Какво видя кучето?

|

Корица на книгатаИК Жанет 45 представя „Какво видя кучето и други приключения“ от Малкълм Гладуел 


Поредица „Шеста кохорта“


Превод от английски: Мариана Мелнишка, Владимир Новков, Ина Ескенази


Каква е разликата между задушаване и паника? Защо има десетки разновидности на горчицата, но само един вид кетчуп? Как футболистите ни учат по какъв начин се наемат учители? Какво ни разказва боята за коса за историята на 20-ти век?
Тук ще намерите сладко-горчивата история на изобретателя на противозачатъчни хапчета и зашеметяващите изобретения на пионера на соса за тестени изделия Хауърд Московиц. Гладуел сяда до Рон Попийл, царят на американската кухня, докато той продава грил-фурни с таймер и разкрива тайните на Сизър Милан (повелителят на кучета), който може да успокоява свирепи животни с едно докосване. Той изучава тестовете за интелигентност, етническото профилиране, пълзящия детерминизъм, и се опитва да обясни как се случи така, че в Силициевата долина всички едва ли не си потрошиха краката, за да наемат един и същ току-що завършил колежанин.


„Достойнството на един добър текст  – казва Гладуел в предговора си – не е в силата му да убеждава. Успехът или неуспехът му зависи от умението на словото да ангажира читателите, да ги накара да се замислят, да им даде възможност да надникнат в нечия друга глава, та дори в края на краищата да решат, че не биха искали да са точно там.“

„Какво видя кучето“ е още един пример на жизнерадостния дух и неуморното любопитство, които превърнаха Малкълм Гладуел в един от най-блестящите изследователи на необичайното.

 

За автора и преводачите: 

Малкълм Гладуел e роден на 3 септември 1963 г. в Англия, но когато навършва 6 години, семейството му се премества в Канада. Завършва история в университета на Торонто, след което започва да практикува журналистика в различни канадски и американски издания. Бил е репортер на Washington Post с ресори бизнес и наука, а след това е ръководил бюрото на вестника в Ню Йорк. През 1996 г. става част от редакционния екип на списание New Yorker и всички негови есета в сборника Какво видя кучето са се появили най-напред на страниците на това издание.

Малкълм Гладуел е автор и на книгите Повратната точка: как малките неща могат да доведат до големи промени, Изключителните и Проблясък: силата на мигновените решения, като и трите са били начело на класацията за бестселъри на The New York Times. През 2013 г. излезе най-новата му книга Давид и Голиат, в която той предлага нова гледна точка към начина, по който възприемаме грешките, несъвършенствата и недостатъците, като ни демонстрира колко красиви и важни неща в нашия свят се раждат в условия настрадание и непрестанни предизвикателства.

Книгите и статиите на Гладуел се занимават най-вече с неочакваните резултати от проучвания в областта на социалните науки и психологията, като често и задълбочено се позовават на многобройни академични източници.

Гладуел е в списъка на 100-те най-влиятелни личности на списание Тайм за 2000 г. Носител е на първата награда на Американската социологическа асоциация за изключителни постижения в отразяването на социални въпроси през 2007 г., а също и на почетна степен от Университета на Уотърлу.

 

Мариана Мелнишка е преводач, журналист и преподавател по английски в НБУ. В изкуството на превода я посвещава сп. ЛИК, а с името `и са свързани българските издания на Момичето на френския лейтенант от Дж. Фаулз, Портокал с часовников механизъм от А. Бърджес, сагата за Хари Потър, романи от Греъм Грийн, Артър Хейли и др. Публикува пътеписи и има рубрика в сп. Лайт на в. Капитал за забележителни места и личности от историята на България.

Ина Ескенази е филолог с английски, френски и ис-пански. Като сътрудник на Центъра за европейски изследвания, тя е съставител на първия в България кратък английско-френско-български речник Азбука на европейската интеграция и редактор на Бюлетин Европа. Специалист е по междукултурни отношения и превежда публицистика, научна литература и белетристика.

Владимир Новков е магистър психолог и преводач на свободна практика. Завършил е Първа английска езикова гимназия, София, и СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с преводи в сферата на технологиите, социалните науки, правото и спорта. В момента завършва втора магистратура по специалността „Преводач-редактор“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

За поредицата


„Шеста кохорта“ е поредица от вдъхновяващи книги на ИК Жанет 45.
Повече за поредицата – книги (издадени и предстоящи), автори, отзиви, интервюта –
на 6K.janet45.com

Какво видя кучето
(откъс от предговора)

Въпросът, който ми задават най-често, е откъде черпя идеите си. Не мога да дам убедителен отговор. Обикновено измънквам, че някакви хора ми разказват разни истории или пък че Хенри, моят редактор, ми дава някоя книга, която ме навежда на някакви мисли, или направо отговарям, че не си спомням. Когато съставях този сборник, се заклех да се опитам да си изясня този въпрос веднъж завинаги. Например, тук има една дълга и малко ексцентрична статия, в която разсъждавам по въпроса защо никой досега не е предложил кетчуп, който да съперничи по вкусови качества на марката Heintz. (Какво усещаме, когато ядем кетчуп?) Идеята дойде от моя приятел Дейв, който работи в хранителната промишленост. От време на време обядваме заедно и именно той е човекът, разсъждавал по подобни въпроси (Дейв има и едни  възхитителни теории за дините и пъпешите, но с тях ще се занимая по-нататък.) Друга статия, озаглавена „Истински цветове“, е за жените, разработили пазара на бои за коса. Заех се с тази тема след като си бях наумил, че би било ужасно забавно да напиша нещо за шампоана. (Явно спешно ми е била нужна някаква тема.) Вече бях направил цял куп интервюта, когато един образ на „Медисън Авеню“ с недоумение ме попита: „Защо изобщо пишете за шампоана? Боята за коса е много по-интересна тема“. Така се и оказа.

Номерът при намирането на идеи е да си убеден, че всеки човек има нещо за разказване, че във всичко се крие някаква история. Под „номер“ всъщност имам предвид „предизвикателство“, защото това си е много трудна работа. Инстинктът ни на човешки същества ни кара да приемаме, че в повечето неща няма нищо интересно. Прехвърляме телевизионните канали и отхвърляме десетина, преди да се спрем на един. Отиваме в книжарница и преглеждаме двайсет романа, докато изберем какво да си купим. Преценяваме, степенуваме и отсъждаме. Така и трябва. Заобиколени сме от толкова много неща. Но ако човек иска да се занимава с писане, трябва да се бори с този си инстинкт всеки ден. Шампоанът не изглежда интересен ли? Ами, по дяволите, няма начин да не е интересен, а ако все пак наистина не е, трябва да вярвам, че в края на краищата ще ме изведе до нещо интересно. (Оставям на вас да отсъдите дали съм прав в този случай.)

Другият номер за намиране на идеи е да се осъзнае разликата между сила и знание. От всички хора, които ще срещнете в тази книга, малцина са силни или дори прочути. Точно това имах предвид, когато казах, че най-много ме интересуват скромните гении. Ако искаш да намериш истинска история, не тръгваш от върха. Започваш някъде от средата, защото именно хората, които се намират по средата, вършат цялата работа на света. Моят приятел Дейв, от когото научих за кетчупа, е среден човек. Той е работил върху кетчупа. Затова знае много за него. Хората по върховете са предпазливи като казват нещо (и с право), защото те трябва да си пазят положението и привилегиите, а предпазливостта е враг на интересността. В „Търговецът“ ще се запознаете с Арнолд Морис, който един летен ден в кухнята си на крайбрежието в Ню Джърси ми отвори очите за резачката за зеленчуци Dial-O-Matic. „Насам, народе, ще ви покажа най-изумителната машина за рязане на зеленчуци, която сте виждали в живота си – започна той. Взе пакетче подправки за скара и го вдигна във въздуха в подкрепа на думите си. – Гледайте сега!“

Вдигна го високо във въздуха, все едно не беше пакетче с подправки, ами ваза от „Тифани“. „Вдигна го високо във въздуха, все едно не беше пакетче с подправки, ами ваза от „Тифани“.“ Ето къде се крият историите: в нечия кухня на крайбрежието в Джърси.
***

Като по-млад нямах никакво намерение да се занимавам с писане. Исках да стана адвокат, а последна та година в колежа реших, че ще се захвана с реклама. Кандидатствах в осемнайсет рекламни агенции в Торонто и бях отхвърлен осемнайсет пъти. Отрицателните отговори закачих в редичка на стената. (Още ги пазя накъде.) Обмислях да запиша магистратура, но оценките ми не бяха достатъчно добри. Кандидатствах за стипендия, за да замина да уча някъде на екзотично място за една година, но бях отхвърлен. Накрая се заех с писане – беше последното, което ми хрумна, защото ми беше необходима цяла вечност да проумея, че и писането може да е професия. Все пак професията е нещо сериозно и внушително. Докато писането е забавно.

След колежа шест месеца работих в малко списание в щата Индиана, наречено American Spectator. После заминах във Вашингтон и няколко години бях на свободна практика, но в края на краищата се озовах във Washington Post, а оттам в New Yorker. През цялото време писането не престана да ми доставя удоволствие и се надявам тези статии да са запазили лекотата и свежестта, с която са създадени. Ако нещо ме огорчава, то е да чуя някой да се гневи след като е прочел някакъв материал – мой или на друг автор – и да заявява: „Не го разбирам“. Защо се гневят? Достойнството на един добър текст не е в силата му да убеждава. Поне що се отнася до тази книга. Успехът или неуспехът `и зависи от умението на словото да ангажира читателите, да ги накара да се замислят, да им даде възможност да надникнат в нечия друга глава, та дори в края на краищата да решат, че не биха искали да са там. Нарекох тези статии „приключения“, защото бяха замислени като такива. Забавлявайте се с тях.

~ Малкълм Гладуел 


По материали на ИК „Жанет 45“



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *