Кой стои зад „Интимните неприятели на демокрацията“? Прочетете откъс.

|

Корица на книгатаКакво се случва с демокрацията след отпадането на двуполюсния модел? Кои са нейните предимства, нейните недостатъци? Тези и други въпроси, свързани със съвременната демокрация и нейното развитие на фона на противопоставянето на човешките общности в международен и във вътрешен план, разисква роденият в България френски литературовед и философ Цветан Тодоров в своя труд „Интимните неприятели на демокрацията“ (ИК „Изток-Запад“).


Демокрацията: едно от най-желаните, най-употребяваните, но често зле разбирани понятия днес – не само у нас, но и по света. Тя е и основна тема в труда на родения и израснал в България виден френски философ и литературовед Цветан Тодоров „Интимните неприятели на демокрацията“. Авторът разглежда съвременната демокрация и недостатъците й под формата на своеобразна нейна равносметка. След като дълги години воюва с тоталитаризма и го надживя, демокрацията е изправена пред нови предизвикателства, които сама поражда: популизма, ултралиберализма и месианството. Тези вътрешни пороци Тодоров нарича интимните неприятели на демокрацията. 

В „Интимните неприятели на демокрацията“ Тодоров отстоява тезата, че когато един от съставните елементи на демокрацията – народът, свободата, прогресът – се отдели от другите и се разрасне неимоверно за сметка на останалите, той става неин неприятел. Тодоров обаче е не противник, а истински радетел на демокрацията. Настоящото издание е израз на загриженост за нейната съдба, най-вече в Европа – континента, където се е родила. „Интимните неприятели на демокрацията“, излязла във Франция през 2012 г., е същински пътеводител за разбирането на демокрацията като сложна и променяща се реалност. Тодоров пише: „С тези страници целя не да предложа лек или рецепта, а да допринеса за по-пълното разбиране на времето и пространството, в които живеем. 

Цветан Тодоров е известен у нас и с 18 свои книги, преведени на български. Сред тях са  „Завладяването на Америка“, „Новият световен безпорядък“, „Страхът от варварите”, „Гоя в сянката на Просвещението“.

***

Откъс от Интимните неприятели на демокрацията

Крайностите дебнат демокрацията

Демократичният режим се определя от характеристики, които в съчетание помежду си образуват сложна цялост. В нея те се ограничават и уравновесяват взаимно, защото, макар и да не се сблъскат фронтално помежду си, те имат различни източници и крайни цели. Наруши ли се равновесието, трябва да се бие тревога.

В етимологичен смисъл демокрацията е преди всичко режим, в който властта принадлежи на народа. На практика целият народ избира своите представители, които създават суверенно закони и управляват страната за определен период от време. По това демокрацията се различава от традиционните общества, които се подчиняват на принципи, завещани от техните деди, или от абсолютните монархии, управлявани от крал по Божие право, където владетелите се редуват според принадлежността им към същия род. В една демокрация народът не съоветства на някаква „естествена“ същност. Той се различава от фамилията, клана или племето не само в количествено, но и в качествено отношение, където определяща е роднинската връзка, както и от всяка друга колективна цялост, дефинирана от общи черти като раса, религия или роден език. Народ са всички родени на една и съща територия, плюс хората, които те са приели. При демокрацията, поне на теория, всички граждани имат еднакви права и всички поданици са равни по достойнство.

Модерните демокрации се считат за либерални, когато към този първи основен принцип се добави и втори – свободата на индивидите. Народът е суверен – всеки избор, различен от този, би означавал той да бъде подчинен на външна сила, но неговата власт е ограничена − тя свършва на прага на индивида, който у дома си е господар. Една част от живота на индивида се обуславя от държавната власт, друга е независима – личното развитие се е превърнало в легитимна цел на индивидуалното съществуване. В този смисъл не можем да подчиним живота в обществото на един единствен принцип, тъй като благополучието на колектива не съпада с благополучието на индивида. Връзката, която се създава между двете форми на автономия, суверенитет на народа и свобода на личността, предполага тяхното взаимно ограничаване – индивидът не може да наложи своята воля на обществото и обществото не може да се намесва в личния живот на гражданите.

Демокрациите се позовават също така и на определено разбиране за политическо действие. Тук те се опитват да избегнат две крайности. От една страна, за разлика от теокрациите и тоталитарните режими, те не обещават спасение на народа си, нито му налагат конкретен път, който да следва, за да го постигне. Изграждането на земен рай не влиза в тяхната програма, а несъвършенството на всеки социален ред се смята за неопровержим факт. Но от друга страна, демокрациите се отличават от традиционните и консервативни режими, в които се смята, че едно наложено от традицията правило никога не бива да се поставя под въпрос. Демокрациите отхвърлят фаталистичното поведение на примиреност. Тази междинна позиция позволява различни тълкувания, но можем да кажем, че всяка демокрация носи в себе си идеята за възможно подобрение на социалния ред и за усъвършенстване благодарение на общите усилия. Днес думата „прогрес“ буди подозрение, но идеята, която внушава, е неделима от демократичния проект. Резултатът е налице – жителите на демократични страни, макар и често недоволни от положението си, живеят в един по-справедлив свят, отколкото гражданите на другите страни. Те са защитени от законите, ползват се от солидарността между членовете на обществото, която помага на възрастните, болните, безработните, бедните. Могат да се позовават на принципите за равенство и свобода, дори и на този за братство.

Демокрацията се характеризира не само с определен начин на установяване на власт или с крайната цел на управлението, но и по това как се упражнява властта. Тук ключовата дума е плурализъм, тъй като, дори всички власти да са легитимни, те не трябва да бъдат поверявани на едни и същи хора, нито съсредоточавани в едни и същи институции. От решаваща важност е съдебната власт да не бъде подчинена на политическата власт (в която са събрани изпълнителната и законодателната), а да може да взема независими решения. Същото важи и за медийната власт – последната от властите, която вместо да обслужва само правителството, трябва да остане самата плуралистична. Икономиката, която зависи от частните капитали, запазва своята автономия спрямо политическата власт като последната не се превръща в обикновен инструмент за задоволяване на икономическите интереси на няколко магнати. Волята на народа се натъква и на друг вид ограничение: за да избегне последствията от преходни настроения или умела манипулация на общественото мнение, тя трябва да се придържа към основните принципи, заложени в Конституцията след зрял размисъл или просто наследени от мъдростта на народите.

Опасностите, присъщи на самата демократична идея, произтичат от изолирането и облагодетелстването на само един от нейните компоненти. Общото между отделните опасности е наличието на определена прекомерност. Народът, свободата, прогресът са съставни елементи на демокрацията, но ако един от тях се отдели от другите, като по този начин се измъкне от всякаква форма на ограничение и се утвърди един-единствен принцип, те стават опасности: популизъм, ултралиберализъм, месианство – интимните неприятели на демокрацията.

Това, което древните гърци наричат hubris или крайност, е било смятано за най-големия недостатък на човешката природа – самоопиянение, самоувереност, които карат човек да мисли, че може всичко. Нейната противоположност – умереността, мярката – е била смятана за истинска политическа добродетел. Херодот, един от първите, който говори за нея, разказва в своята История за един случай на hubris, който довежда до катастрофални последици. Персийският цар Ксеркс искал да тръгне на война срещу атиняните, за да разшири още повече царството и властта си. Преди да вземе окончателно решение, той се обърнал към своите съветници за мнение. Един от тях, Артабанос, се опитал да го разубеди да не започва война: „Небето винаги наказва тези, които престъпват мярката. Така понякога голямата армия може да отстъпи пред шепа хора, когато завистливото небе в пристъп на паника или чрез своя гръм я погубва недостойно, тъй като единствено то има право на гордост.[1]“ Царят не послушал този мъдър съвет. Последствията за него и за неговата страна били наистина разрушителни.

При древните гърци боговете наказват възгорделите се хора, които искат да заемат тяхното място и си мислят, че могат да решават всичко. При християните човек е белязан от първороден грях още преди своето рождение, което сериозно ограничава неговите амбиции. Гражданите на днешните демократични страни не вярват задължително в боговете, нито в първородния грях. Но ролята на спирачка на техните амбиции изпълнява самата комплексност на социума и на демократичния режим. Той трябва да намира баланс между многото си задължения и разнопосочните интереси, които има да удовлетворява. Най-големият враг на демокрацията е опростяването, което свежда плуралистичното до едно единствено нещо и по този начин отваря вратата за крайността.









[1]        Hérodote / Thucydide, Œuvres complètes (Събрани съчинения), Gallimard, « Pléiade », 1964, LEnquête, VII, 10, p. 467.

 





Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *