Литературата на началниците

|
Какво се случва с българския роман тази година? Бих казал, всичко старо. Само че още по-старо отпреди. Литературата ни сякаш не се развива, а трупа точки за пенсия. Но нищо чудно, у нас старостта и без това се радва на фетишизъм. Да не забравяме, че даже родният „Плейбой” стартира на времето със снимки на Лили Иванова и прокара оригинален български път в територията на сексуалното привличане.
Наистина, у нас, в културата, като че ли няма постижения, качества и събития, освен в плана на патриархалния престиж. Няма значение, да речем, кой писател какво конкретно е написал. Има значение как му е името, къде фигурира и какво му е мястото там. Е, миналата година конкурсът „Вик” допусна по изключение във финалния кръг отличен роман на млад автор, нефигуриращ в групов контекст – „Сезон за лов на диви кучки” на Даниел Апостолов (Rogger Dojh). Но дотам и толкова. Както в конкурса, така и въобще.
Във „Вик”, между другото, тази година системата на номинациите е съвършена. Случайни фигури там няма. Участниците иначе са цели 67, а финалистите, които ще спорят за наградата, са пак шест. Но списъкът на последните ражда въпроси. Журито чело ли е всъщност романите? Ама всичките? Или е чело само част от тях – на тия с по-специалните имена? Или пък е прочело само имената и с това е приключило работата си по гласуването?
Но нека си припомним кои са избраниците на суровия борд от съдници: “Амазонката на Варое” на Боян Биолчев, “Изгубените магарета” на Валери Стефанов, “Светове” на Владимир Зарев, “Дани” на Иван Голев, “Аутопсия на една любов” на Виктор Пасков, “Консорциум Alternus” на Леа Коен.
Не знам дали в случая темата може да бъде въобще за литература. Биолчев е настоящият ректор на Софийския университет, а Стефанов е професор, шеф на катедра и декан пак в същия университет. Бил е и министър на науката и образованието при Костов. Зарев, Голев и Пасков са Зарев, Голев и Пасков – писатели не от вчера (както впрочем и Биолчев). Но и не само. Зарев е главен редактор на сп. „Съвременник”, а Голев му е прекият зам. Пасков пък до неотдавна беше директор на Българския културен институт в Берлин, а сега видимо е в институционално междуцарствие. Коен е авторка на дълга серия романи, писани главно от началото на 90-те насам, но още по-дълга е кариерата й на посланик къде ли не – Белгия, Люксембург, Швейцария и Лихтенщайн, ЕС, НАТО, ЗЕС. Бивш депутат е от СДС, а между март и ноември 1997 г. е била съветник и посланик за специални поръчения към Костовия министър на външните работи. Сега ръководи агенция „Арденте”, която финансира културни проекти.
Толкова по визитните картички. Взрем ли се обаче по-отблизо в тях, те не са равни по блясък. Реалните началници са двама. От останалите, двама са преки подчинени на първите, а другите двама са по-свободни валенции, но нелишени от потенциал в прокарването на творческо-културни инициативи, особено пък задгранични с българско участие. Тъй че не знам дали конкуренти не са всъщност само Биолчев и Зарев. Донякъде Пасков, заради литературното си минало – но той пък наскоро взе наградата „Хеликон”, та не е без хич. И дали другите не съставляват по проект сектора за ВИП-персони в салона, където ще се състои церемонията по награждаването.
Но ще каже някой, добре де, защо да не предположим, че точно тия хора са написали най-свястните романи за 2005 г.? Какво толкова изненадващо има? Нали поне част от тях са „писатели не от вчера”?
Може и да е така, разбира се. Въпросът е, обаче, имало ли е наистина конкурс? Тия хора участвали ли са в реална борба за първите места, които са извоювали? Били ли са четени на равна нога с останалите участници и рискували ли са евентуално да не бъдат избрани? И обратно, имал ли е шанс някой от останалите да се нареди между тях? Сглобката на избраниците има толкова хомогенен вид, че навява по-различни впечатления.
Всъщност имаме налице синдром. И дано не е тумор. Когато една литература е в пълна криза, тоест в ситуация на почти нулево внимание от страна на читателите „си”, тя се оттича назад към центровете, които я произвеждат и поддържат. Това са главно университетите, редакциите, фондациите – като в случая. Нашата литература е в това положение. След като не стига до адресата си, тя описва затворени кръгове около източниците, средите и агрегатите си. Около тия, които я назначават, знаейки, че трудно някой би се наел да ги критикува.
Как да не пишеш тогава романи? Как да не ги издаваш? Като знаеш, че са предварително обречени на награди и на похвали в литературната преса.
Но ако решим за удобство да забравим целия сбор от участници и се ограничим да говорим само за конкретните шест книги, те самите са толкова неравни по достойнства, че не виждам какво друго ги държи заедно, освен CV-тата на авторите им. Най-добри са на Голев и Коен, рязко повече от останалите. След това – далече назад – на Стефанов. В този смисъл, интересно ще ми е да видя дали журито ще посмее да гласува за някой заместник. Под укоризнения поглед на началника му.
А между другото, сред членовете на журито не е ли именно Димитър Томов, шефът на издателството на Софийския университет – и самият той автор на сборници с разкази? Награждавани, разбира се.
 

Владимир Трендафилов


(Тази статия беше предложена за публикация – при това в посъкратен вид -най-напред на в. Труд, но някъде по етажите беше спряна. Може би обяснимо.)




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *