Към корените на българската менталност

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 
Обект на тези размисли са две книги, които своеобразно се срещат в полето на изграждане и утвърждаване на национално характерологичното.
Съвременната хуманитарна мисъл продължава плодотворно утвърдените позиции на модерната антропология, като търси нови проекции и същевременно открива и прилага различни и оригинални изследователски стратегии. Обединяващото в двете научни изследвания (без да е нарочно търсено) е в насочването към архетипа на културните практики, към генезиса на явления или творчески прояви. Различното е ограничено преди всичко в специфичния обект на изследване – фолклор и лично творчество. Сложната многопластовост на съвременните хуманитарни изследвания е породена и от богатството на интерпретативни подходи – още един белег, който поражда и различните изследователски езици в двете научни книги. Но, същевременно, в това е и приближаването им – с различен научен инструментариум те откриват и коментират базисни за културния развой явления. И двамата автори – Албена Георгиева и Сава Сивриев – са утвърдени изследователи, а текстовете им в голяма степен задават съвременни модели на модерно мислене и научно интерпретиране. И двамата автори демонстрират траен интерес към разисквания и наблюдения от нови и често на пръв поглед необичайни изследователски позиции, но същевременно задълочено анализират проблемни снопове от типа свое-чуждо, устност-писменост, култура-цивилизация, мяра и норма, творчески гласове и „гласове“ от отвъдното...
 
Албена Георгиева: Образи на другостта в българския фолклорІ. Албена Георгиева. Образи на другостта в българския фолклор. С., Издателска къща „Гутенберг“, 2003 г, 192 с.
 
Книгата на Албена Георгиева е едно концептуално и методологически единно изследване на сложния въпрос за присъствието на „другия“ и „чуждия“ във фолклора. Образите на „своето“ са видени през и в корелативна връзка с „другостта“, с онова, което е „не-свое“, но не винаги е „чуждо“. Така книгата на А. Георгиева се включва в сериозния дебат за очертаване на параметрите на националното като традиция и опит. Идентичността на една национална култура в голяма степен се обляга на паметта за различните етапи на нейното изграждане, като същевременно охранява нейната същност. Пътят „от принадлежност към идентичност“ (И. Дичев) в българската култура неизбежно засяга множеството пластове в културното съзнание на българина, но и проследява как се срещат (съответно сблъскват, разминават) традиционно и модерно, старо и ново.
Методологическата част от книгата на А. Георгиева се опира на теорията на Карл Густав Юнг за „колективното несъзнавано“, отложено в архетиповете. Митическите образи и символи, спомогнали за утвърждаването на културния герой, своеобразно захранват осъзнатото като пример, традиция и опит, правят го осезаемо. Основният акцент в наблюденията на А. Георгиева е базиран на разбирането на Юнг за връзката между несъзнавано и митология, а тя, както убедително доказва авторката, е база да се проследят ставащите трансформации в колективното и в индивидуалното съзнание, в пресичането на своето и чуждото. Почти непреводимият термин на Юнг – self-себе си – обръща представите към едно дълголетно архаично съзнание, което се измерва и по проекциите му в различни образи, мотиви и символи в съвременния живот, осъществявайки постепенно процеса на индивидуация (Юнг). В тези проекции се отлагат и „собствената същност“, и его-то – в едно взаимно обръщане, „сближаване и опознаване“ , но и разграничаване в „сянката“ (с. 21). В този смисъл въвеждащата глава „Образи на другостта (колективно несъзнавано – архетип - мит)“ очертава и базата за идентификация, върху която А. Георгиева строи останалите части на книгата. Все в такава посока – откриване на идентификационни механизми, които да опосредят и в известен смисъл „да приземят“ високия статут на митологичното към реалната фолклорна практика – е ориентирана и главата, посветена на един интерпретиран проблем: за дуализма във фолклорните разкази за сътворението („Сянката“ на Бога /по мотиви от Сътворението/ „), за своеобразната, противоречива и сложна позиция на дявола – като „сянка“, като противник, като „ортак и другар“. Но същевременно той е неизбежна част от едно харомнично единство, възел от съгласия и противоречия, изграждащи целостта на личността.
Тълкуването на „чуждия“ във фолклора е сложно и противоречиво – често е проекция на различни съотнасяния, тълкувания. Както твърди и А. Георгиева „Чуждият е изключението, отклонението от смятаното за нормално и естествено, той е отрицание на представата за ред“ (с. 45). В многобройните легенди тълкуването на чуждостта на жената е разноречиво, жената е и приятел на Адам, и „чуждо“ на него творение. Така традиция и норма, от една страна, се срещат с неизбежната противоречивост, породена от устното предаване на легендите. На въпроса за „чуждото“ са посветени и две основни студии в книгата – „Чуждият“ според българските етиологични легенди“ и „Чуждият“ във фолклора: смяна на знака“. Дискутираният в последните години проблем за своето и чуждото в българската култура среща в изследванията на А. Георгиева задълбочено тълкуване. Тя разглежда чуждото като не-свое, като нещо неправилно и противостоящо на нормата. В строгата фолклорна подреденост на свое и чуждо, добро и зло нормата се оказва активен механизъм, пораждащ динамика, но често и задържащ, блокиращ промени. Така чуждият не е само неизбежният друг, чрез който се съизмерваме, той е и яркият сигнал за промяна на установения ред, в който нарушаването е равносилно на изключване. В този смисъл е показана идеята за чуждото в етиологичните легенди чрез разказите за чуждия етнос – турците, циганите, власите. Изследването подробно проследява, боравейки с множество легенди, изграждането на образа на етнически чуждия, който винаги е подценения, непълноценния, „неравноценния“. В прояви на писмената култура чуждото обикновено е натоварено с противоположни конотации: то е добро, примамливо, но същевременно е и не толкова добро, то е и плашещо. Стройната система на фолклорното съзнание, отделяща категорично „своето“ от „чуждото“ залага повече на отликите, на разчупването на връзките, запазвайки идентичното, изконното. В отграничаването от чуждото се крие устойчивостта на своето, но, както отбелязва основателно и А. Георгиева, пълнотата на изследването зачита и „своеобразния диалектичен начин, по който във фолклора чуждото се възприема не само като противопоставено, но и като единно със своето“ (с. 77). В този смисъл и толерантността на възприемането се разбира като закономерна, наблюдават се вмъквания, вплитания на своето и чуждото до степен на усвояване на чуждостта.
В обобщаващата част на книгата са обхванати различните подстъпи към тълкуването на чуждия във фолклора –маркирани са разбиранията за чуждото като намиращо се и „тук и там“, като аргумент за отграничаване е набелязано различието; същевременно в тълкуването на чуждостта на различните етноси се открива друга амплитуда – от неприемането като нещо не-свое, един вид „не-култура и анти-свят“ до приемането на чуждия като необходимия коректив („оглеждането в другия е всъщност вглеждане в себе си“, с. 175). Възприемането на чуждото в динамиката на културните промени през ХІХ-ХХ век е проекция на променящата се българска менталност, силно повлияна от неизбежни влияния, усетени разлики, пожелани сближавания. Отношението към Европа – еднакво примамлива и плашеща – още през ХІХ век променя българското общество, внася екзотиката на чуждото. Българската култура открива своите механизми за отстояване на идентичното в и чрез преосмисляне на навлизащото чуждо. В тези процеси участва активно и фолклорното съзнание – с друга динамика на приемане-отхвърляне. Така неизбежно се оформя и другият образ на чуждото, проницателно откроен в изследването на Албена Георгиева – чрез преодоляване на една мистификация се тръгва към „ друга една мистификация: старата архаично митическа представа за чуждия като неправилен и малоценен се подменя с новата...“ (с. 178). Така един модел за преживяване на света се сменя постепенно с друг, който е вече не е само свой, не е само добър, но не е и изцяло чужд.
Независимо от нарочната уговорка, че текстовете са писани през последните години и по различни поводи, книгата на Албена Георагиева изгражда единна представа за това как, кога, доколко и защо именно така са обособени образите на другостта в българския фолклор. За цялостното възприемане на отделните текстове (с коректно посочване на първата им публикация) допринася и единната концепция - проблемът за чуждия е видян в различни модификации във фолклорното съзнание, но също и в известна еволюция. Проличава умението на Албена Георгиева да синтезира наблюденията си, за да ги представи в логически обоснованата концепция на книгата. За общото звучене като единен текст допринася и артистизмът на изказа, който с лекота поднася на читателя сложни тези от психологията и културната антропология, от историята на културата и етнологията. А оригинално оформената от С. Потурлян корица на книгата въвежда в нейния свят с въздействащите фолклорни образи.
Аналитичното очертаване на „образите на другостта“ в книгата на Албена Георгиева, извършено с респектираща прецизност и ерудиция, се допълва и от страниците, отразяващи „теренната“ работа на авторката (коректно отбелязваща също и съавторството с В. Баева и В. Гарнизов). Представените текстове, записани към края на ХХ век, са особено интересни с живата връзка между традиция и настояще, с открехването към един необятен свят, в който неразчленимо присъстват бит, легенда и мит.
 
Сава Сивриев: Книга Псалтир и българската поезияІІ. Сава Сивриев. Книга Псалтир и българската поезия. Издателство „Карина – Мариана Тодорова“, С. 2004 г., 128 с.
 
„Книга Псалтир и българската поезия“ не е изолирано явление в изследователския път на Сава Сивриев. Тя трябва да бъде четена с излязлата по-рано книга „Чудесното раждане (работи по литературна история)“, 1995 г., а също и с отделни студии в научния печат. Тези изследвания демонстрират трайния интерес на С. Сивриев към един важен проблем от българската културна и литературна история – как и къде се срещат литературата и богословието, в творчеството на кои автори от ХІХ и ХХ век се оформя „първоядрото“ на новата литература. За равностойното представяне на литературноисторическата и богословската тематика допринася и придобитата научна квалификация на С. Сивриев като преподавател по исагогика и екзегетика на Стария завет, както основателно отбелязва във въвеждащите думи проф., д.и.н. Тотою Тотев. В своите анализи той се опира на направеното от ерудити като проф. Иван Марковски и проф. Николай Шиваров, на водещи изследвания върху литературните явления и процеси през ХІХ и ХХ век.
В собственото „предисловие“ С. Сивриев обосновава интереса към Псалтира като „Боговдъхновена книга“, която открива света на духовното, съдържа архетипа на дълголетното човешко творчество. Важната бележка, опряна на мисълта на Ат. Далчев, че „в своето 50-60-годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята да Бога, както у Достоевски или Р. М. Рилке“ (с.9) е съпътстващият аргумент на Сивриев да потърси подобни влияния и образни пресичания между новобългарската поезия и Псалтира. Основният аргумент за това сложно изследване, обаче, е в убеждението на Сивриев, че във време на секуларис (отграничаване на светското от духовното) и утвърждаване на светския елемент именно създаваната „светска лирика намира някои свои образци и в книга Псалтир“ (с. 9). Към това насочва първата глава на книгата „За Книга Псалтир, за Книга Псалтир в Светото писание и в богослужението“, в която авторът ерудирано представя четенето на „сефер техиллим“ (буквално „книга на възхвалите“) в гръцки и славянски преводи, разкрива същността му като сборник от молитви, които са всъщност ярки поетични текстове. Характерологията на текстовете в Псалтира откроява твърдението, че „предмет на поезия в тази книга е вярата“ ( с.16), в която водеща е специфичната образност. Подробното представяне на части от Книга Псалтир, преминали в богослужението е подстъпът към следващите части на книгата, където авторът ще набележи този процес на усвояване на „естествения език“ (според определението на А. Шмеман, посочено от Сивриев) в авторската поезия.
Отговори на въпроси като какво печели и какво губи културата в своето отделяне от Православието през ХІХ век, или доколко наследеното и новопридобитото се срещат, къде, какви са техните образи и представи, как се възприема духовната култура и мит ли е традиционното разбиране за отсъствие у българина на силно религиозно чувство – присъстват по един или друг начин във всички части на книгата на С. Сивриев. Но преди всичко важно е, че са поставени. Методологическа база за подобни вглеждания представя главата „За християнството, за културата и за лириката“, която в голяма степен очертава параметрите на цялото изследване. С размаха на задълбочен познавач на литературните процеси от ХІХ и ХХ век, но и на Книгата на Вечните Истини, Сивриев достига до основополагащия извод за тяхното единство, видяно в общуването им: “Чрез Книга Псалтир душата на пишещия и на четящия е била в общение с Твореца и Спасителя си – Бога“ (с. 39). Подобен подстъп към един толкова важен проблем за общуването между духовно и светско е не само основен и важен, той е необходим, за да бъдат разбрани възможните проблемни, тематични и образни пресичания. Така, разглеждайки отделни творци и произведения в българската литература, поели от мъдростта на Светото писание, авторът очертава възможните опори на изграждането на българската менталност, достига до модели и влияния, които я пораждат, променят.
Обвързвайки жанрово и типологично някои псалми с отделни прояви на новобългарската поезия, С. Сивриев набелязва някои от пътищата на въздействие, на съзнателно, а често и несъзнателно усвояване на мъдростта и духовното величие на текстовете от Книга Псалтир. Нещо повече, той прокарва нишки с изграждащия се манталитет на българското общество през ХІХ век или с утвърждаване на нов поетичен език и образност през ХХ век. Обект на тези негови разсъждения са поетични произведения от Петко Славейков, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Пейо Яворов и Атанас Далчев. Основната идея на предлаганите анализи е убеждението на Сивриев за вътрешната диалогичност между поезията в Псалтира и в личното творчество, за наличие на типологическо сходство, но и на пряко усвоена художествена образност.
Може да се каже, че текстовете за поезията на изявените български поети от ХІХ и ХХ век са вдъхновени. Те не само изграждат представа за динамиката (и донякъде драматизма) на общуването с Книга Псалтир, но очертават и парадигмата на различните етапи на секуларизация на българската култура, поставяйки въпроса доколко този факт е креативен за нейния бъдещ развой. И още – всеки един от поетите, видян в досега с изкуството на псалмите, но и благодарение на тях, е разкрит в неговата личностна и социална физиономичност. Така Петко Славейков е разгледан като личност, неоткъснала се още от традиционната религиозност на ХІХ век, но насочила се към светското. Главата „За псалом 136 в „Не пей ми се“ на Петко Р. Славейков“ е принос към изясняване на кризата в неговата душа, към преживяното и отстояваното в творчеството. Неговата „тъга по оня жив в идеалните светове Сион“(с. 56) е незабравим щрих към портрета на този велик възрожденец.
Да се пише за Христо Ботев е трудно и това е всеизвестно. Но находката на Сивриев е в откриването на устои в творчеството на поета, които стават жалони и в идеологията му. Частта „За псалом 71 в „Пристанала“ на Христо Ботев“ повтаря модела на всички останали изследвания, но категорично насочва към единството на житейска философия, творчество и идеология, видени през типологическото сходство с един от най-популярните псалми в Книга Псалтир. Поетът, според Сивриев, не толкова случайно се опира на този псалм, а по-скоро съзнателно се насочва към откриване на „другия свят, на свобода, истина, справедливост и любов“ (с. 64). Средищно място в една подобна типология заема творчеството на Стоян Михайловски. Както основателно припомня авторът, още В. Пундев посочва, че Михайловски е от малцината български поети, който е „завладян от „религиозна мисъл и чувство“ (с. 80) и това несъмнено се отразява в творчеството му, в гражданската му позиция. Признанието „Тежи ми, Боже, кръстът на живота...“, е не толкова и не само поетическо упование в Бога, но е и израз на дълбоката личностна и социална самотност на този силен дух.
Поезията на Яворов и Далчев е видяна в прелома на литературата – в насочването й към естетическото, като норма и светоусещане, в драмата на раздвоената личност с нейната самотност и екзистенциална обреченост. Ако Пенчо Славейков с философските си стихове може да се каже е предчувствие за раждането на ярка творческа индивидуалност, то Яворов и по-късно Далчев удовлетворяват надеждата на яростния борец срещу духовната нищета. Страниците, посветени на двамата поети, са откровение. Творчеството им е видяно като възможност и интимно споделена потребност да се изкаже чрез езика на поезията дълбоката самотност на личността – тогава и сега – самотност, която спохожда чувстващите и мислещите, за които творчеството е съкровено единение с духовното начало, в голяма степен изградило базата на българската менталност. Книгата на Сава Сивриев е сложна книга и същевременно светла и ясна. Защото носи омаята на едно надделяло времето знание, но и нещо друго – упование в мъдростта и благодетелта, един силен глас на преклонение и благослов
 

Автор: Румяна Дамянова


 

Книгите може да закупите от книжарници "Хеликон".


 

Статията ще бъде публикувана и в списание "Българистика".



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *