Керана Ангелова: Това си е моето щастие

|
На 12 май, вторият от 15-тите юбилейни Влайкови дни, пирдопската културна общественост се срещна с Керана Ангелова, авторка на седем поетични и белетристични книги.
Актрисата Димитрина Савова изпълни епизод от „Вътрешната стая”, в който с особен драматизъм се разказва за убийството на делфините, едни от главните „действащи лица” в повествованието.
Специален гост на тази среща бе литературният критик Михаил Неделчев, който поздрави организаторите на културните празници за отличния им избор с поканата на Керана Ангелова – едно изключително надарено перо, което се откроява ярко в съвременната ни белетристика.
След експозето на Михаил Неделчев авторката прочете свои стихове и отговори на въпроси от публиката. Кметът на община Пирдоп инж.Цанко Цанов връчи на двамата гости почетния знак на Пирдоп – кристална пирамида с Еленската базилика и поднесе цветя.
След представянето си пред пирдопската общественост, Керана Ангелова отговори на въпроси на журналисти:
 

Това си е моето щастие


 
Г-жо Ангелова, разкажете за детството ви във вашето странджанско село.
- Живях в Бродилово до 14 годишна възраст. Тогава то наброяваше 1200 човека. Намира се в планината, но е на няколко километра от морето. От там беше и първият ми учител, който ми отвори очите за литературата. Казва се Никола Иванов, светла му памет! Много важен е първият учител, наистина. Той ми носеше да чета книгите на поети и писатели, за които не бях чувала до тогава, насърчаваше ме да пиша, радваше се на първите ми литературни опити. Тези неща, общо взето, се случват на всички бъдещи писатели, но моето щастие от първите срещи с литературата си е мое щастие.
От кога започнахте да пишете стихове?
- От десетгодишна възраст.
А кога усетихте, че имате потребност да пишете и други неща?
- Нямам обяснение защо се случва така: още дете, без никакъв житейски опит, човек внезапно започва да изпитва потребност да изрази света, който могъщо напира от всички посоки. Първите пориви да зададеш въпроси и ако може, да получиш отговори веднага, на часа. Няма как да стане. Няма как изобщо да се случи някога по този начин. Но как да знае детето, че е невъзможно да обясниш необяснимото. Как да знае, че нещата не могат да бъдат обяснени с думи. Че по-силно от думите е онова, което не може да бъде изговорено. То е Началото на Началата, наричаме го Слово.
Затова се оставях на вълнението да ме издува отвътре, следвах поривите си и бях щастлива в своето незнание... Пишех някакви „литературни парченца”, които няма как да определя жанрово, откривах думите и бях безкрайно изненадана, че те, които служат на всички, в един момент са само мои и могат да ме изразят така широко и вълнуващо.
А по-конкретно на въпроса мога да отговоря така: повестта „Зана”, първата си организирана проза, написах, когато бях на 33. После преседя 14 години в чекмеджето. Бяха ми я върнали от 2-3 издателства. Да напишеш Бог с главна буква, в ония години, при това Той да е нещо като главен герой – Боже, пази! Такова беше времето, не можеше да се появи такава книга.
Дойде ново време и на повестта й дойде времето. Издадох я, посрещна се добре. Оттам добих куража, че мога да правя проза. А с прозата, оказа се, космоси можеш да сътворяваш!
Понякога имам усещането, че съм като гигант, надвесен над някакъв свят, който създавам. Физическото усещане е такова. Това е много странно. Магическо. Всичко онова, което ще описвам, сякаш ми се дава да го видя наведнъж. Отначало все пак е хаотично, но нали това е „материалът” на сътворяването: да превърнеш хаоса в един организиран смислен свят.
Как всъщност става писането при вас? Всички тези мисли, емоции напират ли, или просто сядате и замисляте предварително произведението?
- Тъй като аз съм поетеса, при мен нещата се случват от самосебе си. В началото предчувствам приближаването на писането, разпознавам го. Приижда ми от всички посоки усещането за близко писане. Това не е характерно за писателите прозаици, които сядат и си правят по-малък или по-мащабен проект. За мен те са си професионалните писатели. Те имат, така да се каже, стратегия и тактика на писането.
И уточняват кои ще бъдат добрите и лошите герои?...
- Няма такова нещо при мен. Чакам да ми дойде едно първо изречение. Да кацне на върха на перото ми крилото на вдъхновението. Първото изречение ми е ключът към писането нататък. Подробностите не уточнявам, нито местата, нито времената, в края на краищата за мен това не е особено важно. По пътя писането само си се организира, появяват се героите, отношенията между тях, проясняват се образите, задвижват се времената...
А житейските знаци, които получавате?
- Ето един пример, който е свързан с новата ми книга „Вътрешната стая”. Аз не знам защо така ярко ми се бе запечатало едно дребничко нещо. Оперирахме окото на баща ми. Той имаше силно узряло перде. И докторът се колебаеше дали ще бъде успешна операцията, дали въобще да прави тази операция. Накрая се реши. И когато всичко мина благополучно, ме извика и ми показа „пердето”, в една марличка. Като бяла стафида. Дебело, плътно, във формата на стафидка. Месеци наред аз не можах да се отърся от тази гледка. Само като си помислех, че в окото расте едно такова чуждо нещо, че организмът си е изработил нещо, което не му е нужно, се чувствах особено...
След време отново си спомних „стафидите”. И започнах „Вътрешната стая” от този момент. Когато моят герой е надвесен над Библията и изведнъж пердетата на очите му падат като стафиди. Това е метафора, разбира се: пердетата падат от очите на един човек, ако силно пожелае да види живота, мирозданието да види по друг начин...
Как тече самият процес на писане? Бързо ли пишете?
- Понякога много бързо, понякога не толкова. Всяка от книгите „тече” с различна скорост. „Зана” е около 60 страници – за единадесет дни я написах. На финала бях на края на силите си, но също така и особено възторжено приповдигната, в еуфория накаква. „Елада Пиньо...” стана за 5 години. Мама се разболя тогава. Почина. Докато преодолея тези неща, писах с големи прекъсвания. Дори си личи – там където съм я прекъснала и продължила, просто звучи по друг начин.
Морето или планината имат повече въздействие върху вас?
- И двете. Планината ми е родна. Странджа е мека планина. Имам усещането, че никога няма да се загубя в нея, дори да тръгна без посока. Добра, слънчева планина в сенки и полусенки. Точно там съм усещала как времето спира. Когато приседнеш до някой дънер и нищо не трепва, дори върховете на дърветата, тогава усещанията са особено чисти и изострени. Често ми се е случвало, когато съм била на разходка там. Тогава разбирах, че всъщност човеците и тяхното движение през пространството са времето. Иначе, в планината то сякаш е застинало...
Морето е друго нещо. Когато за първи път го видях, съм била на три години. Леля, която ме носеше на ръце, ми каза: Виж морето! Пред очите ми беше всичкото синьо на света. То се сливаше с небето и аз реших, че това всичкото е небе. Като цвят ми е останало – ярко синьо, ослепително. И усещането за необятност... Оттогава в представата ми морето и небето са едно цяло.. Ние, хората, живели край голямата вода, щом се отдалечим от брега, веднага чувстваме липсата на простор и на синева. Светът ни става по-малък...
И все пак, усещате Странджа като ваше съдбовно родно място?
- Родното място на всеки един от нас – знаем къде е (посочва небето - б.а.), не е тука на земята. Защо обаче се привързваме към мястото, където сме отворили очи за света? В Библията е казано: „Не се привързвай към нищо!” Въпреки това, човек не може да преодолее тази привързаност. Където и да ходи, каквото и да прави – пъпната връв го придърпва натам. Вероятно, за да не забравяме другото родно място, трябва да имаме усещането за сакрална връзка и с това тук...
Пътуваме, скитаме по света, но не го забравяме. И един ден се завръщаме. Нали виждаме как на преклонна възраст повечето хора се завръщат... Защото родното място, изглежда, е за да пристигнем, но и за да тръгнем от него...
Препрочитате ли книгите си?
- Понякога, въпреки че ги възприемам като нещо преживяно вече. Но вълнението при писането е страховито. И в същото време, трябва да благодаря на Бога – най-изстраданото щастие е да правиш изкуство. Изстрадах ги всичките тези герои, всеки един от тях поотделно. Аз съм във всички тях по малко, всичко това е мое преживяно. Никой не ми е разказвал историите, нали?
Коя от наградите, които сте получила, най-много цените?
- Всички, но най-много първата - на Сдружението на българските писатели. Беше много неочаквано за мене, но и много отговорно. Даже се поуплаших...
А сега, какво ново около вас?
- Не знам, много е малко това, което съм написала след „Вътрешната стая”. Може би няма да бъде роман, а по-скоро някаква есеистична книга. Чакам да се отърся от предишното преживявяне. Много здраво ме държи. Да се изпразни чашата, която преливаше при последното писане. И, дай Боже, да продължа... Това си е моят Път и аз искам да го следвам.
 

Интервю на Ренета Атанасова – главен редактор на вестник „Камбана”


 
 
Откъси от представянето на романа „Вътрешната стая”, направено от литературния критик Михаил Неделчев на Влайковите празници в Пирдоп – май 2007 година:
 
Поздравявам домакините за избора им да поканят на Влайковите тържества Керана Ангелова.
Тя е една от най-добрите писателки в рамките на “Сдружение на българските писатели”, на което имам честта да съм председател и в което членуват над 250 писатели. Керана получи не само наградата на читателската аудитория на конкурса “ВИК”, но и наградата на Сдружението „Белетристична книга на годината” за книгата си “Елада Пиньо и времето”. Последната й книга, която ни е събрала днес, “Вътрешната стая”, получи голямата награда на Бургас.
...От много години съм свързан с културата и литературата на Бургас и често правя техните годишни литературни прегледи. За съжаление, много от бургаските книги, които са над 100 за година, не стигат до София и големите градове, да не говорим за градчета като Пирдоп.
Наред със свободата, на която днес се радват творците, нашата литература придоби един лош регионализъм, а националните критици не смогват да се запознаят с книгите от другите градове. Писателят може да намери някакви пари да издаде книгата си, но не му е гарантирано нейното разпространение из страната и достигането до читателите.
Това се отнася и за книгата “Елада Пиньо и времето”. Когато тя се появи, ние, няколко литературни критици написахме, че се е появила една изключително важна голяма книга, която се появява един път на 10-20 години. Трябваше да изминат няколко месеца, за да разбере по-широката читателска аудитория, че тук става дума за един нов голям български роман.
Когато се появи нейната следваща книга “Вътрешната стая”, пред нас стоеше задачата да кажем къде в българската литература стои Керана Ангелова. Тя започна като поетеса през 80-те години и беше видяна и посрещната много добре. По-късно Керана публикува две повести, които направиха много силно впечатление...
...Странджа планина е особена. В българската белетристика се появи странджанският магически реализъм – произведенията на Дико Фучеджиев, Любен Петков, преди това на Константин Петканов и Петко Росен. За да дойде редът на Керана Ангелова, голямата писателка на Странджа.
...Ако предишният й роман беше по-скоро хроника на една индивидуална съдба, то “Вътрешната стая” е магически роман. Има едно страхотно усещане за интензивността на битието. Престъплението с убийството на делфини писателката превръща в централен проблем, за това как ние, съвременните хора се отнасяме към природата и как тя се отнася към нас и как ни припознава...
...Това са романи, които не са леки, а разтърсват човека. Прекрасно е съпреживяването на читателя с тях. Вътрешната стая е интимната същност на къщата, която пази идеята за рода. В нея се случват всички съдбовни за семейството събития – по този начин тя се явява като един от централните герои на повествованието...
...Това е магическа книга, която те вади от привичните ти усещания и те завихря. За мене е удивителен начинът, по който Керана пази в себе си тази чувственост и свързаност със Странджа планина. Поздравявам я с този роман!


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *