Клетките на времето

|
Лабиринт от клетки, в които човек сам е затворил себе си и себеподобните. Клетки, от които само гласове, крясъци или удари се чуват. Клетки от букви, параграфи, закони, обществени структури, обществени устройства... Измислени от човек за човека. Безсмислени занимания, превръщащи живота ни в безсмислица. Хора без лица и без душа. Душата е птица...
„Тапети на времето” е не само пиеса за един от гениите на нашето съвремие Константин Павлов и поклон пред духа му. В спектакъла на Юлия Огнянова той е символ. Това е пиеса за устойчивостта на човека във Времето. И за неговата нравственост. Пиеса за всички времена, не само за тоталитарното. Юлия е преживяла три обществени строя. „След 1989 г. спрях да обвинявам...”, признава тя.
„Защото променят строя, но не променят човека...”
Ако духовните послания ги четат само цензури или други служители в специалните структури за защита на държавната сигурност, това няма да промени обществото. Трябва душа на дете – чиста, да приеме посланията-птици.
„За това, което Константин Павлов пише, трябва огромна енергия. Той я събира и я изразява по най-лаконичния начин и тогава напрежението отвътре расте”, казва още Юлия.
Не съм виждала по-изчистен спектакъл и по-силни внушения след „Процесът” на Кафка пак на Юлия Огнянова. Този път тя ги е защитила чрез Константин Павлов. В пиесата героите нямат конкретни имена. Това не ги затваря в рамки. Образите са изведени до символи.
Самата Юлия не обяснява. Тя разстрелва душите ни с послания. И точно, когато смяташ, че изход от клетките и от бездната, в която са те захвърлили, няма – чуваш музика от бълбукащо бърдуче, достигат до теб звуци на хармоника – светъл лъч пронизва душата ти и тя като новородено сляпо коте проглежда отново. Защото детето е в теб, трябва само да си припомниш. Свободата също е в теб, никой не може да ти я отнеме. До момента, когато сам решиш да прекрачиш през клетките и бездните.
Душата на Константин Павлов прекрачи... в отвъдното. Там намери покой.
Това е един от вечните спектакли на вечната Юлия Огнянова.
Клетките в обществото обаче не са разчупени. И те ли са вечни?...
Отговорът е в нас.
„Нравственият максимализъм на Константин Павлов да стигне до хората – на това съм посветила сценария и постановката. Ако събудим духовността на зрителя и нравствената му чувствителност започне да вибрира, значи сме си свършили работата. Ако зрителят остане равнодушен – вината е в нас...”, е отговорът на Юлия.
 
Следващите представления са в Сатиричен театър – София на 16 и 30 април.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *