Липсващата география

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 
Пътуващият. Пишещият. Два образа на един унгарски поет — награждаван и обичан в страната си, едно от водещите имена в новата вълна на авангарда. Андраш Петьоц бе непознат за българския читател. До момента, в който преводаческата работилница BG-кондуктор от студенти унгарски филолози от Софийския университет, „упражнявайки се“, прави възможна тази малка книжка с необичайни стихове. Стихове с география. „Три месеца спах в една стая на осмия етаж на едно общежитие. Спях, после понякога бягах в един близък парк, впрочем нищо не правех. Мога да го кажа и така: ужасно много неща се случиха с мен през това време. И най-вече научих се да се усмихвам небрежно и тайнствено. Тази книга е истинската история на това тримесечно безделие.“ С такива думи от гърба на стихосбирката „На мястото от слънцето огряно“
(скучна корица) започва разказът за писането на книгата. Пребиваването на Петьоц в Щатите, където по мотото на книжката от Исак Бешевис Сингър „дори миризмите“ са други, се оказва достатъчно различно за автора, та той му посвещава цели 37 стихотворения. 37 пъти те хваща за ръка и те води по своите дестинации, при своите приятели и хора, срещнати случайно пътем. Началото е в Ню Йорк, Медисън авеню. Оттам започва пътешествието из държавата континент:
 
кажеш ли ми ню йорк, ще ти кажа
медисън авеню, нощ е, спускам се
в посока на 31-ва улица, тъкмо да си
потърся сандвич и въобще не мога
да си представя, че оттук някога
ще се завърна вкъщи, в полусън
се рея сред чували с боклук, заедно
с някакъв арабин, казва се махмуд,
махмуд съм, казва, махмуд сукарк,
казва, палестинец съм от Йерусалим,
казва и се усмихва при това, ливва дъжд...
 
И така нататък в пътуването към другите и към себе си, из градовете и щатите на една чужда, но носталгически желана страна. Изкусително е да се оставиш на този гайд. Почти сигурно ще му завидиш, дори и да си бил там. Айова сити; стив, унгареца; наричаха я рейчъл; олга е известна с това; беатриче; приятелю, джърман; мъжа чужденец; сутрин, когато се будя; сан франциско, прекрасен сън; госпъл музика; чикаго нощем; прощален купон; не знам — това са заглавия топоси. Това са места не на пребиваване, а на осъществяване, на преминаване през сънищата като през живот и обратно, на лекотата при запознанствата и на лекотата при разделите, на усещанията на волния ездач на въображението. Без накрая да е ясно променят ли всъщност тези три месеца пътуване извън и в себе си; дали въобще пътуването се е състояло? Ако началото е бил Ню Йорк, краят възможен ли е изобщо? Не се знае пишещият има ли отговор. За отговор може да се приеме:
 
само е невероятно, че съм тук, далечен континент,
далечна непозната среда, невероятно е, че все пак
всичко ми е познато, че все пак всичко е неизменно,
че ми е позната тази непозната улица, че ми е познат
този непознат град и тази нощ —
 
Поезия път. Попътна поезия. Поезия за из път.
Много свободна поезия. Кара те да пишеш. Кара те да пътуваш.
И други кефски неща.
Въобще благодаря на Петьоц за това, че заедно бяхме в Америка.
 

Андраш Петьоц, „На мястото от слънцето огряно“, Академичен център за литература и култура, 2004


Книгата можете да закупите от книжарница „Български книжици“ (под „Кристал“).


 

Автор: Силвия Чолева


Статията е публикувана в Литературен вестник, бр. 14, 2004



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *