“Краят на играта” или игра до край

|
Казват, че „В очакване на Годо” е отчаяна пиеса за надеждата, а „Краят на играта“ е отчаяна пиеса за самото отчаяние. Лилия Абаджиева поставя и двете творби на Бекет в рамките на точно една година – „Годо” в Сатиричния театър имаше своята премиера на 1 февруари 2008 г., а премиерата на „Краят на играта” е на 31 януари в Театър 199.
Дали преминава от надежда към отчаяние или просто следва виждането на автора за творбите си (Бекет цени „Краят на играта” повече от „В очакване на Годо”, това е любимата му и според него самия – най-добрата негова пиеса), или решението на Лилия Абаджиева да се заеме с двете постановки е плод на нейно „потъване” в Бекет, не е толкова важно. Важното е, че „Краят на играта” в Театър 199 се нарежда сред най-добрите интерпретации на този текст на българска сцена.
Както и при „Годо”, подборът на актьорите е брилянтен. Те играят вдъхновено и отчаяно, играят заедно, но и всеки сам за себе си, точно като своите герои. Играят с доза злост, която избухва от време на време, със свирепост и, ще се повторя, с отчаяние. С неподвижното, но всъщност буйстващо отчаяние от осъзнаването на предварителната заложеност, на началото, включващо в себе си края. На предрешения, ясен край, отлаган с нова история, нова игра, нов свят, също толкова несъществуващ като всички преди него, като света отвън. Това са точно героите на Бекет, ни повече, ни по-малко. Пълно сливане на актьор с образа, до степен да се страхуваш малко след края на спектакъла какво ще им коства измъкването от ролята.
Но не, ако изобщо е възможно, сякаш имаме малко повече. Един комедиен елемент, пронизващ постановката от край до край, точно толкова, колкото да „се засмееш на абсурдността на ситуацията”. Без особени усилия интонацията на Валентин Танев, походката на Николай Урумов, изражението на Йосиф Сърчаджиев, освобождават смеха, колкото и абсурдно да звучи той. Но какво от това, даже още по-добре.
„Краят на играта”, написана на френски и преведена после от Бекет на английски, се позовава на термин в шахмата – „ендшпил”, когато фигурите на дъската са малко и е ясно какво ще се случи. Четири фигури в малко затворено пространство, приличащо на противоатомно убежище, а според думите им навън вече не е останало нищо (въпреки това Бекет отрича пиесата да визира света след ядрена война). Хам е сляп и не може да се изправи, Клов пък не може да седне. Отношенията им са вечна караница, но Клов никога не може да си отиде, колкото и да повтаря, че го иска. Слуга и господар или учител и ученик, те живеят в непрекъсната зависимост един от друг. Другите двама са Нег и Нел, безногите родители на Хам, които живеят в контейнери за боклук и със спомените си очертават миналото. Само че няма какво да очертае бъдещето. Това е статично състояние, в което смъртта (на Нел) не учудва никого, а белегът, че си жив е плачът. Въпреки това Хам не желае да приеме края и продължава, с ясното съзнание, че краят е започнал още в самото начало. И всичко се повтаря в абсурдната цикличност на крещяща в мълчание гротеска, неизменно насочила се към пастта на нищото. Отлагането на края е отчаян опит да се потърси, намери или изгради някакъв смисъл чрез думите – нетрайно ефимерно островче сред абсурдността и безсмислието на човешкото съществуване.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *