Конкурсът “Роман на годината” на фондация Вик – победи романът, който отразява разпада на ценностите

|
Радио "Нова Европа", предаването "Блиц +"
25 Ноември 2004 г., 9.00 часа,
водещ: Георги Коритаров
 
Г. Коритаров: Днес ще разговаряме за българската литература. Поводът е особено радостен – конкурсът за най-добър български роман. Той е организиран от фондация „ВИК“, чийто председател е англичанинът Едуард Вик.
Проф. Светлозар Игов е един от хората, оценявали романите в надпреварата – макар че надпревара едва ли е най-точната дума, когато става въпрос за избор измежду много качествен творчески продукт.
Като начало в конкурса са участвали 66 български романа. И както сполучливо бе отбелязано по време на церемонията от акад. Антон Дончев, през 1960 година в конкурса-преглед на българския роман са участвали 11 романа. Днес са налице шест пъти повече романи. Разбира се, това едва ли може да е качественият критерий, но при всички случаи е критерий за активност в творчеството и наистина за възможността да направим един извод, че българският роман има своето настояще и перспектива.
Г. Коритаров: - Проф. Игов, трудно ли беше да се направи селекцията и въобще – Смисълът от този конкурс какъв е?
С. Игов: - Един от смислите на този конкурс е, че дава възможност на ценителите, по-точно на литературната критика и литературната общественост да отгледат литературата. Ние нарекохме „лоша обозримост“ един феномен през последно време, че излизат много книги, които по никакъв начин не могат да бъдат обхванати, дори на информативно равнище. А при доста разпадналата се литературна периодика, критиката няма възможност да даде оценка и дори не знае какво излиза в България. Сега поне имаме един поглед върху българския роман. И аз бих искал да направя още едно сравнение, освен това, което снощи направи акад. Антон Дончев. Очевидно шест пъти повече романи в сравнение с времето опреди 40 години говори за нарастване на литературната продукция. Но ние можем да направим такава статистическа засечка и с романите в други страни. Например, във Франция – една страна на литературите на големите езици, се издават годишно средно около 600 романа. Ако направим съпоставка, виждаме, че долу-горе сме в крак с производителността на труда, ако може да се каже, в областта на романа в света и че в никакъв случай българската литература не е в криза поне по отношение на писането и издаването на романи.
Г. Коритаров: - Победител в конкурса е Стефан Кисьов с романът му „Екзекуторът“, а има и още една награда - наградата Роман на читателите. Този конкурс беше спечелен от Керана Ангелова за „Елада Пиньо и времето“.
Керана Ангелова беше наскоро гост на „Блиц“. Ние ще говорим малко по-късно за двата типа писане, но нека включим Елена Найденова – изпълнителен директор на Фондация „ВИК“, която ще ни разкаже за организационния аспект на този конкурс.
- Г-жо Найденова, трудно ли беше инициирането и най-вече селекцията на романите, създаването на организацията за такъв конкурс - без прецедент в нашата практика?
Е. Найденова: - Предварителна селекция на романите не е имало. Искахме да обхванем всички романи, издадени за първи път през 2003 г. от жив български автор. Т. е. издирвахме наистина всичко, което може да бъде открито и това бяха 66 заглавия. Беше изключително трудно, тъй като се оказа, че в България няма една основна база данни, която може да даде информация колко точно романа са излезли през определена година. Ползвахме съветите на Националния статистически институт, на Съюза на писателите, Сдружението на писателите, наши лични познати допълваха списъка. В общи линии това беше най-трудната част от организацията на конкурса.
Г. Коритаров: - Какъв е замисълът? Малко особено стои някак си това – човек идва отвън, много благородно, разбира се. Но ако не е бил Едуард Вик с неговата идея, може би нямаше да има конкурс?
Е. Найденова: - Да, Едуард Вик има офис в София и всеки месец е тук по няколко дни. Неговата страст са езиците. Той се занимава с преводи и в останалите страни, където има офиси, има вече такава голяма награда. „Букър прайз“ има в Германия, Украйна и Португалия. Единствената страна, в която има офис и според него няма такава престижна прозрачна награда за литература и за най-типичната литературна форма – романа, е България. Затова той реши, че е подходящо място, където със сравнително немного финансови средства може да се направи един достатъчно прозрачен и голям конкурс.
Г. Коритаров: - Една от най-важните характеристики и особености на конкурса и стимулиране на авторите, спечелили състезанието е, че романът-победител ще бъде преведен на английски език. Това дава шанс на автора за европейски пробив.
Е. Найденова: - Точно така. Ние представихме шестте финалисти в нашия конкурс на Дните на българската култура в Лондон, а романът, който победи, ще бъде преведен на английски и в края на март 2005 година ще бъде изложен на Панаира на книгата в Лондон. Разбира се, ние не се ангажираме с публикуването на романа в чужбина, но ще направим всичко възможно да представим романа на чуждестранния пазар. Но с превода на английски авторът държи в ръцете си ключа на своята международна изява.
Г. Коритаров: - Проф. Игов, странно ли е разминаването между избора на читателската аудитория и избора на журито. Наистина, в литературата е трудно да се говори за някакви строго фиксирани критерии, но все пак има някаква принципна ориентация.
С. Игов: - Не мисля, че има разминаване, защото изборът, който са направили читателите, е сред романите, които бяха номинирани. Така че – този избор частично съвпада. Разбира се, не съвпадат и изборите на нас, които сме членове на журито. Всеки от нас подбра и представи по около десетина романа, които, според него са най-добрите. Сред тези десетина романа има и частично препокриване, което се видя от номинираните романи. Мисля, че въобще не е възможно да има някакъв точен и обективен критерий. Всяка творба е уникална. Литературата не е от количествено измеримите области, както е да речем в спорта. Зле написаните романи и читателят ги чувства, но около двайсетина от романите, участвали в конкурса, са на добро професионално равнище.
Г. Коритаров: - Обаче има нещо много интересно – като че ли можем да говорим не за едно определено количество много трудно подлежащи да бъдат класирани в някакво състезание романи, поради наистина високата им стойност. Но от друга страна да се опитаме да потърсим отговор на въпроса – какъв тип традиция в българската литература продължават? Дори само тези два романа – на Керана Ангелова и на Стефан Кисьов. И можем ли да търсим образци, инвенция от корените на българската литература.
С. Игов: - Представените на конкурса романи представят и едно изключително жанрово тематично многообразие. Сред тях има от любовни и психологически романи и се стигне до фантастика и криминални романи. Има исторически, пародийни, хумористични, романи, които са в по-традиционен маниер и в които се експериментират по-модерни почерци. По-модерните романи не бих казал, че са преобладаващи по количество, макар че голяма част от избраните от номинираните романи бяха сред тях. Така че в днешната литературна ситуация се кръстосват различни жанрово-тематични традиции, различни маниери на писане – и по-традиционни, и по-маниерни. Има романи - широко комуникативни на добре разказаната история, има и експериментални романи, които са малко по-херметични. През тази година такива по-крайни експерименти в българския роман нямаше. По-скоро има един опит да се направи синтез в духа на постмодерността между високото и низкото и има преплитане на различни жанрови стратегии и стилове. Но за мен най-интересното е, че ние в журито четохме не само с естетически поглед, за да излъчим най-добрите творби, но и в известен смисъл с един социологически интерес.
Защото за романа има хиляди дефиниции и нито една от тях не покрива всички области на романа, освен тази, която казва, че романът е повествование с не по-малко от 50 000 думи.
Но във всички дефиниции на романа - че „романът е огледало“ на Стендал до тази на Филип Солер, че „романът е начина, по който обществото говори на себе си“, изпъква социалния смисъл на романа. Романът дава картина на едно общество – моделът, визията на това общество. Той дава самосъзнанието на едно общество.
А всички тези романи дадоха една колективна картина на днешното българско общество.
Това беше за нас интересно. Дори слабите романи понякога имат стойността на една социологическа картина. Дори когато те не са диагноза на едно общество, те са симптома на обществено заболяване, понякога.
Г. Коритаров: - По-адекватен ли става романът от тази гледна точка - на елемент от очертаването на социологическият профил на българското общество през 2004 година, така както ги прочетохте, в сравнение, например, с предишните 13-14 години, откакто сме в процеса на преход. Като че ли имаше една тенденция белетристиката съзнателно да бяга от най-парливите проблеми? Или ако не бяга, то някак си тези проблеми изглеждаха по-скоро гротесково интерпретирани, отколкото дълбоко анализирани?
С. Игов: - Аз не мисля, че през изтеклите 15 години литературата е бягала от социалната проблематика. Напротив, тя по някакъв начин винаги даваше картината на обществото. Не мисля, че през тези години се е очертала някаква тенденция на нов аспект на виждане на социалната действителност.
Преобладава обаче една визия – малко апокалиптична. Заглавия като „Поражението“ на Константин Илиев, „Разрухата“ на Владимир Зарев са доста показателни. Самите заглавия са емблематични за малко апокалиптичния начин, по който обществото мисли себе си.
И в това отношение почти всички романи дават една негативна социална картина на обществото. Не толкова - в смисъла на някаква икономическа или политическа разруха, колкото на един разпад на ценностите, на един духовен и ценностен вакуум.
И това е съвсем естествено за едно общество, което е в преход. Романът като диагностика показва една негативна социална картина на обществото.
Но от друга страна - литературата не е терапия. Тя не може да има терапевтични функции. Но обяснителните схеми за тази картина са много важни. Романът като жанр вече показва, че в литературата се явява и един инструмент и на социално познание, и на социално самосъзнание.
Г. Коритаров: - Какво място заема в контекста на тази тенденция романът-победител „Екзекуторът“?
С. Игов: – Журито нямаше колебания да избере „Поражението“ на Константин Илиев и „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов. Колебаеше се кой от тях двата да предпочете.
И двата романа представят един тип, но мрачна и тежка е литературата на К. Илиев, а романът на Кисьов е по-лек по дух, по-забавен на пръв поглед. Но в същото време вторият дава една гротескно-фарсова картина на едно общество. При това една картина не на момента, а разрез на доста дълъг период на тоталитарните общества - на обществата, в които престъпниците и жертвите са в някаква перверзна комбина и жертвата е принудена да стане екзекутор.
Именно това отчуждение на човека и превръщането му в инструмент на злото, на насилието придава донякъде и символен смисъл на образите. И то не в смисъл, че те отразяват една разпознаваема действителност. Тя наистина е разпознаваема, макар че никъде не се назовава България.
Но в същото време ние виждаме, че е даден моделът на един тип общество на насилието, на разпада на ценностите. Това е картина не просто частен случай. Емблематичен смисъл имат персонажа и развитието на сюжета в този план.
Г. Коритаров: - Като че ли романът на Керана Ангелова е своеобразен полюс на това, което ни предлага Кисьов?
С. Игов: - Романът на Керана не е полюс, а разглежда едни други исторически аспекти на действителността. Той е по-друг Балкански поглед на историята. Той е поетически-експресивен роман.
Г. Коритаров: - Успех на българската книга. Дано това стане една традиция.
 

Записа: Румяна Емануилиду



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *