Какво е бялото в нас?

|
Спектакълът „Три пъти бяло“ на студентите от специалност „Танцов театър“ в Нов български университет се опитва да даде външен израз на възприятията си за символичния бял цвят. Постига искрено внушение за това как настроението в дадена обикновена житейска ситуация незабелязано е вдъхновено от цвета, от неговата енергия.
Танцьорите навличат всякакви разновидности на съвременното облекло – поли, панталони, шапки, потници и пр. върху основните си бели костюми – къси клинове и блузи. Същевременно те са семпли, красиви и лишени от силна театрална ексцентричност.
Но не само посредством костюмите зрителят долавя белотата. Тя е проектирана в лицата на изпълнителите, в плавните им движения. Няма нужда да повтаряме какви значения се приписват на бялото, те донякъде са клише и стереотип, които този спектакъл иска да разчупи, да заличи и да проправи път на чистите усещания.
“Три пъти бяло“ се състои от десет самостоятелни миниатюри, показващи различни истории и послания, а тематиката им варира от шегата и иронията през поетичното и бурното до разливащото се спокойствие на човешките мисли, превъплътени в танц.
В първата и последната миниатюра всичките деветима участници излизат на сцената за да подложат телата си на бялата експлозия като редуват синхрона и партньорството с хаотични и разнопосочни солови изпълнения. Танцът им ту прилича на олекотен балет, ту е фина изява на всяка фибра, надделяване и преодоляване над телесната фигура.
Най-въздействаща е фрагмента с разплитането на красива, декоративна блуза. Момиче, седнало непоклатимо на стол, хваща края на конец от дрехата на другото, танцуващо до нея момиче, и с механично силно издърпване сякаш започва да развива пашкул. В диагонала на сцената „разсъбличаното“ момиче нежно и бавно се отдалечава и приближава, рисувайки чувствени форми, почти политайки от пода.
Не е ли близостта между хората изпъната и тънка като конец или прежда? Когато си мислим, че е готова и съвършена, близостта започва да ни се изплъзва и да изчезва като бримките на блузата. Или пък колкото и да бягаме, винаги някакви нишки ни свързват с определено място, с определен човек, докато не се разплете нишката на живота ни докрай. Или привързаността ни към някого е невидима отдалеч, но неотклонно ни преследва. Или друга асоциация: човек винаги е притиснат от заплетените въжета на живота и постоянно се бори да се освободи от тях, да диша, да усеща тялото си, и бяга ли, бяга... Ще достигне ли свободата и как ще го направи – в мечтите си, в съня си, чрез любовта, в смъртта, в себе си – е въпрос на жребий и на избор.
Танцът на здрависването е намигване към хората да бъдат по-отворени за другите, да ги виждат, да ги поздравяват, да ги докосват, да ги опознават. И може би миниатюрата с любовния танц е естествено продължeние на идеята, че дори и като силни индивидуалности, хората можем да живеем съвместно, пълноценно и да не бъдем безчувствени. Този танц е пропит с толкова топлина и разказва множество случки, универсални и повтарящи се, че няма как който и да е зрител да остане безучастен, да не бъде погълнат от пламъка на страстното чувство, което се вихри на сцената.
Закачливото и иронично отношение проличава в сцените, които използват и мултимедия. Две жени – кокони правят модно ревю и се консултират по суетните въпроси. Досещаме се за целта им по куфарите, които носят. След това действието се пренася на екрана - двете си говорят през прозореца. Не е ли това и типичната клюкарска ситуация?
На бяло платно, тясно като пътна лента, виждаме три глави, които постоянно „жестикулират“ с лицата си. Под тях, кинообразите, истинските тела, които едва успяват да се слеят с движенията на главите, които може би дори не са техни. Доста повече от комично, защото са вложени бързина, находчивост, желание и умения. Прилично разиграна динамична и сложна пантомима. Може да се разчете като намек за конфликта тяло – разум, или за хилядите неща, на които сме способни, или за многото личности в нас. Или просто трябва необуздан смях да отекне в залата.
Скритото в нас може да излезе наяве и да крещи за внимание. Това като че ли нашепват полите – полукринолини на две девойки, които не знаят дали да да ги обърнат нагоре, да ги пуснат свободно или да ги съблекат. Но от вътрешността им свети редица с лампички и омайната им светлина заедно с прошумоляването от странната им материя създава приказна илюзия за сякаш изгубено време.
„Три пъти бяло“ по странен начин обединява танц, кино и мода. Хореографът Анна Пампулова е създала спектакъл, който е достъпен и разбираем, съвременен и като изразни средства и изпълнение, и като въпроси, с които се занимава. Разбира се, има своите по-силни и по-слаби моменти, но безспорно позволява по-различната гледна точка да се изживее. А разкошната музика е подбрана със стил и ясна представа за мястото, което трябва да запълни. Дано сред вас има някой, който ще открие бялото в себе си, след като гледа представлението.
 

Вилия Моновска




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *