Кислороден глад за автентична театралност в новата постановка на Галин Стоев

|
Всъщност това е историята на Саша и Саша. Подобно на Филипа и Филипо от „Небеса“ (реж. Том Тиквер, сцен. Кшищоф Кешловски и Кшищоф Пиешевич). Подобно на уникалния миг на среща на двете половинка на Андрогина - мигът на безумна любов и неограничена мощ. Всъщност това е кислородът, от който всеки от нас се нуждае, подобно на красивата гледка, нежната милувка, усещането за съвършенство. Това е история за реалността като наркотична зависимост, социална агресия и фантазна унесеност.
„Кислород“ от Иван Вирипаев, реж. Галин Стоев (премиера на театър 199) е лирично-агресивен текст, който звучи мащабно, въпреки камерността на постановката. Или може би именно заради нея. Формално основан върху десетте божи заповеди, той искрено разказва за това какво е да живееш тук и сега, да бъдеш част от едно несъществуващо общество, като запазиш собствената си индивидуалност и уникалност. А също за състоянието на постоянна мечтателност, когато това, което става вътре в теб е по-интересно от действителността около ти. За липсата на действителност. Това е текст за наркотиците като опит да преодолееш погнусата от живота, като начин да започнеш да се харесваш поне малко. Като желание да говориш за себе си в първо лице, а не - маргинализиран в собствената си невъзможност да бъдеш личност. „Кислород“ е претенцията да бъдеш искрен. (Нещо лично: „Дишай!“ и напрегнатият глас на майка ми след като ми стана лошо. Тогава за първи път изпитах кислороден глад.)
Между „не убивай“, „не прелюбодействай“, „не съди“, „ако ударят едната ти буза, обърни и другата...“, се разказва историята на Саша от малкия град, който убива жена си в името на по-добрата (по-истинската) любов и Саша от големия град, която мечтае да бъде истинска. А също за моралността и липсата на моралност, за обърканата социална действителност, за родината като източник на гордост и презрение, за алкохола и наркотиците като естествено състояние, за божественото и божествения народ и липсата на божественост в религиозната омраза, за красивата смърт като демонстрация срещу грозната реалност. Както и за необходимостта от безумна любов, подобно на необходимостта от кислород. (Любопитно: Японците са създали специални кислородни кабини, в които всеки може да поеме глъдка чист въздух в задушливостта на големия град.)
В постановката си Галин Стоев залага на комуникацията с публиката, на съпричастността на зрителите, на действеното, физически агресивно поведение на актьорите - Радена Вълканова (Саша) и Николай Мутафчиев (Саша), на диалогизиращата монологичност на оригиналния текст, с което се преодолява известната му проповедност. Наблюдава се приятна автоцитатност (например завършващият танц от „Аркадия“ и жестомимичният превод от „Игра на любов и случайност“), което помества спектакъла в парадигмата на вече изградени представи за режисьорската му интерпретативност. Подобно на другите си спектакли и в „Кислород“ Галин Стоев се интересува от темата за общуването - една провокация към собствената предначертаност - общуването със себе си, с другите, с изградените нагласи, с очакваното, със случайното... В случая той преднамерено насочва постановката към младата и както сам казва най-безнадеждна в театрално отношение публика. С това се обяснява и присъствието на Део, който уплътнява медийно изградения си образ на DJ, превеждайки през отделните части („парчета“) на текста героите и зрителите. Присъствието му е естествено и ефектно, и успешно допълва оригиналното изпълнение на двамата актьори. Непринудеността и всеотдайността им е адекватна на музицираността на текста на „Кислород“, който жонглира между високата същност на библейските цитати и циничния жаргонен изказ на съвременните млади хора - зрители.
Този подход е допълнен от сценичното пространство - липсата на декор е заменена от модернистична рисунка на задната стена на сцената, създадена специално за спектакъла от група графитисти. А също и от някои сценични решения като например имитацията на бънджи скок в една от частите. (Личен въпрос към Галин Стоев - дали се осмели да скочи с бънджи.) Както и от забавната рекламна кампания - разноцветните надписи „кислород“ по софийските тротоари.
В крайна сметка „Кислород“ е една лично разказана история, който по забавен начин представя усещането да си съвременен - с всичките страхове, безспокойство, налудничавост, истеричност, множественост. Една история, с който избираш да живееш („Choose life!“ от „Трейнспотинг“), избираш да дишаш.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *