„Лидерът Стамболов“ – надникнете в книгата

|
Корица на книгатаИздателство „Сиела“ предлага новото заглавие от поредицата „История инкогнита“ - „Лидерът Стамболов“ с автор Димитър Иванов.
Книгата излиза в навечерието на 160 годишнината от рождението на Стефан Стамболов.ЛИДЕРЪТ СТАМБОЛОВ

 

Стефан Стамболов е ярка фигура в националноосвободителното движение през Възраждането и в новата политическа история на България, на прехода от една епоха в друга и във времето на утвърждаването на капитализма в страната.

Преминал сложен и противоречив път – от националреволюционер през буржоазен демократ до едноличен диктатор, - продължил повече от две десетилетия (1873-1895), той е и възхваляван, и отричан. Диапазонът на чувствата към личността и делото му е много широк: от пълното признание и преклонението на неговите почитатели до дълбоката омраза и проклятията на неговите жертви.

Съществува и едно трето отношение, чиято правота се доказва когато животът и делото на Стамболов станат обект на цялостно научно изследване. Това трето отношение и подсказано отдавна от писателя Антон Страшимиров: „Все пак той е една наша неизмеримост”.

Стефан Стамболов по безспорен начин демонстрира лидерски качества в революционната и държавническата си дейност. Подобно на Раковски, Левски и Ботев, той „влиза в историята, като я създава”, но, оставайки жив и отивайки по-напред във времето, дава нов живот на българската творческа енергия, която се възпламенява през неговото управление и избухва през ХХ в.

Историята се твори от хора, но малцина от държавниците ни са оставили след себе си толкова трайни следи. От Освобождението до днес България е управлявана от десетки правителства и стотици министри.

Сред тях един е Стамболов.

За автора: 

Димитър Иванов е роден през 1951 г. в София. Магистър по национална сигурност (1976 г.), философия (1981 г.) и журналистика (1986 г.). Кандидат на историческите науки (1996 г.). Доктор на икономическите науки (2007 г.). Професор, Председател на Общото събрание на Университета по библиотекознание и информационни технологии в София, ръководител на магистърска програма „Национална сигурност: държавност, духовност и лидерство”.

Създател и директор на Институтa по теория и практика на лидерството „Стефан Стамболов” и на Частен античен музей „Аретè”. Инициатор и спомоществовател на паметниците на Ст. Стамболов в София и Банкя.

Автор на повече от двадесет монографии и учебници по история, политика и културно наследство и на стотици есета, статии и интервюта в печатните и електронните медии.

СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД: ЦЕННОСТИТЕ НА ЛИДЕРА....................................................... 9

ЧЕРНО-БЕЛИЯТ ФИЛМ......................................................................... 15

КНИГИ И ИДЕИ..................................................................................... 38

ЗА СВОБОДАТА ДАЛ СИ БИХ ЖИВОТА........................................... 47

КОГАТО ЗНАЕШ ДА ГУБИШ.............................................................. 55

„ГЛАДСТОН НА ИЗТОК“...................................................................... 61

ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВНИКА............................................... 67

ПРИЗНАТЕЛНОСТ И ПОЛИТИКА....................................................... 81

НЕ ГО ЛОВИ КАНТАРЪТ...................................................................... 90

ПРОСВЕТЕН НАРОД – МОДЕРНО ОБЩЕСТВО................................. 94

ЦАРСКИ ЯТАГАН................................................................................ 102

ПЕРО НА ПОЕТ.................................................................................... 110

СЛОВО НА ТРИБУН............................................................................ 136

ПЕЧАТ ЗА ЛИЧНА УПОТРЕБА.......................................................... 140

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ЕДНА ОСЪЗНАТА МИСИЯ..................................... 156

ЛИТЕРАТУРА....................................................................................... 165

ПОКАЗАЛЕЦ НА ИМЕНАТА.............................................................. 170

СТЕФАН СТАМБОЛОВ – АЛБУМ...................................................... 177

 

УВОД: ЦЕННОСТИТЕ НА ЛИДЕРА


Настоящата книга е част от цялостно изследване, в което се конкретизира и персонифицира приемствеността в българските земи на една ценностна система – аретЂ. Наред с това тя прави опит да представи живота и делата на един от най-българските лидери – Стефан Стамболов.

Старогръцката дума аретЂ означава „добродетел“ още в Омировия епос „Илиада“ и се отнася главно за мъже, но понякога и за жени, чиито характери се отличават с активност, достойнство, сила и ефикасност на действията. След тази епоха на легендарни герои, участници в Троянската война (ХIII в. пр. Хр.), през I хил. пр. Хр. аретЂ започва да се приписва на богове от олимпийския пантеон, които се явяват на вярващите и вършат чудеса. Съгласно една стара норма „чудото доказва съществуването на бога“, който се представя като субект на собствената си аретология, т.е. на възхвалното описание на стореното от самия него.

АретЂ е название и на качествата на трако-гръцкия бог на войната – Арес, сбор от отличителни черти на разума, чувствата, волята и морала, с които носителят им „блести пред другите“ граждани и воини. Тези качества и черти могат да бъдат разглеждани и като сборна човешка добродетелност.

Всеки списък на положителни качества би бил спорен от културно-историческа и от историко-психологическа гледна точка, но поради нуждата от понятийно-терминологически апарат за изследването на типа поведение аретЂ, съставен от основните му черти по двойки, той би изглеждал по следния начин:

смелост и сила, мъжество и храброст, геройство и благородство, съвършенство и надмощие, достойнство и доблест, добронамереност и полезност, снизходителност и милосърдие, услужливост и творчество.

Характерологичните отлики не са нито само генетично наследени, нито се дължат изцяло на определена възпитателна традиция. Те са и промислени позиции, които личността заема, за да утвърди себе си в социума, общността, нацията. „Аресовите качества“ могат да бъдат първоначално разпознати на територията на Древна Тракия и на Древна Гърция у цяла галерия от исторически активни действащи лица, но те се проявяват и през следващите епохи, през които аретЂ приемствено се реализира.

Приемствеността отчетливо се проследява най-напред във връзката между обобщените образи на боговете Арес и Марс. Докато училището, театърът и семейството в Древна Гърция възпитават ценностите на сборната добродетелност аретЂ у гражданите (воините), римската републиканска аристокрация формулира собствените си действия като проява на „достойнство, авторитет и доверие“ Тази аристокрация поддържа вярата в Марс не толкова защото той олицетворява непобедимостта на воин защитник, колкото заради задълженията му на строител на градове, покровител на реколтата и на пролетния цикъл на възраждащата се природа.

Функционалната приемственост на добродетелите аретЂ не се прекъс-ва в Югоизточна Европа и през прехода от Античност към Средновековие. Тя обаче не представлява пренос на пряка заемка от характеристиките на „боговета на войната“ Символичният носител на Аресовите качества между I и III в. се открива в тракийския бог-конник, в Хероса, който в древнотракийските земи синкретизира исторически перспективната духовна щафета и я предава на православните св. Георги и св. Димитър. Сега старите бойни и граждански качества се хуманизират чрез християнската нравственост и светците-воини, които образуват „Армията на Бога“, се превръщат в покровители на бедните, онеправданите и потиснатите. На територията на Югоизточна Европа античните езически компоненти се интегрират в християнската духовност чрез мъченици, чиито страдания и изпитания са описани още в III–IV в. Така боговете-воини отварят пътя за светците-воини, в поредицата на които, след св. Георги и св. Димитър се нареждат св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон, св. МинЎ и други. Освен персонажи под небесна благословия те са и образи на военоначалници, стопани, покровители на народите си, саможертвувателни патриоти и грижовни наставници.

Възгледът за поведенческа приемственост в изменящи се исторически условия позволява ценностната система аретЂ да се построи в пет главни взаимосвързани тематични кръга със съответстващите им генерализирани персонификации:

 

Вяра – Бог

Власт – Цар

Бран – Воин

Труд – Стопанин

Любов – Мъж

От гледна точка на обосноваваното тук становище Вярата в езическите божества преминава в упование в закрилничеството на светците-воини и се преобразува в съставна част на хуманизма и на надеждата за справедлив обществен строй в епохата на християнството. Властта на царствените герои от народните епоси и на митичните господари приема институционалната форма на класическата монархия през ХVIII – ХIХ в., за да се развие към модерно политическо лидерство в Новото време. Остава старата отговорност на воина да брани държавния суверенитет и нов дълг на еманципирания държавник-гражданин да отстоява съвременните национални политически, военни и икономически приоритети. Трудът, тази характерна черта на Арес и на Марс в аспекта им на покровители на сезонния кръговрат, естествено, доизгражда образите на св. Георги и на св. Димитър, патрони на летния и на зимния цикъл на годината, и бележи със знак на благородство всеки искрен строител на Отечеството. Любовта е вероятно най-сложният тематичен кръг – тя е отношение на езичника към съотворяващата божествена енергия, на вярващите християни към Бога-Творец и Бога-Син, на политическия лидер към идеите на Новото време, на бащата към рода и семейството, на мъжа към жената. Същевременно любовта сплотява и останалите поведенчески проявления на аретЂ и ги насочва към изпълнение на отредената мисия.

Тези разбирания, плод на дългогодишни изследвания, вдъхновиха проекта АРЕТЕ, който замислих и започнах да осъществявам преди едно десетилетие. Тази историко-психологическа и етико-педагогическа проблематика разработих в трите последователни монографии „Арес“ (българска и английска версия, 1999–2000), „Марс“ (българска и английска версия, 2002–2003) и „Армията на Бога“ (българска и английска версия, 2004). Досега публикуваните три дяла от проекта обосновават хипотезата, че аретЂ е постижима и днес, тъй като етосът, който подхранва определен подход към възпитанието и обучението, подготвя личността за предизвикателствата на съвременната епоха през настъпилия вече ХХI в. Затова четвъртият дял на проекта е посветен на личността – емблема на възродената в края на ХIХ в. българска държавност: Стефан Стамболов.

Стефан Стамболов по безспорен начин персонифицира „Аресовите качества“ в държавническата си дейност. Подобно на Раковски, Левски и Ботев той „влиза в историята, като я създава“, но отивайки по-напред във времето, дава нов живот на българската творческа енергия, която се възпламенява през неговото управление и избухва през ХХ в.

Историята се твори от хора, но малцина от държавниците ни са оставили след себе си трайни следи. От Освобождението България е управлявана от над 80 правителства, повече от 50 премиери и към 700 министри.

Сред тях един е Стамболов.

Този човек има много лица – революционер, поет, публицист, политик... Най-ярко обаче историята откроява държавника.

Този мъж има две сърца – любещо и мразещо. Такъв е и диапазонът на чувствата към него през изтеклото време – от пълното признание и преклонение на почитателите до дълбоката омраза и проклятие на враговете му. Днес го подреждаме в пантеона на героите.

Този българин има една любов – Родината. Има и грешки, но те са избледнял фон на голямото, което е постигнал в името на България. Затова по значимост той е лидерът над лидерите на България. И никой не може да го повтори, може само да го наподоби. Неоснователни са претенциите за „нов Стамболов“ и на днешни политици. Възможна е единствено нова „Стамболова политика“ с близки по значимост резултати. Кандидатите за слава не проумяват, че само голямо желание и вяра в собствените възможности не са достатъчни. А месианството на някои от тях е направо противопоказно на националноотговорната политика.

Животът и дейността на лидерите са необикновени. Съдбата често не ги щади. Но те са достойни нейни партньори, макар рядко да получават приживе признание. Ето защо колкото по-отговорни и по-малко суетни са днешните държавници, толкова по-близо са до „еталона Стамболов“

Дотук добре, ще каже читателят! Но какво толкова е сътворил Стамболов, че ни го сочат за пример? Отговорът на безпристрастния съдник – историята, е:

Първо, направил е себе си горещ родолюбец, последователен политик, способен държавник. И е заплатил за това с главата си, разсечена от ятагана на завистта и злобата.

Второ, формирал е национална доктрина върху идеите на най-светлите умове на Българското възраждане, съставил е програма за нейното осъществяване и я е следвал като председател на парламента, регент и премиер-министър в продължение на 10 години. За тогавашните условия и, съизмеримо с резултатите в изграждането на модерната българска държава, това десетилетие е равно на следващия половин век.

Трето, запазил е и укрепил независимостта на страната. Тя трудно, но възходящо поема самостоятелен път на политическо развитие. Балансирайки между желанията на Великите сили, Стамболов създава оптимални външнополитически условия за признаването на България и нарастването на международния є авторитет.

Четвърто, наложил е европейска по дух държавноправна и административна уредба, ръководейки се от тезата, че българското общество може да решава националните си задачи със собствени сили.

Пето, управлявал е с твърда ръка, умиротворил е страната и активизирал стопанската дейност, довела до по-голям износ на българска продукция и до приток на чужди капитали в националната икономика.

Шесто, отстоявал е последователна, национално обоснована и материално обезпечена духовна политика: висше училище, гимназии, театри, музеи, читалища и църкви в България, а също в Македония и Тракия (тогава в границите на Турция).

В тези шест точки е държавническият кодекс на Стамболов, разчетен у нас едва след век. Европа и светът са го оценили още в мига на смъртта му.

А ние оставаме с надеждата, че щом България е родила веднъж лидер като Стамболов, не е възможно това да е последното є съзидателно усилие.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ЕДНА ОСЪЗНАТА МИСИЯ


„В името на България“ – думи, в които се съдържат любов и признателност, героизъм и себеотрицание и не един отдаден човешки живот. Но и думи, изричани с корист и коварство, прикриващи политическата безотговорност и демагогия, проявявани от много управници на България.

Произнасял ги е и Стамболов, и то неведнъж. Произнасял ги е и им е вярвал, защото ги е казвал високо от свое име и в дни на успех и триумф, и в дни на погром и падение. Личната дума и личната отговорност за действията винаги са отличавали Стамболов – като революционер, като държавник и като публицист. Той не се крие зад гърба на множеството: революционна организация, политическа партия, Народно събрание, правителство. И правата му, и отговорностите му винаги са били силно персонифицирани. Дори и тогава, когато казаното е в явен негов ущърб, той не се отрича от него. В речта му, мерена и немерена, се чувства само един смисъл, който е ясен и разбираем за всички, за приятели и врагове.

Заключението на едно изследване за Стамболов като лидер: революционер, държавник и публицист, изяви – неотделими в исторически и в нравствен аспект, не слага точка на темата. Още дълго време ще има какво да се говори „за“ и „против“ Стамболов, за неговата ценностна система, за сборната му мъжка добродетелност, разбирана като проявление на аретЂ. Но едно вероятно ще остане непроменено: формиращото се убеждение, че и доброто, и лошото са вършени от него в името на Отечеството, с вяра в неговото бъдеще. И са осъществявани с любов, целеустременост и талант, рядко срещани в политическата история на България.

Животът и дейността на Стамболов са противоречиви и необикновени. Такава е и смъртта му. Въобще съдбата не го е щадила, но той е достоен неин партньор. Малко са хората, получили приживе такава широка популярност и признание и загубвайки ги в процеса на преориентация на нравствените ценности в следосвобожденска България, оставили в колективното съзнание на нацията задълго толкова лош спомен за себе си.

За да се добие обективна и цялостна представа за лидера Стамболов, е нужно да се отговори поне на няколко въпроса: на какви цели и задачи е подчинена дейността му през различните етапи от неговия живот? Какви са конкретните резултати от тази дейност? С какви методи и средства са постигнати тези резултати?

Стефан Стамболов става бунтар и националреволюционер не поради липса на друга възможност за обществена реализация, а поради най-дълбоко осъзната лична потребност да се бори за свободата на родината си. От 1870-а, когато на 16 години е приет за семинарист в Одеса, до 1878-а, когато вече е сред организаторите на Кресненско-Разложкото въстание, той напълно съзнателно и със завидна целеустременост и всеотдайност изминава пътя от никому неизвестен юноша до един от ръководителите на националноосвободителното движение, споделящ популярността на Левски, Ботев и Бенковски.

Пътят на революционера Стамболов е ясен и последователен. В него няма колебание и резки промени. Стамболов е по апостолски праволинеен и честен в отношението си към идеята, на която служи. Той не изпада в униние дори в тежки минути на революционната борба и с необяснима за младостта си зрелост посреща следващите едно след друго поражения и неуспехи. Пример за революционна зрелост е и отношението му към конфликта между Ботев и Каравелов, в който решително застава на Ботева страна.

Стамболов е смел, но и предпазлив, силно емоционален, но винаги премислящ, готов на саможертва, но знаещ цената си. Той е една от най-комплексните фигури сред организаторите на българската национална революция, агитатор и пропагандатор, поет и певец, вестникар и преводач, участник и водач във въоръжената борба. Колко от ръководителите на българската национална революция след Раковски, Левски и Ботев обладават толкова качества. И всичко това на една почти юношеска възраст.

Вероятно дарбите, които притежава и непрекъснато развива младият Стамболов, биха го извели на още по-големи висоти, ако беше изпитал непосредствено благоприятното въздействие на едно общуване с Апостола на свободата.

Приносът на Стефан Стамболов в националноосвободителното движение е значителен. Той наследява Левски като главен апостол на вътрешната революционна организация. Дейността им е несъпоставима, но след Левски пръв Стамболов успява в опитите си да постигне затягане на комитетските редици, разбира се, с помощта на старите съратници на Апостола отец Матей Преображенски, Христо Иванов–Големия, Иван Арабаджията, Колю Ганчев, Иван Андонов и др. В тази си дейност Стамболов чувства доверието и горещата подкрепа на великия поет и революционер Христо Ботев.

Стамболов е фактическият ръководител на Гюргевския комитет на апостолите, замислил и сложил организационните основи на Априлското въстание през 1876 г. – най-високата точка в националноосвободителната борба на българския народ.

По време на подготовката на въстанието Стамболов придобива и най-широка популярност като революционен поет. Неговите стихове, превърнати в революционни песни, стават впоследствие героико-музикален фон на бойните действия. Всички – от делегатите на Оборище, през Ботевата и Хвърковатата чета, до Привременното правителство в Панагюрище – пеят: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини!“

Какви цели е преследвал Стефан Стамболов, отдавайки се на революционна дейност? Главната цел е освобождението на поробеното оте-чество и създаването на независима национална държава, обхващаща в пределите си всички земи, населени с българско население. В своята непосредствена революционна дейност за постигането на тази цел Стамболов се среща и работи с българи от всички краища на България – от Мизия, Тракия и Македония. Смелостта и жертвоготовността на Стамболов, неговата лична амбиция и качества безпрекословно са подчинени на една идея – национална свобода и всенародно добруване.

Какви са конкретните резултати от революционната дейност на Стамболов? Като един от организаторите и ръководителите на националноосвободителната борба на българския народ в нейния последен и най-висш етап, като верен последовател на революционната тактика на Левски и всеотдаен съратник на Ботев Стефан Стамболов със слово, перо и оръжие в ръка дава своя принос за освобождението на поробеното си отечество. За това говори и широката му популярност в средите на борците за народна свобода, любовта към него на Ботев и други ръководни дейци, доверието на хората от народа, с които се среща и работи. Плод и на усилията на Стамболов, наред с онези на другите дейци на националната революция, са трите въстания, в които той е участник и ръководител – Старозагорското от 1875 г., Априлското от 1876 г. и Кресненско-Разложкото от 1878–1879 г.

С какви средства се бори Стамболов за постигане на своята цел? С най-добрите и единствено правилните!

С революционна теория – Стамболов е забележителен пример за самообразование и самостоятелно усвояване на революционната теория. Още ненавършил двадесет години, той чете Прудон и Бакунин, конспектира техните революционни идеи и размишлява за приложението им в борбата на българския народ. Заедно с Ботев прелиства Маркс, двамата спорят или се съгласяват с него, правят своите бележки по страниците на „Капиталът“ и „Комунистически манифест“ Кореспондират с руската революционна емиграция и с нейните теоретици от „групата на Лавров“

С правилна революционна тактика – организиране на тайни революционни комитети и ангажиране на широки слоеве от населението в борбата за национално освобождение със собствени сили. Стамболов влага не само национален, но и класов смисъл в тактиката на борбата, нещо, до което малко от дейците на българската национална революция са се издигнали. Както и Левски, той разбира, че бедните слоеве от турското население в българските земи не са врагове и при правилно използване на тяхната икономическа заинтересуваност те могат да се превърнат в съюзници на бедния български народ.

С активна и настъпателна агитация и пропаганда на идеите за национално освобождение по революционен път. С живо слово, с печатни материали и с песни Стамболов зове българския народ към саможертва в името на свободата.

С личен пример и с оръжие в ръка. Чувствайки се преди всичко човек на действието, Стамболов не се страхува от смъртта. Преследван от турската полиция, търсен „под камък и шумка“, както пише Ботев за него в едно свое писмо, той е готов всеки момент да положи главата си пред олтара на отечеството. Съдбата обаче е по-благосклонна и го оставя жив, за да продължи да работи за България.

След Освобождението Стамболов с нова неизчерпаема енергия се включва в политическите борби в новосъздадената държава. Няма крупно събитие във вътрешнополитическия живот на страната през периода 1879–1886 г., в което той да не взема най-активно участие: изборите за Учредителното и следващите състави на Народното събрание, суспендирането на Конституцията и борбата срещу режима на пълномощията, раздорите и разцеплението на Либералната партия, Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война, детронирането на княз Александър I и контрапреврата за неговото връщане на българския престол.

През този период Стефан Стамболов последователно заема важни и все по-висши длъжности в държавния апарат – народен представител, заместник-председател и председател на Народното събрание, регент. Издига се и по партийна линия – избран е за член на бюрото на Либералната партия, а след нейното разцепление и за ръководител на едно от крилата, превърнало се по-късно в мощната управляваща Народнолиберална партия. По този начин Стамболов естествено и неусетно подменя идеите на националната революция с позицията на буржоазен либерал демократ. Тази метаморфоза е напълно обяснима, като се има предвид обективният характер на промените в обществено-икономическите отношения, влели мощ и дали власт на новата движеща сила на българското общество – търговско-промишлената буржоазия, чиито интереси са призвани да защитават властващите политически партии и техните ръководители.

Какви цели и задачи преследва Стефан Стамболов от новите си позиции на буржоазен либерал демократ? Това са национални задачи, стоящи за решаване пред цялата българска общественост.

Главна цел и задача на новосъздадените държавни и политически органи и институции е запазването и укрепването на извоюваната с толкова жертви национална независимост и утвърждаването на властта на българската национална буржоазия.

Важна задача е и създаването на прогресивна за времето си законодателна база и на гаранции за нейното спазване в интерес на замогващите се обществени слоеве.

Горещо желание на целия народ и на политическите му ръководители е присъединяването към княжеството на всички земи, населени с българи, откъснати от него след Берлинския конгрес.

Наред с тези общонационални цели и задачи започва да се проявява и една нова, лична цел на Стамболов, непозната в предишния етап от развитието му – в процеса на решаването на жизненоважните за нацията въпроси да се създават благоприятни условия и за лична изява и успешна политическа кариера. Тази лична цел с течение на времето Стамболов все повече цени и полага усилия за нейното осъществяване.

Какви са резултатите, постигнати от Стамболов в преследването на тези цели? Безспорно лидерски. Те са част от резултатите, постигнати с общите усилия на патриотично настроената българска буржоазия и нейните политически ръководители.

Независимостта на страната е запазена и укрепена. България трудно, но възходящо поема своя път на капиталистическо развитие.

Създадена е прогресивна за времето си правна и административна уредба на новото княжество. Борбата за спазването на Конституцията протича бурно и с променлив успех, но Стамболов неотстъпно стои на прогресивни буржоазни позиции.

Извършено е съединението на Източна Румелия с Княжество България. Осъществена е блестящо първата стъпка към пълно национално обединение на българския народ. В последвалата Сръбско-българска война постигнатият национален успех е затвърден.

Реализира се и личната цел на Стамболов. За шест-седем години той се превръща от хъш и националреволюционер в една от най-важните и значими политически фигури в новата държава с възможности за блестяща политическа кариера.

С какви средства се бори Стамболов за постигането на тези цели? С нормални, законни, обществено приемани и подкрепяни средства.

Чрез парламентарна борба, политически спорове и право на свободен избор. Дори и когато правото на свободен избор е нарушавано – както е например в случая със суспендирането на Конституцията и провъз-гласяването на режима на пълномощията от княз Александър I, – Стамболов се придържа стриктно към конституционните средства и методи на политическа борба.

Чрез свободна агитация в полза на националните и демократичните цели и задачи. С устно и печатно слово, с политически песни и стихове, със списването на собствени вестници и сътрудничество в други органи на Либералната партия. По това време най-ярко блясва журналистическото майсторство на Стамболов, ангажирано в полза на националната независимост и прогресивното развитие на българското общество.

Издигането на Стамболов начело на изпълнителната власт в княжеството и оставането начело на тази власт в продължение на седем години без прекъсване е напълно закономерен резултат от съотношението на силите в страната в този период. Набиращата мощ и укрепваща икономически буржоазна класа има нужда от здрава политическа власт, която да обслужва и пази нейните икономически интереси. Стамболов с дейността си като председател на Народното събрание и регент е доказал, че е най-силната политическа фигура в княжеството. Това е толкова безспорно на фона на тогавашния политически живот в страната, че новоизбраният княз Фердинанд без колебание му възлага сформирането на правителство.

В своята политическа дейност начело на българското правителство Стамболов се ръководи от определена програма, чиито цели и задачи следва неотклонно:

Продължаване на борбата за запазване на националната независимост и отхвърляне на каквото и да е външно опекунство. В българското общество според него съществуват достатъчно вътрешни възможности за решаването на основните задачи със собствени сили.

Създаване на оптимални външнополитически условия за постигане на народните идеали и обединяване на всички български земи в една суверенна национална държава.

Правителството на Стамболов си поставя задача чрез сурови политически средства и методи – налагане на твърда административна власт и умиротворяване на страната – да се активизира мирната стопанска дейност и да се оживи вносно-износната търговия с развитите западни държави.

Провежда се единна и последователна, идейно и национално обоснована и материално обезпечена образователна и културна дейност, която допринася за утвърждаването на пробългарската национална политика.

Разбира се, всички тези цели и задачи, според Стамболов, могат да бъдат постигнати най-добре и най-пълно под негово ръководство. Особено през втората половина от управлението му, след 1890 г., оставането на власт с всички средства се превръща в определяща цел за него.

Резултатите от седемгодишния период на управление на Стамболовото правителство са многобройни и разнообразни.

Стамболов се противопоставя успешно на опитите за външна намеса във вътрешните работи на княжеството и постига една относителна национална независимост при решаването на жизненоважните за страната въпроси – икономически, политически и културни. Наред с това благодарение и на неговата дейност за един период от около десет години дипломатическите отношения между България и нейната освободителка Русия са прекъснати. Това обстоятелство спомага иначе естественото, обусловено от икономическите фактори, стопанско обвързване на България с развитите капиталистически страни в Европа. Или както сам Стамболов казва: „Ний трябва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство – да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение води към едно свободно време!“

Страната е насилствено умиротворена – след бурното десетилетие на остри междупартийни схватки – и са създадени условия за активна стопанска, търговска и финансова дейност. Натрупва се икономически потенциал, който е благоприятен за по-нататъшно движение по капиталистическия път на развитие. Тласък на бързото развитие дава и политиката на покровителство на местната промишленост, като се ограничава вносът на промишлени стоки от развитите държави.

В България започва да се провежда последователна национално-ориентирана и материално обезпечена културна политика: образование, литература, театър, музейно дело и др. са нормативно регламентирани и поставени на модерна основа. Тази дейност има прогресивно обществено значение за културното развитие на българската нация.

Политическите цели и задачи, които Стамболов си поставя, са едно, а съвсем друго нещо са методите и средствата, с които той ги преследва, независимо от постигнатите резултати. Както е известно, „целта не оправдава средствата“, а Стамболовите действия като политик и държавник са повече от сурови и безкомпромисни. Нарушенията на законността и демокрацията Стамболов нерядко облича в законна форма: изменението на Конституцията във връзка с женитбата на Фердинанд и раждането на престолонаследника, приемането на Закона за изтреблението на разбойничеството, често прилаган произволно, на Закона за печата и на „Башевата добавка“ и т. н. Тези действия закономерно налагат представата за него като за диктатор, чието сваляне от власт е посрещнато с възгласа „Падна тиранинът“

Разбира се, със слизането на Стамболов от политическата сцена много малко се променя в политическия живот на страната. Господството на едрия капитал не само остава, но се и засилва. Подменени са само някои от най-компрометираните методи на управление. Това обаче се оказва политическа игра от страна на двореца, чието влияние след смъртта на Стамболов рязко се засилва и довежда до утвърждаването на едноличния режим на княз Фердинанд за десетилетия напред.

Една година след падането си от власт Стамболов е ликвидиран физически, но той умира с отворени очи, с ясното съзнание и за извършеното от него, и за греховете си към българския народ.

С непоколебимото убеждение, че животът и дейността му, доброто и лошото, което е извършил, са били посветени и отдадени изцяло на България.

Историята отложи признанието на Ст. Стамболов с повече от един век.

Но изсече името му в гранитната памет на нацията, като продължител на онази хилядолетна традиция, линия на съзидателно поведение в българските земи, очертана от петте лъча на лидера – тип аретЂ: вяра, власт, бран, труд и любов.

 

 По материали на издателство „Сиела“



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *