Лесно се присмиваме на всички, а така самите ставаме за смях

|
След 15 минути чакане пристига 213. Знам, че времето за пътуване от Младост 4 до бул. „Мадрид” е неизвестното Z, където закъснението от успоредните задръствания по Малинов и Канала не може да се компенсира от ускорението по свързващото ги „Цариградско шосе” и всичко това качено на квадрата на нередовния градски транспорт. Накратко, предвидила съм 60 минути за прехода, затова съм спокойна, но развълнувана и видимо отнесена.
Докато напредвам с автобуса, в ума си давам назад към времето на комунизма и началото на Прехода. Първо живеехме с баба и дядо, чакайки ред да купим панелка. Понякога възрастните си разказваха „приказни” истории като как дядото на баща ми е бил търкалян в бъчва, защото отказвал да влезе със земите си в ТКЗС-то, а майка ми едва на третата година е била приета медицина, въпреки отличния си успех, защото в паспорта на дядо ми пишело „партийно неориентиран”. На 10 ноември вече сме били новодомци. Седяхме пред екрана на Великото Търново и вечеряхме, бях на 8 (не гроздови, а години), възраст, на която естествено не съм осъзнавала смисъла на чутото и видяното за политическия режим, но ясно си спомням изражението на сваления (от „своите”) Тодор Живков, объркването, че към вчерашната другарка Христова днес трябва да се обръщам с „госпожо”. Възприемах за даденост празните магазини, за природна закономерност появата на банани и портокали по Нова година, за факт конфекцията в детмаг и "Валентина", спрямо шарените модели от некерманите и корекомските яйца, за необятно щастие поредния брой на списание „Дъга” и вестник „Знаме на мира”. Тогава си пишех с едно другарче от Минск – Оля и, въпреки нескопосания ми руски, се разбирахме чудесно... Сега, благодарение на толерантността ми към останалите пътници, за малко да изпусна спирката от ръчкането и блъскането им на вратата. Да, българският модел е неунищожаем!
Ето го „Зад канала”. За всичките ми размишления по пътя си имаше причина. Театърът открива двадесетия си юбилеен сезон на 1 октомври с предпремиера на постановката на Мариус Куркински – „Балкански синдром” по Станислав Стратиев, където, убедена съм, също нищо не е случайно.
Петнадесет минути чакане, плюс 45 за път се равняват на един пирон по-малко в ковчега ми. Колко здравословно! Ще наваксам с цигарите след пресконференцията, която надали ще трае повече от 10-15 минути. Верен на стила си, Мариус наистина е лаконично отнесен. Уточнява в самото начало, че не се вълнува от политическия, а от чисто човешкия аспект на „перестройката”, мимикрията и метаморфозата на народа ни от герой в просяк и как умишлено се е спрял изцяло на млади актьори, които да нямат преки впечатления от онова време. Говори притеснено за лекотата на самоунищожението ни, изразена и до днес в негативно отношение един към друг, талантът ни да мислим лошото на другия, да сме щедри на обиди и го отдава на множеството ни освободители. Винаги ще бъдем най-освободими, заключава самият Станислав Стратиев, прозрял, че българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата. И точно преди мрачният привкус да започне да накъртва, из въздуха се понася режисьорски оптимизъм: „Правенето на театър ми се случва често в „Зад канала””, споделя Мариус въодушевен, че е постигнал целта си - театърът да бъде клас, учене на нещо, защото актьорите му сега са едно братство, задруга, доброволно обединени от идеята да са по-сплотени и добри. Предупреждава, че изцяло битовото отношение към спектакъла е недопустимо, защото Стратиев е битово-фантастичен и приключва.
Вече пуша и предвкусвам тръпката от социалния експеримент, в който охотно съм пожелала да участвам. Не ми се говори. Мисля си за пророчеството на един писател (1987) и поразителната актуалност на един режисьор (2010). Сещам се за излезлия съвсем скоро филм „Генезис”, заел четвърто място в IMDB и идеята за сън в съня на съня. Сега не просто ще гледам, а ще бъда част от театралното случване в театър за театъра. Тук залата е малка и дори не мога да си представя какво ме очаква, щом голямата сцена на Сатирата се оказа тясна за Мариус и ме превърна от обикновен зрител в народен представител с постановката „Жените в Народното събрание”. Още повече идейното трио е същото: Мариус Куркински (режисьор), Петя Стойкова (сценография и костюми), Мартин Каров (музика) и е доказало, че владее до съвършенство взаимодействието между актьори и публика.
След дежурното недоволство и разправии за места, типично по нашенски, залата притъмнява, познатата черната завеса се дърпа и на сцената се заговарят двама непознати (Емил Котев и Никола Мутафов) в бели костюми, окрилени в пряк и преносен смисъл от вдъхновението (по задължение) на професията актьор. Внезапни писъци откъм публиката нарушават хармонията в театъра. На първия ред съм и буквално пред краката ми профучават два силуета и вече отчетливо различавам сред крясъците думата „крадец”. Стоп на представлението! Крадецът (Симеон Бончев) не е никакъв престъпник, а обикновен човек с буйни вежди и нрав, който търси вниманието на „съвременниците” си, отчаян, че не знае как правилно да възпитава сина си в неправилно функциониращата ни държава. И така три различни проблема на три пъти прекъсват предвиденото в програмата на театъра представление.
Режисьорско решение на Мариус Куркински е повечето от актьорите да играят по две роли, сякаш допълнителен акцент върху абсурда на трансформацията в поведението на хората спрямо властта. Както едно телефонно обаждане „отгоре” може да накара директора на театъра (Александър Кадиев) за секунди да смени тона си, така и една властна жена с проблем в интимния живот може да се превърне в жена-символ (Стела Стоянова) и нарочно превзето да дръпне една апология на иреалното в изкуството.
В елитарното изкуство е така, но във фолклорното закъде сме без сватба?! Голяма работа, че кумът (Евгени Будинов) с поведение на типичния Бай Ганьо е объркал операта с театъра. И тук не ще мине без пеене, но вместо „На фустаня ти тегеля изгори на мен джигеря...” днешният чорбаджия лансира прототипа на съвременната фолк-певачка (Албена Михова) с лъснатото изпълнение на „Очи чьорние”. Но и това е нищо в сравнение с появата на извънземно (Антоний Аргиров) с три очи. То е отчаяно от провала си в мисията заради несъответствие на теорията с практиката у нас и не му е останало нищо друго, освен да се влюби в булката - Цончето (Таня Пашанкова) и да се пропие от мъка заради невъзможната си любов. Стига с тази ракия!
Свикнали сме Бай Ганьо да представя българите като уникални пред света, но героите на Станислав Стратиев се мислят за неповторими и същевременно съзнават, че са провалени като народ, при това не само пред света, но и пред цялата галактика. Дали точно в осъзнатото разминаване между това какви искаме да бъдем и какви сме на практика не се корени цялата ни болка и озлобление като етнос?! През повечето време салонът се заливаше от смях, при все че, признавам си, не ми беше толкова смешно, но не защото текстът, режисьорските идеи или актьорската игра куцаха. Припомних си уточнението на Мариус в началото: „Това е историческа пиеса, а не комедия за времето на прехода.” Значи всичко е наред, проблемът не е в самата постановка, проблемът е в българския модел. Въпросът е ще се сбъднат ли пророчествата на Стратиев:

Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.

Винаги ще имаме широка славянска душа и тясна перспектива.

Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.

И нещо от мен – така е защото,

винаги мълчанието ще е злото, а не злато!
 

Ивелина Минчева




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *