лекарство?
Криза в културата има у много народи, цивилизации и цивилизационни кръгове и слоеве, тя е перманентна, постоянна, но самата кулктура в тази перманентна кризи се обновява, придобива нови съдържания, открива пътища до същността на човешката духовност. Черногорското общество сега се открива в ценностите на своята традиционна и съвременна култура, освобождава се от митовете и фолклорните наноси, от онова, което обременява с традиционна и историческа митология съвременността на черногорското общество и на днешната черногорска духовност. Мисля, че това е процес типичен за всички балкански култури, а може би и за българската култура днес.
Има много тайни в една книга и една от най-енигматичните е писателското умение. Имате ли в себе си някакво разбираемо обяснение за всичко онова, което сте реализирали: желанието за творчество е също тъй резултат на инстинкта на присателя, на неговата енигматичност и на тайнствената същност, която той само отчасти дефинира пред читателя?
Самият творчески акт, актът на писането и актът на раждането на поезията, прозата и драмата е велика тайна във всяка духовност, особено в духовността на един голям писател. В акта на творчеството самото сътворяване е велика човешка тайна. Може би за тази тайна, за този инстинкт извън разума, не би трябвало да се търси обяснение. Нека тя пулсира като тайна, като чудо, като инстинкт във всеки истински творец.
Какво е вливало у вас най-голяма вяра и надежда през годините?
Най-голяма вяра и надежда през целия ми досегашен живот ми влива желанието, енергията и императивния човешки, исторически и културен нагон Черна гора да възвърне своята изгубена държавност, с която тя се прости през 1918 година, когато Сърбия я окупира и с всички сили, дори с терор, направи всичко възможно та Черна гора и черногорците като народ да изчезнат. Но ето, на 21 май 2006 година ние си възвърнахме държавността: Черна гора отново е самостоятелна европейска държава, суверенна и международно призната. Сега ни предстои борбата Черна гора да не стане частна държава на черногорската мафия и на различни криминални кланове и групировки.
Как си представяте Сърбия в края на ХХІ век? Какво представлява Времето за вас?
Сърбия трябва да се освободи от наслоената митомания на великосръбството, трябва да премине през голям исторически катарзис, трябва да се освободи от митовете и лъжите за собственото си битие, трябва да направи своето народно и национално същество европейски, цивилизационно приемливо, трябва да се откаже от претенциите за съседни територии, трябва да се разтовари от натрупаните заблуди за собстената си история.
С какво са най-важни изминалите сто години (по отношение на създадените ценности) и с какво те са обременени най-много ( по отношение на трудностите)?
През последните сто години всички ние на Балканите трябваше да се отърсваме от турското влияние върху нашите манталитети, трябваше все повече да се ориентираме към Европа, трябваше, дори и през войните, да доказваме, че имаме право на европейско съществуване. Балканите сега се обременени и то много сериозно от своето противоречиво минало, а пък в него имаше всичко - имаше морални залитания и страхотни падения, злодейства и кланета, терор и терористи, имаше много факти, които отделяха, изключваха всички нас заедно от европейския цивилизационен кръг.
Оптимист ли сте или сте песимист що се отнася до съдбата на Балканите и човечеството и защо?
Никога не съм вярвал в деклариращите се за оптимисти, но не съм впечатлен и от професионалните песимисти. Аз съм тук, за да помогна за реализирането на една цивилизационна необходимост – като народ и култура да се сближим колкото се може повече до европейските ценности, да намерим своето място в Европа, но това наше място да не бъде само маркетингов фарс върху разкрасената витрина на Европа, както Европа в много отношения е разкрасена витрина на Америка!
С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и правите ли често това?
Обичам да се отнасям иронично към себе си и към своите приятели. Да се надсмея над себе си направо в лицето, което впрочем е голямо човешко качество. Има някои мои особености, над които трябва да се надсмивам, които трябва да охвърля със смях и шеговитост и да ги направя по-малко агресивни. Това са главно някои ментални особености: прямотата, темпераметът, дързостта, омаловажаването на събеседника...
Ако трябва да избирате днес, какво бихте избрали между торбата със злато и една от вечните книги? А преди 30 години?
И преди трийсет години, а и сега предпочитам да се присегна към “торбата със злато”, а с тази торба злато да си купя библиотека с най-вечните книги, книгите на вечната мъдрост, ако разбира се не мога сам да ги напиша.
Смятате ли, че в новите ни времена могат да се родят нови имена, като имате предвид, че пътят до читателите е труден и неясен? Възможно ли е вашият опит, свързан с вашето публично утвърждаване , по някакъв начин да бъде полезен и днес? Как и дали лесно постигнахте своето признание?
Винаги ще се появяват нови имена във всички области на творчеството, духовната приемственост не може да не продължава. Моето утвърждаване вървеше съвсем нормално и бързо. Имах щастие, че веднага, още в самото начало, бях забелязан от сериозната критика и в Черна гора, и в Белград, и в Загреб, и в Сараево, и в Скопие, и в Любляна. Ако това означава нещо, днес съм най-превежданият и най-известният черногорски писател!
Бихте ли споделили каква би била вашата лична антология или колекция от имена на най-видни белетристи, които най-много цените - от черногорската, световната и балканската литератури?
Това е извънредно трудна работа, която ще изисква институтско проучване. С импровизации не искам да се занимавам.
На същите въпроси отговаряха и едни от най-добрите български писатели, тъй наречените “живи класици”, които участваха през април 1999 г. във втората издателска поредица под заглавие “Бяла серия” – книги с автограф. Вие имахте възможност да се запознаете с техните отговори. Какъв е вашият коментар?
Не мога да се ориентирам във вашия въпрос...Изключително се радвам, че съм преведен на български език и се надявам това да е само началото. Когато дойда в София, на току-що поставения въпрос ще отговоря съвсем конкретно.
Има ли някакво спасение от монологичността и мазохизма на жителите на Балканите? В какво се състои той?
Това е наистина хубав въпрос, дори може да се каже - въпрос над въпросите за нашите Балкани. Преди всичко монологичността на балканците се е появила от нуждата на малките и недостатъчно развити народи да се наложат над Европа и света. Тук съществува и мазохизъм, има и балкански мироглед, има кълнове на елементаризъм, има изконна обремененост от балканските гени, в които има и азиатски, и славянски, и сарматски, и скитски, и византийски хемоглобин. Всичко това е съчетано естествено и с генетичнота на онази варварска съдба, свойствена на всички, които са се появявали при различните национални, културоложки и цивилизационни мутации!
Без кои автори – сръбски, балкански и световни - не можем да си представим една бъдеща антология на шовинизма?
В тази антология най-силно ще бъдат застъпени сърбите, започвайки от Сава Неманич (Свети Сава), та чак до днешните академици от Сръбската академия на науките и изкуствата, каквито са Добрица Чосич, Антоние Исакович, Матия Бечкович...В тази Антология на шовинизма – която все пак трябва да се направи – ще има и други национал-шовинистични автори, започвайки от руските, ислямските, германските, френските, италианските, английските. Естествено, в тази антология най-малко ще са американците или такива въобще няма да има. Те са за една друга антология – такава, в която ще бъде включено надмощието на една цивилизация, създадена от европейския опит, но която сега е високо над Европа!
Какви народно-психологични комплекси намирате у черногорците и при съседните му балкански народи? До каква степен това е резултат на факта, че някои балкански народи са пропуснали Реформацията, Просвещението и Великите географски открития? До кога ще живеем тъй, сякаш никой не съществува на света освен нас и сякаш светът – това сме ние?
У черногорциге има доста комплекси, най-големият от които е Негош и неговото литературно дело. На нас, черногорците, а и на другите, на нашите съседи, на нашите балкански приятели предстои едно съвсем ново и различно препрочитане на Негош. Да речем в “Лъжецарят Шчепан Мали” Негош казва така: Българинът тяло без глава е, със топуз ударен по главата! Цитирам по памет. Такава Негошева поетична констатация е дори исторически безмислена, неоправдана към един народ, в случая – българския. Негошевият “Горски венец” е преведен на български и има няколко издания, но никой български писател, никой теоретик, никой политик не се е осмелил да навлезе в епоса на Негош “Лъжецарят Шчепан Мали” и да отхвърли Негошевото прибързано празнодумство за българина, който бил “тяло без глава” и “с топуз ударен по главата”! Ако е “труп без глава” може ли да бъде ударен с “топуз по главата”. Но Негош трябва преди всичко да критикуваме ние в Черна гора!
Как оценявате ролята на частното издателство “Балкани” в балканското литературно и културно сътрудничество и по-специално ролята на поредицата “Балканска библиотека”? У нас такава поредица, която да вкюлчва автори от всички балкански литератури, не е излизала от 1878 година. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко изгубено време...
Ще ви кажа искрено, че по мое мнение издателство “Балкани” вече сериозно се е наложило. Ето, във всички балкански страни знаят за него, известно е, че то публикува класика от всички народи и литератури, не само балкански. Това е бъдещето на нашите по-нататъшни взаимоотношения и връзки в културата и издателската дейност. “Балкани” е за нас голям положителен пример. Добре е, че издателството не се придържа строго към синтагмата “Балканите - за балканците”, а публикува и големи небалкански писатели.
По ваше мнение какво не могат да си поделят балканците?
Въпросът ви е изключително подходящ! Балканците не могат да поделят разбирателството помежду си, не могат да разберат, че Балканите не могат да съществуват върху културната карта на света и Европа без взаимното проникване на културите и литературите. Ето, това балканците още не го схващат!
Какви по-големи възможности виждате в тази наша поредица и какви нови писатели могат да се включат и сътрудничат в нея, освен вашето участие, което е достойно за уважение?
В поредицата на ““Балкани”, където е публикувана и моята книга, бих искал да видя и модерният черногорски поет Сретен Перович; моят син Балша Бъркович, който е най-значимото име в черногорска литература от своето поколение. От хърватските писатели ми се иска да видя в тази поредица хърватския писател Велко Барбиери, по-специално неговата книга “Царският готвач”, от словенските писатели в поредицата трябва да има място и за поета Томаж Шаламун, от албанските пистели тук трябва да се появи и Али Подримя, голям албански поет от Косово, най-големият съвременни поет на албански език. От своите книги в тази поредица ще се радвам да видя моя роман “Пантелей на дряна” или “Княжеви хора” – това са романи, които вече са преведени на много европейски езици. Благодарен съм на Ганчо Савов и на господин Георги Гроздев, че проявиха разбиране за черногорската литература, като преведоха и публикуваха моята книга "Глосарий".
 

Подгорица, 3 февруари 2007 г.


Интервюто взе: Георги Гроздев


Превод: Ганчо Савов



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *