Калина Тельянова: “Личните пространства” в творчеството се отвоюват от безкрайността

|

Интернет е територия, поделена между Рая и Ада - чрез него човек може да гради, може и да руши себе си, казва поетесата


 

Калина Тельянова е родена на 30 ноември 1951 година в с. Равадиново, окр. Бургаски. Зaвършила е Средно музикално училище “Проф. Панчо Владигеров “ в Бургас и Висша школа по култура в Санкт Петербург – Русия.


Авторка е на стихосбирките: “Писмо върху пясъка” (Изд. “Христо Фотев”, София, 1999), “Предпочитам” (Изд. ателие Аб, София, 2000), “Разпознаване” (Изд.”Демараж”, Бургас, 2001), “Лични пространства” (Изд.”Захарий Стоянов” и “Св. Климент Охридски”, София, 2004) и на книги с утилитарен характер.


Превежда от руски поезия и проза на класици и съвременни автори. Издала е лирическия сборник “Имената на любовта” (Изд. “Демараж”, Бургас, 2002).


Участва в няколко антологии, в т.ч. в издадената в Москва ”Славянска поезия ХХ – ХХI. От век на век”.


Нейни стихове са преведени и публикувани в Македония и Русия.


Като член на редколегията, участва в списването на вестник “Автограф” – съвместно издание на Съюза на българските писатели и на ИК “Перун – АР” – Бургас.


 
Г-жо Тельянова, доколко лични са “личните пространства” в живота и творчеството?
- Личните пространства в живота? Струва ми се, че думите не са съчетани правилно. Може ли да бъде наречено едно пространство лично, ако всеки, който пожелае да влезе в него - влиза, дори с обувки.
Духовните пространства са лични, неприкосновени. Творецът е този, който изследва величината им, намира кодовете за разчитане на тяхното съдържание и го превежда на общочовешки език. Не е лесно, защото тези пространства се отвоюват от безкрайността. Но си струват усилията.
 
Какво ви провокира да издадете първата си книга “Писмо върху пясъка” в издателството на Христо Фотев? Какво помните от срещите си с поета и доколко те повлияха за поетическите ви изяви?
- Вселената, наречена Христо Фотев. Тя ме провокира.
Много са срещите ми с него – по-малко в София и Бургас, повече – в Равадиново – неговото, което той носеше в сърцето си, и моето – в което съм поела първата глътка въздух.
Всяка една от тези срещи ми е дала по нещо. Помогнала ми е да се доближа повече до творчеството на поета, да надникна по-дълбоко в себе си. Не очаквате тук да разкажа за всички, нали?
 
Разбира се. Само за това, което в момента ви идва наум.
- Говорим с Христо за Мала Азия - той е роден в Малоазийската част на Истанбул, а родителите на майка ми са бежанци, също от Мала Азия. Тази тема го е вълнувала винаги. В хода на разговора споменах, че има цветя, наречени стамболки. А той ме попита: “В Равадиново растат ли?” “Да, в много от дворовете” – отговорих.
Разбрах, че има начин да го зарадвам. След няколко дни със сестра ми Таня отидохме в Равадиново. Отбихме се при леля ни Рада, тя ни наскуба стамболки и ние – право у Фотеви. Посадихме ги, поляхме ги и си тръгнахме.
При следващата ни среща, той се усмихна, посочи цветята и каза:”Виж!”
Погледнах – някои от тях вече бяха цъфнали.
Веднъж Христо сподели с мен, че иска да почете Библията, но я няма. При следващото си отиване в Равадиново – не го накарах да чака дълго – му подарих Новия завет. Безкрайно щастлива бях, когато го гледах да пуши седнал под асмата, потънал в четенето, забравил за всичко и всички наоколо. Фотоапаратът ми е успял да открадне тези мигове от времето.
Докато му помагаше да запали нова цигара, Виолета, съпругата му, се обърна към мен и каза: “До утре ще бъде прочетена.” А той: “Когато я прочета, ще я започна отначало. Тази книга трябва да се чете непрекъснато, цял живот.”
Изглеждаше прозрачен. Беше останал само дух.
На няколко пъти поиска да му изпратя мои нови стихове, но аз направих това два пъти – изпратих му един цикъл и му дадох ръкописа на книгата, която му посветих. След като го прочете – той още не знаеше, че имам намерение да я посветя на него – ме помоли за лист и писалка. Нямах цял чист лист, затова откъснах част от един, върху който имаше нещо отбелязано и му го подадох. Той написа едно много топло обръщение към мен, което пазя грижливо. Публикувано е в стихосбирката “Разпознаване”.
Често, докосна ли се до молива, чувам неговия глас: “ В стиховете бъди себе си! И вярвай в читателя…” Такива думи може да каже само учител на свой ученик.
Христо Фотев развърза крилата ми. Полетът и височината му зависят единствено от мен.
 
Рисуване, музика, поезия ? Има ли чисто изкуство?
- Отговорът ще поиска примери от “личните ми пространства”. Не знам дали няма да прозвучат нескромно.
 
Не, не мисля…
- Ами – и рисуване, и музика, и поезия. Не мога да ги разделя – органично са вплетени в мен. Като дете обичах да рисувам (татко имаше тази дарба) и с голямо желание посещавах школата по рисуване на художника и педагога Енчо Рачев. Рисувах без умора. Тогава не предполагах, че като студентка в Санкт Петербург ще изучавам историята на изобразителното изкуство, че залите на Ермитажа и Руския музей ще бъдат територията на моята практика. Незабравими години!
Бургаското Средно музикално училище е неотделима част от живота ми. Завърших класа по флейта с преподавател Кръстьо Попов. Освен него, имах щастието мои учители да бъдат Андрей Коралов и Бисерка Граматикова (история на музиката), Емил Георгиев (музикална акустика), Тодор Стойков (облигатно пиано), Райчо Райчев (учебен симфоничен оркестър), Лилия Зуркова (народна музика), Димитър Караджов (помагал ми с любов и търпение при подготовката на учебния материал по флейта, още пазя една нотна тетрадка – скъп спомен от него) и други имена - една плеяда от професионалисти с принос в културата на Бургас.
Отношението си към словото дължа на много хора. Първо на майка ми - още съм била в ръцете й, не съм била проходила, когато ме е абонирала за списание “Славейче” и ми е чела приказки и стихове от него. На баба, чието име нося и от която знам приказките за златното момиче, тримата братя и златната ябълка и чух за първи път за “горната и долната земя” и невероятно красиви народни песни. На учителката си по български език и литература в училище “Д-р П. Берон” - Бургас - Невена Бакалова. За мен тя беше и си остава идеалният образ на учител-литератор. На петербургските си преподаватели по руски език, по руска, гръцка и западна литература Тамара Сергеевна Осокина, Лев Филаделфович Тарновски и др.
Как да ги разделя? Как да определя дела на всяко от трите изкуства за духовното ми устройство? Не мога да си представя и как би изглеждало то, ако животът ме беше разминал с всичките тези прекрасни личности.
Фактът, че пиша стихове, не означава, че предпочитам словото. То е възможният за мен начин да се изразя.
Ако трябва да се даде задълбочен отговор на въпроса “Има ли чисто изкуство?”, ще е необходимо да се върнем към началото на 19 в. и да отворим дискусионен клуб “L’art pour l’art”, за да “чуем” поетите от “Парнас” във Франция, някои от символистите на Русия, Оскар Уайлд от Англия, да се включим и ние в нея и след дълги спорове да заключим, че постигнало чистота и самоценност, съвършената красота на формата, изкуството преминава в зоната на естетството, сваля от себе си всяка отговорност за влияние върху реалния живот и само себе си разрушава. И ще излезем от рамките на настоящото интервю, за да напишем цяла книга.
Потърсим ли музика в поезията (или в изобразителното изкуство и обратно – в който и да е от вариантите на трите вида), ще я намерим. Българската поезия е богата на образци в това отношение – стиховете на Ботев, Лилиев, Яворов... Римата, алитерацията, ритмическата стъпка допринасят за музикалността на едно стихотворение. Дори когато те липсват – както в голяма част на съвременната поезия – музика пак има. Не е вярно, че за “тоновете” и ритъма в стиха не се държи сметка. При по внимателно вглеждане, се вижда – те не се реят случайно, просто са организирани по различен от класическия начин. Всяко време – с изразните си средства. Да не говорим за синтетичните изкуства, където две или повече изкуства правят ново – театър, опера, монументално изкуство, кино и други.
По-важно е произведенията на изкуството да въздействат, да будят добрите сили в човека, да изграждат неговите духовни устои.Тогава оправдават съществуването си.
 
Каква е нишата, която може да си позволи да заеме литературният вестник ”Автограф”, в чийто екип сте и вие?
- Да оставим настрана твърдението, че Бургас е град на поети. Той е толкова град на поети, колкото и на художници, музиканти, театрали... С други думи – той е град, в който живеят и работят творци.
Какви са възможностите на един поет да публикува свои стихове или пък художник да покаже свои творби? Малки. Има списание “Море” и неговият редакционен екип прави каквото може за популяризиране на личното творчество, но творбите трябва да са тематично свързани с морето – такава е концепцията на изданието. Какво да правят творците, чиито стихове или картини по тази причина не са подходящи за публикуване - не може само за морето да се пише и рисува.
В Бургас липсва координация на творческите инициативи – свидетели сме как в един и същи ден и час се провеждат и концерти, и премиери на книги, откриват се изложби и т.н. Желаещите да ги посетят могат да изберат само една от тях.
Къде се публикува оперативна критика? Никъде. А как ще се помогне на читателя да се ориентира в огромния поток от книги и да насочи вниманието си към стойностните произведения?
Да осигури пространство за публикации, да информира за културните прояви и да ги координира, да помага на читателите хубавите книги да стигат до тях - с това може да се справи едно издание като вестник “Автограф”. Мисля, че е по силите му, защото вестникът не е дело на определено творческо дружество, а на цялата бургаска писателска общност. А като прибавим, че се издава съвместно със Съюза на българските писатели, че обществеността на градове като Поморие, Несебър, Карнобат, Айтос, Средец, Царево и други проявяват интерес към него, нарастват възможностите да просъществува, да успее.
Това не е всичко, но е достатъчно, за да се види, че вестник ”Автограф” има място в културния живот на региона.
 
Доколко този вестник удовлетворява лично вашите потребности?
- Вестникът се списва на доброволни начала. Платената длъжност в него е една – на заместник-главния редактор. Аз съм член на редколегията и влагам доброволен труд точно поради причина, че в процеса на създаването му удовлетворявам част от потребностите си да общувам със себеподобни, да бъда информирана и да информирам за новостите в света на литературата и изкуството, да допринасям за популяризирането както на българските творци (в това число и на бургаските), така и на чуждестранни, доколкото отговарям за преводните материали.
Съзидателното начало в мен е силно и аз се радвам на всичко, което е плод на творчески труд - на всеки брой, особено когато виждам напредък в качеството на предлаганите четива.
 
Коя е аудиторията на “Автограф”?
- Творци, учители и ученици, студенти, хора с различни професии, пенсионери – широка е аудиторията му. Освен в Бургас и региона, получават го в София, в по-големите градове на страната, а също така и зад граница – в Париж и Москва засега.
Вестникът има и електронен вариант, който се чете в Гърция, Македония, Индия и САЩ от писатели - сътрудници на вестника и от още много хора от тези и други страни.
 
Какво да очакваме на страниците на вестника до края на годината?
- Казано най-общо, вниманието е насочено към институтите и личностите, които “произвеждат” културни събития – театрите, Оперно-филхармоничното дружество, библиотеките, читалищата, художествените галерии, музеите, училищата и детските школи по изкуствата, към художниците, писателите, музикантите, в това число и към младите творци. Ще “работят” рубриките Литературна критика и есеистика, Световни автори за творческия процес, 60 г. от началото на организиран литературен живот в Бургас, Университетско художествено творчество, Поезия без граници, Преведено за “Автограф”, Епистоларно наследство, Корени, Нови книги, Дебюти, Културен календар, Автогаф и други.
В едно по-дългосрочно планиране е трудно да бъде предвидено всичко. Но редакционната колегия е готова да откликне на всяко значимо културно събитие, което бъдещето би поднесло.
 
В политиката, а понякога и в живота, се говори за двойни стандарти. Има ли двоен стандарт за твореца?
- Ще отговоря за себе си. Нямам и ред, различен от това, което съм.
 
А доколко “лични” са пространствата в Интернет? Намирате ли сродни души тук, където отпадат някои неща от реалността?
- Интернет е територия, поделена между Рая и Ада - чрез него човек може да гради, може и да руши себе си. Но, както и в реалния живот, изборът принадлежи на нас.
Аз откривам свои “лични пространства” в него. Видя ли нещо, което ме вълнува, получавам усещането, че някой се грижи за мен. Прекрасно чувство! Със сродните души се намираме – и аз тях, и те мен. Но никога не бих се отказала от общуването с хората, с приятелите си “на живо”.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *