Керана Ангелова: Живея в миналото, което се случва и днес, и утре

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 

Керана Ангелова спечели наградата на читателите за романа си „Елада Пиньо и времето“ в организирания от Фондация „Вик“ конкурс „Български роман на годината“.


„Елада Пиньо и времето“ (Издателско ателие "Аб") вече получи наградата Роман на 2003 година на Сдружението на писателите, наградата „Блага Димитрова“ на Фондация „Българка“, „Златен Пегас“ на Община Бургас и Писателството дружество в Бургас и беше номиниран за наградата „Хр. Г. Данов“.


Керана Ангелова е автор и на стихосбирките: "Лято", 1982 (издателство "Георги Бакалов"), "Подземна река", 1988 (издателство "Георги Бакалов"), "По-беззащитни глухарчета", 2000 (Издателско ателие "Аб") и на повестите: "Зана", "Папазини", 1998 (Издателско ателие "Аб").


 
Керана, щастлива ли си, че получи една голяма награда – наградата на читателите?
Щастието е нещо друго... Най-важното в един конкурс се случва далече преди конкурса. Най-важното са галошите на щастието, както казва Томас Ман. „Летят, летят галошите на щастието!“...
Мисля, че той е имал предвид особеното състояние на „творческа нирвана“, която владее писателя - докато думите прииждат отвсякъде, докато е техен владетел. Докато в слънчевия му сплит се е събрало слънце – топлината и светлината, които го зареждат с нетукашна енергия. Нещо такова трябва да е щастието...
Кои, според теб, са харесали „Елада Пиньо и времето“?
- Четящи читатели!
Повече читатели са гласували онлайн. Предполага се, че това са предимно млади хора, които са те открили именно в Мрежата. Радва ли те, че там има твои съмишленици?
- Много. Това за мен са хората, които са извън границите и условностите и няма съмнение, че точно те са разбрали моите послания. Някои от тях дори бяха дошли на церемонията по награждаването, за да чуят „на живо“ резултатите. И се вълнуваха повече от мен - както споделиха, докато им пишех автографи. Благодаря им за подкрепата!
Благодарна съм и на всички, които намериха начин да се свържат с мен, за да споделят преживяванията си, предизвикани от романа. Тази обратна „жива“ връзка е много нужна на пишещия, за да знае, че думите му са отекнали, а не са отишли в празното. Наистина, благодаря на всички!
Как точно една книга въздейства на читателите, според теб?
- Книгите са материални дотолкова, доколкото са необходими хартия и мастило, за да бъдат отпечатани. А виждате, че в Интернет и това не е необходимо.
Иначе писането е енергия, която зарежда по един и същи начин и писателя, и читателя. Сигурна съм. Затова толкова много хора ми се обадиха по телефона и с писма. И всички те твърдяха едно и също – като да се познават и да са се сговорили. Всички говореха за абсолютно еднакви преживявания, предизвикани от моето писане. Очевидно става обмен на енергии...
Думите имат аура и тя е с цвета на енергията, въздействала върху писателя – така я разпознават читателите.
Прочете ли останалите номинирани в конкурса романи?
- Прочетох някои от тях, а също и от останалите 66 романа, излезли през 2003 година. Много добри романи не бяха номинирани на финала, според мен. Например „Разруха“ на Владимир Зарев – един силен, мъжки роман. Според мен това е най-успешният по отношение на читателския интерес роман, защото има за една година пет или шест издания.
Прочетох „Феродо“ на Димитър Шумналиев още преди да бъде обявен конкурсът на Фондация „Вик“. Според мен е един много ярък роман, поех го с всичките си сетива – за мен това е писане, близко до моята нагласа.
Сега си купих „Поражението“ и като знам с колко вълнение съм чела „Нирвана“ и другите пиеси на Константин Илиев, предчувствам насладата от четенето.
Спомням си „Бронзовата лисица“ на Иван Голев. Търся винаги негови текстове в „Съвременник“, а сега си купих и „Ох/лю/бов“.
Христо Карастоянов пък е толкова самобитен, че само едно-единствено изречение да ми прочетат от негов текст, ще позная веднага, че той го е написал. Изключителен писател!
Всъщност твоят роман вече беше обявен за Роман на годината от Сдружението на българските писатели. А „Поражението“ на Константин Илиев стана книга на 2003 година, като получи приза на верига книжарници „Хеликон“. Сега към „компанията“ се присъединява Стефан Кисьов. Какво мислиш за „Екзекуторът“?
- Този, който сега ни „екзекутира“ всички нас, останалите номинирани? Шегувам се, Стефане!
Прочетох романа. Прозвуча ми почти документално. Не ми се стори толкова мрачен, колкото звучи заглавието, нито колкото плаши сюжетът, разказван от самия автор в медиите. Напротив, книгата се чете бързо и лесно. Кисьов е млад и талантлив автор. Интересно е хрумването му героят да е едновременно и жертва, и палач във време мрачно, „Оруеловско“.
Какво е добре да знае чуждестранният читател за нас в началото на 21. век?
- Че имаме самобитна култура. Че сме единствени и уникални не по-малко от тях. Че можем не по-малко от тях. Че сме.
Какво би му казал твоят роман, ако бъде преведен на чуждите езици?
- Би му казал всичко онова, което започва с първата буква на пролога и завършва с последната точка на епилога. Би му разказал моята душевност. Би научил моите открития за живота и света.
Много е необикновено, наистина. Никой не познава този свят във всичките му географски, исторически и философски измерения и никога няма да ги узнае. Тъй като практически човешкият живот не е достатъчен това да се случи.
Феноменалното е, че ние откликваме на големия свят, опитвайки се да изградим представата си за него и сътворявайки в същото време паралелни светове, които претендират за достоверност.
Така че, чуждият читател би научил за моята България, за любовта, на която аз съм способна и за Бог, който аз съм постигнала като единствено мое изживяване.
Няма ли да си чужда там, в някоя друга държава?
Винаги ме е интересувало доколко „Времето е в нас и ние сме във Времето“ – още от ученическия чин до днешния ден. Тази гениална мисъл беше едно предизвикателство да поставя – чрез времето - на себе си самата още по-големия въпрос: Доколко важен е отделният човек, щом Времето е в него и еднакво Време ли тече във всеки един от нас?
На едно място в романа героинята ми казва:
„Не е важно какво се случва с всички хора, Ованес, важното е какво се случва с всеки човек!“
Мисля, че това се опитвам да разкажа в този роман – за единствените неповторими животи, смърти, любови, срещи, раздели на всеки един от героите – българска каракачанка, арменец, гъркиня, албанци. Това, че са различни, не им пречи да са си най-близките хора.
Много осезателно сред тях присъства и Природата, която е жива, защото й е присъщ великият космически майчин инстинкт и защото дарява героите с усещането за вечност.
Това са толкова човешки неща! Вярвам, че и в днешно време различният читател ще ги почувства спонтанно.
Защо писателят посяга към листа?
- Това е много странен процес. Започваш да пишеш, защото не можеш да не пишеш. Владее те някаква сила и ти се опитваш да я овладееш. Тогава не мислиш за чуждото мнение. Само пишеш и със скоростта на светлината разказваш и разказваш несвършващата си душа. И когато сложиш последната точка, изведнъж се сгромолясваш в дълбоката пустота на неписането. Свършило е. Угаснала е светлината. Изчезнали са образите. Цял един свят си е отишъл от тебе. Отишла си си и ти самата от себе си. Като че ли си вградила душата си в романа, била си самият роман. Сервантес го е казал и е точно така: Романът – това съм аз!
Известно време е пусто и имаш страховитото чувство, че повече няма да ти се случи – писането, имам предвид. Това е твоят личен апокалипсис!
Докато някой ден се случи нещо банално всекидневно. Примерно дъщеря ти е хванала хрема и ти съвсем забравяш и писането, и тревогите, и всичко... До следващото писане!...
Какви са корените, които дават сокове на творческия ти импулс?
- По-привлекателно, задушевно и плодоносно за моето писане е някое уж минало време.
Защо казваш „уж“?
- Защото много особено, по странен начин усещам времето. Щом съм цялата там, в другото време, щом мислите и чувстването ми са там, щом писането ми е там – щом аз живата сега съм с всичко свое там, значи съм, наистина.
Оттук нататък накъде – и в житейски, и в творчески план?
- Не правя нито житейски, нито творчески планове. Побоявам се. Не съм човек, който се движи по предварително начертание.
Започнала съм нещо да пиша, но на този етап не ми се споделя. Мисля, че ще бъде отново роман.
В промеждутъците пиша и стихотворения. Мисля, че до една година ще имам готова стихосбирка. Не че и на този етап не мога да събера неща за поетически сборник, но не бързам.
Една моя учителка непрекъснато ми повтаряше: „Бързай бавно!“ Тя въобще обичаше да цитира любими мисли от отминали времена. От миналото, което се случва и днес, и утре...
 

Интервюто взе: Румяна Емануилиду


 

Читатели за романа „Елада Пиньо и времето“:


 
Много рядко се появява такава литература. По-често се появяват псевдохудожествени неща, но при Керана Ангелова няма нищо псевдо. Има една уникалност! Език, стил, образен свят - всичко в тази книга ме впечатли. И е толкова уникално, и е толкова наше... Но не по външни битови показатели, а по духовност!
Какво силно въздействие е един уникален автор! Той е труден за превод, какъвто беше и Йордан Радичков - но точно защото е уникален! И точно затова преводачът на Радичков също получи международна награда!!!

Юлия Огнянова, режисьор


 
 
Как е могла толкова етноси да събере на едно място в романа си "Елада Пиньо и времето" Керана Ангелова! Наистина, докато не се премахнат тези неща: ти си от друг етнос, ти си от друга вяра - тези прегради, човечеството няма да бъде щастливо и светът няма да е спокоен и нормален! Керана Ангелова е успяла тази толкова актуална теза да я защити блестящо!!!
И страхотни образи, страхотни!!!
Този роман е готов сценарий за кино! Бях млада,
когато направих Майка Кураж - останах си най-младата изпълнителка на тази роля в света. Но сега искам да бъда една от героините на Керана Ангелова!!!

Димитрина Савова, актриса


 
 
Впечатлена съм от богатото стилистично многопластово изразяване, от сюжетните линии, които са оригинално преплетени и от фолклорните влияния в романа "Елада Пиньо и времето".
Не познавам друг български автор, освен Керана Ангелова, който да е под влияние на течението "магически реализъм" - още повече в такова уникално българско проявление!!!

Саша Радева, литератор


 
 
Романът „Елада Пиньо и времето“ е един повод да се замислим за времето, в което живеем и за мисията на човечеството. Той издига след себе си една Вавилонска кула, но на разбирателството! Радвам се на неговата завършеност и на това, че намира отзвука на своите послания.

Георги Коритаров, журналист


 
 
Книгата на Керана е живот с аромат на българска земя. Героите са птици - изпратени от Бога, за да бъде Керана и да пребъде Поезията.
Когато чета (защото още я чета като магия, която не искам да си отива!) тази книга, не забравям да се усмихна на себе си - да се поздравя за времето, което сама си отделям. Между редовете на тази книга сам аз, времето, за което пише Керана, е детството, което се връща при мен - мирис на сено, достигнало до одаята на баба, където тя ми правеше палачинки. Навън в смеха или греха на Хрисула чувам песента на селското ни поточе и чирикането на августовските
лястовички, които си играят с робата на есента.
Книгата на Керана ме кара да се чувствам толкова в себе си, че се обиквам - грешна, поетична, босонога, желаеща, ласкава и палава. Като водите на Тунджа.
С книгата на Керана пътувам до България и се връщам на сън. Сън, от които черпя сили да съществувам в тази чужда земя.

Светла Драгозова-Йорданова, Балтимор





Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *