|
Важното е да превърнеш мечтата си в религия, казва писателката
КЕРАНА АНГЕЛОВА е родена в Странджа, най-мистичната от българските планини. Велека, реката на нейния живот, има най-чистите води и до ден днешен, това е научно доказано. Понеже е пила с шепи от нея, Керана се смята за най-щастливият човек, получил от Бога рождено място. Тя смята, че не би написала стиховете си, повестите и романа такива, каквито са, ако е била родена другаде...
Керана Ангелова е автор на стихосбирките „Лято“, „Подземна река“, „По-беззащитни глухарчета“ и на повестите „Зана“ и „Папазини“.
- Споделяла си, че повестта „Зана“ си я написала на един дъх, в почти трансово състояние, само за 11 дни. Как написа новия си роман „Елада Пиньо и времето“?
- Този път беше доста по-различно. „Зана“ сама се пишеше, а аз я следвах неистово. Говоря за онази творческа треска, която обзема пишещия, докато сътворява разни истории. Те и него самия изненадват като краен резултат.
Романа написах в продължение на няколко години, също в творчески унес, но някак по-търпеливо. Не исках да бързам, за да бъде удоволствието от писането по-дълго. Но крайният резултат и този път ме удиви – мили Боже, как пък съм го измислила всичко това...
- В книгите ти има и исторически моменти, макар и на философска основа. Какво е преселението в рамките на един човек?
- Каквото е то и в рамките на един народ. Обратно изречено е съвсем същото. Двама от героите на романа разговарят по следния начин: единият казва, че онова, което се случва по време на война с всички хора едновременно, това е важното; другият възразява – не е важно какво се случва с всичките хора, важно е какво се случва с всеки човек.
Все пак, преселението, бежанството в рамките на един човек е по-трагично, по-непреодолимо и съкрушително поради факта, че е по-самотно. Иначе той споделя обща съдба, така по-лесно се надмогва загубата.
- Времето река ли е, има ли край?
- И реката има край, ако пресъхне. Мисля, че собственото си вътрешно движение човеците наричат време – не е то просто мръкване и съмване, не е ритмичната смята на тъмно и светло, а е онова, което се случва в нас. Когато пресъхне реката на живота ни, свършва времето. Е, тогава не отминаваме ли самите ние, а не времето? А щом то не отминава, значи не е онова, което сме измислили, че е.
- Рожденото място, реката на детството – докъде отвеждат?
- Рожденото място, реката на детството? Отвеждат ме обратно при себе си, милостиво и състрадателно. Странно, наистина, край всяко село тече по една река и по брега й децата, докато играят, неусетно порастват към небето. Повече от всичко съм обичала своята река. Някакво необикновено привличане е – да се надвесиш над зелената вода и съзерцавайки я, да изгубиш представа за реалността. Сигурно се е случвало на мнозина – човек стои насред реката, до колене във водата и уж стои, а се движи, тече. Тече!...
- Какво е общото между Зана и Елада Пиньо? За къде във времето /си/ пътуват героините ти?
- И Зана, и Елада Пиньо са онази в мен, която понякога, обикновено докато пиша, пускам на свобода. Както казва Елада Пиньо, „може да сме обикновени и невежествени, но от свобода разбираме поне колкото пеперудите и калинките...“ Казва го, защото е расла в Странджа, вдън горите й тилилейски.
Мисля, че героините ми във времето /си/ пътуват към онзи миг, в който може би ще научат най-важното, единственото, заради което си струва да го има човешкият живот. Пътуват към Смисъла. Защото, ако не съществува отговор на въпроса за Смисъла, излиза, че сме една измислица, нечие космическо бълнуване. Не е възможно. Протестирам всеки път срещу себе си, щом си позволя да изгубя вяра в съществуването на Смисъла. Не е възможно в толкова дребни неща от живота да намираме смисъл, а самият Живот да е безсмислен!
- А ти за къде си се запътила? Какво очакваш от времето /си/?
- Надявам се, към следващите си героини – неподозирани още, тайнствени, бъдещи. С други думи, към онази в мен, която някой ден отново ще пусна на свобода. Защото, нали тъкмо тя е, която разбира от свобода, поне колкото калинките и пеперудите! Вярвам, че докато е съзерцавала зелената вода на своята река, неусетно е пораствала към свободата си. Писането е моята Свобода. Виж само, в четири изречения колко пъти повторих тази дума! Забелязваш ли, че и тя започва с главно „С“?
- Какъв е Смисълът на Свободата?
- Самата Свобода – да паднат от теб оковите на обстоятелствата.
- Кога хората говорят на един език и какви са неговите изразни средства?
- Най-пълноценно, най-хармонично и най-извисяващо е, когато хората разговарят на езика на изкуството. Това е най-невероятното общуване. Наскоро за пореден път зачетох Антоан дьо Сент Екзюпери. Французин, мислел на френски, пишел на френски, превели го на български, на всичкото отгоре отдавна го няма между живите, а щом само поискам, така добре си разговаряме двамата!... Музика, поезия, живопис – и изчезва необходимостта от банално общуване. Но този език е само за празник, наистина. Делничното е, което ни разделя. В делника са изпитанията, грешките ни, страховете ни, съмненията – различните ни езици в крайна сметка. Вавилонската кула продължава да стои строена-недостроена между небето и земята. Стърчи в мисленето, във въображението на хората, в общуването им.
- Има ли спасение?
- Щом има Спасител, със сигурност има Спасение. Освен това, в художествената литература има и един Колфийлд, спасителя в ръжта. Той толкова рано е открил Смисъла си, този до болка прекрасен Колфийлд – в края на узрялата нива от ръж, на ръба на внезапната пропаст да стои цял живот и да СПАСЯВА малките и невинните, които са се изгубили в ръжта. От това по-красива мечта не съществува нито в литературата, нито в живота. Колфийлд може и да не застане на ръба на пропастта в конкретен смисъл, това е предимно метафора, но бидейки собственик на подобна мечта, той има нагласата да бъде Спасител и в житейските ситуации.
Важното е да повярваш в мечтата си, да я превърнеш в своя религия, в собствена, а не в общовалидна вяра. Нескромно ли ще бъде да цитирам от романа си?
- Напротив.
- „Боже, Божей, не разбираме Божествения ти замисъл не защото е сложен, а защото е гениално прост, но за да го проумеем, вяра не ни достига, вяра, на нас главите ни се пръскат да размишляваме, а вярата не приема размишленията не защото са безрасъдни, но поради туй, че тя превъзхожда всякой размисъл, казал го е Йоан Златоуст, казвам го и аз от собствен опит, защото какво ли през главата ми не мина, какви ли златоусти хора не срещнах, но вярата още не ми достига...“
Ако всички превърнем мечтата си за добро в собствена вяра, то със сигурност ще постигнем и една вяра за всички, общовалидна.
- Ако искаш да те разпознаят след години, с какво да бъде?
- Появиха се от мене Карина и Невена, от Карина се появи и една Марианка. И всички те носят и нещо мое. Като прибавим Зана, Елада Пиньо и, дай Боже, бъдещите ми героини, в тях да ме разпознаят. Дай Боже! Ако в това е Смисълът – пак има Смисъл!
Разговаря: Румяна Емануилиду
Книгата „Елада Пиньо и времето“ можете да закупите от книжарници "Хеликон" и "Пингвините".
