|
Да си изворовед не е престижно и с тази работа се залавят само добрите професионалисти, за които приближаването до истината за хората и историята е по-важно от бързата интелектуална и творческа изява.
Цвета Трифонова е от малцината колеги литературни историци, които са избрали да се отдадат на извороведството и вече дълги години с респектираща последователност и своеобразна посветеност на тази работа дава доказателства за особената тръпка – по-често горчива, отколкото сладостна, да оживяваш затрупаните под праха на времето и на човешките съображения архивни единици, да им даваш глас, да модулираш този глас максимално близко до неговата автентичност. И изминалата година се оказа благодатна за усилията й, защото беляза завършването на два нейни дългогодишни и трудоемки проекта. След изследването „Писатели и досиета“, което породи доста голямо оживление в публичното културно (а и не само културно) пространство, „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“ е ново свидетелство за трайните изследователски привързаности на Цвета Трифонова към този тип работа.
Почти 300-те страници на книгата разкриват нови ъгли към познанието и разбирането на житейската и творческата съдба на поета – приживе и след смъртта му. След като половин век беше една от най-обговаряните личности, все още – повече от 60 години след трагичната му гибел, се оказва, че съществуват тъмни ниши в знанието ни за него. За жалост, с тази книга тяхното осветяване не завършва, но причините не са в авторката, в някаква нейна прибързаност да завърши труда си и да му даде публичност, а в продължаващата и досега скритост на редица документи, потулени от човешки или държавни съображения за някаква „обществена безопасност“.
Книгата е структурирана в девет литературноисторически сюжета, извлечени от съдбата на художественото, документалното и архивното наследство на Никола Вапцаров. Във всеки от тях е налице сериозен опит на авторката – чрез текстологичен и литературноисторически анализ на известни или нови документи от архивните фондове на Вапцаров и на негови пренебрегвани досега от изследователите творби, да разшири и задълбочи представата за естетико-поетическата и човешката характерология на твореца, за психоемоционалния му и нравствения му облик, за светогледните му устои и лъкатушения. А посредством това – да очертае отново съдбата на творческата и човешката личност на Вапцаров, да я освободи от оковите на митологизациите и табутата и да намери адекватното място на тези текстове в контекста на литературното и архивно наследие на поета.
Изследвателските подходи на Цвета Трифонова са приоритетно текстологични, но в тях органично се вплитат литературноисторическият и поетологичният анализ на фокусните художествени и документални произведения. Този анализ взема превес в първия текст, посветен на импресията „Мирът на Щъркелов“ (1935) – една „премълчавана и недолюбвана“ според авторката творба, в която тя открива границата на оттласкване на поета от естетизациите в тогавашното изкуство, а и от собствените му естетически и художествени нагласи, демонстрирани в ранните му стихове. Анализът на теми, мотиви, образи, специално на мотивите за свободата, смъртта и далечността, на техните художествени семантизации и трансформациите им в нравствени и социални рефлексии в зрелите поетически текстове на Вапцаров, намира мястото на есето и на ранните произведения на поета в българската художествена традиция. Авторката използва всяка податка във Вапцаровия текст, която води до осветяване на светогледните му и естетически тежнения, тя не оставя непроследени нишки – нито биографически, нито художественоестетически. Така успява убедително да мотивира редица поетически нагласи у Вапцаров, за да ги разгърне в анализите си в последващите сюжети.
Фокусиращи чисто текстологични проблеми са четири от тях, подредени последователно в книгата – „Никола Вапцаров в чужда тетрадка“, „Последната редакция на „Огняроинтелигентска“, „Транстекстуални мотиви в документалните текстове и в поезията на Никола Вапцаров“ и „Незавършените произведения като текстологичен проблем“. Решаването им се детайлизира в установяване на авторството на новопоявили се архивни единици – какъвто е случаят с дарената на архива в Института за литература тетрадка на съкурсанта на Вапцаров от Морското училище Йосиф Рангелов, съдържаща 15 преписа на ранни лирически творби на поета; в посочването на атрибутивни аргументи, търсени във всички възможни посоки – фактологични, биографични, литературноисторически и текстологични. Ала в хода на това разнопосочно мотивиране на статуса на архивните единици в наследството на поета Цвета Трифонова не остава в границите на затворения анализ на архивния експонат, а търси успешно текстови и биографични връзки, поетическото родство на произведенията със зрелите и известни творби на Вапцаров, като открива зараждането им в тези ранни художествени опити. С посочването на идейно-смислови и образни съответствия между едните и другите авторката уплътнява творческата психограма на поета през годините на живота му, аргументите й сочат школуването му при големите негови предшественици – Яворов и символистите, новаторските му оттласквания от по-близките предходници като Гео Милев например.
Така образът на твореца добива цялостност и плътност, а това е стремеж на цялата книга, в която се търси автентичното място на непознатите Вапцарови текстове сред познатите и експлоатираните в няколкодесетилетната му рецепция. Същото намерение Цвета Трифонова реализира и с текстологичните и художественоаналитични аргументи, с които утвърждава последната редакция на стихотворението „Огняроинтелигентска“ в текстовия корпус на Вапцаровата поезия, отхвърляйки критически всякакви извършвани досега манипулации с вариантите на творбата. Възстановяването на автентичната форма на тази дълбоко изповедна – с клетвен финал, както го определя изследователката, лирическа творба „сближава и равнява“ според нея Вапцаров „с гласовете, въздигнали безсмъртието като идеал на българския поетически монологизъм“, т.е. включва го в националната поетическа традиция, начеваща от Ботев и минаваща през Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски.
Изобщо в подхода на Цвета Трифонова към документите е респектиращо ревностното търсене на авторовата воля относно собствените му творби, установяването й по пътя на многостранните анализи на вариантите им, осъществени в различни контексти – не само биографически и исторически, но преди всичко чрез съобразяване с целия масив на Вапцаровите текстове. Така под заглавието „Транстекстуални мотиви в документалните текстове и в поезията на Никола Вапцаров“ типологизирането и изследването на епистоларното наследство на поета води до откриването на поетически пробиви в него. Това дава основание на авторката да настоява не само епистоларните, но и документалните текстове изобщо да бъде привличани като контекстуална среда при анализите на поетическите творби. Контекстуалната свързаност с други произведения на Вапцаров е проследена и използвана в анализа на два незавършени текста – репортажа „Часът е шест и половина“ и поемата „Илинден“. Текстологичните и литературноисторически аспекти на текстовете отново открояват връзките на естетическите модели в лириката на поета с мотивацията на личността му, което, от своя страна, води до максимално приближаване до достоверните контури на духовната му биография. В тази част все по-настойчиво се поставя въпросът за премълчаванията и скритостите в литературноисторическото обглеждане на наследството на Вапцаров. За авторката това е болезнен въпрос за изкривяването на автентичния облик на личността и творчеството на поета. Тя сочи корените му в безогледните идеологически манипулации с него приживе, които се стремят да направляват не само живота му, съвестта му, но и най-съкровено личната му територия – поезията, творенето.
Така се прехожда към третия тип сюжети в книгата – за откровените табута върху архива на Вапцаров; сюжети, разгърнати почти в модела на криминалната повест, каквито елементи те по същество притежават. Тук е мястото да кажа, че цялата книга излъчва страстна лична непримиримост на авторката към извращенията на тоталитарната идеология, отпечатани върху съдбата на живия Вапцаров и върху послесмъртния му образ. Тази позиция на Цвета Трифонова е породена от честното й професионално отношение към работата на литературния изследовател и в тази група текстове избуява в есеистични фрагменти, които са оригинални социокултурни анализи на властта и нейните механизми за манипулация, за сътворяване на политически и идеологически митове и за тяхната употреба. В „Какво крият табутата върху архива на Никола Вапцаров“ и „Биографиите на бележника „Байер“ – контексти на скритостта“ тя не просто анализира архивните експонати, а се стреми да ги изведе от сянката на митопроекциите, да очисти лика на поета от идеологическите налепи и ореоли, за да го възвърне към самия него, към собствената му духовна и житейска съдба, към духа на собственото му творчество.
Двата доклада на Вапцаров пред Македонския литературен кръжок – за задълженията на писателите-македонци и за поезията на Ангел Жаров, чиито текстове са документално приложени към анализите им, както и съдържанието и архивната съдба на тефтерчето „Байер“ разгръщат сами по себе си зловещата тема за наставничеството и властта на идеологията и нейните безогледни апологети. Фактите около тези документи мотивират авторката да отъждестви житейската участ на поета и съдбата на неговия архив. Сякаш не е било достатъчно, че са били впримчени и пожертвани животът и талантът му, но е трябвало да продължи да служи на идеологията, а и на лични интереси, амбиции и вини, чрез прекрояване и разпръскване на архива, скриване и „разкриване“, тайни и табута, непреодолени впрочем и досега, защото все още архивът не е достъпен в целостта си за изследователите.
Разбира се, че и тук се решават специфично текстологични проблеми, важни за подреждането на художественото наследство на поета – както е с вариантите и редакциите на стихотворенията от тефтерчето – „Хроника“, „Предсмъртно“ и Прощално“, „Бъдеще“ и др., с датирането на творбите. Ала бих определила „Биографиите на бележника „Байер“ като литературноисторическа повест, в която е налице многопланово сюжетиране, разчитащо на пресечните точки на разнородни контекстуални кръгове – текстологични, творчески- и същинско психологически, политико-исторически, битови и пр. Те подпомагат очертаването на културологичния обхват на архивния експонат. Той е изведен извън чисто архивната си рамка – в сферата на символните означения, които го полагат в сферите на историята, епохата, националноспецифичното. Така се оформят няколкото „глави“ на повестта за тефтерчето. Сред тях изумителни са страниците, посветени на отношенията на Вапцаров с наставника му в комунистическата конспирация Цвятко Радойнов, а после, след ареста през март 1942, в предсмъртните месеци от живота му – за ролята на полицай № 1, Никола Гешев, в съдбата на последните му ръкописи. Към тях бих добавила и последната страница от прижизнената биография на текстовете, предадени от командващия разстрела кап. Димитър Радев на годеницата на Антон Попов Росица Манолова. Тези биографични – и за поета, и за творбите му – сюжети водят авторката до горчиви и оптимистични едновременно размисли за българския характер, за човешката твърдост и ранимост, за съдбовността на житейските срещи, за цената на живота, смъртта и безсмъртието, за лъкатушните пътища на твореца, за собственото битие на неговите творения. Публицистичният патос в редовете, които разделят сюжетите, е белег на дълбоко личното отношение на Цвета Трифонова към литературния материал, който изследва. Той допълнително привързва читателя към литературноисторическото повествование и поражда напрегната ангажираност при четенето на книгата.
Последното заглавие „За урбанистичните фобии в поезията на Никола Вапцаров“ – сякаш за да успокои емоционалната крива на четенето – връща към чисто литературоведски проблем, съсредоточавайки се върху антиномичната образност в поезията на Вапцаров, специално върху образи, маркиращи отношението му към природата като Божествено творение и творенията на модерната цивилизация. Те отварят нов ъгъл на интерпретация на редица познати мотиви и идеи, които марксическото ни литературознание използваше в една-единствена посока на тълкуване и с една-единствена цел. Тази част съдържателно и смислово кореспондира с началната и така очертава литературоведската рамка на цялото изследване, мотивирайки неговите намерения като цяло. Защото безспорно е, че литературната ни история е длъжник на поета и има редица вини пред творчеството и паметта му. Не е във възможностите на едно изследване да възвърне твореца към автентичния му облик, ала книгата на Цвета Трифонова прави голяма и успешна крачка за това. Безспорно е, че бъдещите изследвания на творчеството на Вапцаров не биха се осъществили, без да се съобразяват с постигнатото в нея.
Цвета Трифонова. Никола Вапцаров. Текстът и сянката: Текстологични прочити и анализи. Изд. „Фабер“. В. Търново, 2004, 296 с.
Книгата можете да закупите от книжарница "Български книжици".
