Литературни награди между консенсуса и маркетинга

|

Най-доброто от списание “Книгите днес”


 

От днес “Словеса” открива дайжест-рубрика на списание “Книгите днес” – единственото списание за книгоиздаване и книгоразпространение в България. В нея ще публикуваме в електронен вариант най-добрите материали, предоставени ни любезно от редакцията на изданието. Ако искате наистина да бъдете информирани за тенденциите на книжния пазар и да се ориентирате сред изобилието от нови заглавия, няма как да минете без “Книгите днес” – пример за информираност, компетентност, откровеност и висок критерий.


 

Литературни награди между консенсуса и маркетинга


 

Публикувано в бр. 1 на сп. “Книгите днес”


 
В последните месеци се почувства раздвижване в практиките за присъждане на литературни награди – награди за нови български книги, за нова българска литература. Сред множеството малки и големи конкурси в София и други градове на страната днес се открояват няколко национални литературни награди: Годишна награда за нова книга с българска художествена проза “Хеликон”, Награда “Христо Г. Данов”, присъждана в няколко категории в областта на литературата и книгоиздаването, Награда за нов български роман “ВИК”, учредена от едноименна фондация, годишни награди на Сдружение на български писатели и годишни награди на Съюза на българските писатели.
Поканихме на разговор личности, свързани с процедурите за присъждане на тези награди. На поканата откликнаха Елена Найденова, управител на фондация “ВИК”, Михаил Неделчев, литературовед и председател на Сдружение на български писатели и Бойко Ламбовски, поет и член на журито за наградата “Хеликон”.
 
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Благодаря ви, че се съгласихте да участвате в този разговор! Свидетели сме на своеобразно “възраждане” в присъждането на награди за нови български книги. Най-специфичното е това, че наградите се опитват да откроят вече излезли книги, за разлика от доскорошната доминация на конкурси, в които се награждават отделни литературни текстове – стихотворения, разкази или романи в ръкопис. Освен трите големи награди (“Христо Г. Данов”, “Хеликон” и “ВИК”), ще посоча още годишните награди – съответно на Сдружение на български писатели и на Съюза на българските писатели, наградите за нови поетически книги “Иван Николов” на ИК “Жанет – 45”, конкурсът “Развитие” за ръкописи на нови български романи, наградите за дебютни книги “Южна пролет”, награди за най-добре издадени книги на Асоциация “Българска книга” и др. Как наградите влияят върху литературния живот в България? Какво са те – равносметка и оценка на вече известна книжна продукция или стимул и инвестиция за появата на нови произведения?
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Убеден съм, че изобилието от литературни награди може да бъде само още една мотивационна пружина не само за възраждането, а за продължаването на литературното съзидание и постигането на по-добри резултати. Ще си позволя да откроя два принципа на литературно награждаване. Единият принцип – когато се награждава книга за високи, според мнението на журито, художествени достойнства. Другият принцип, който преобладаваше през изминалите десетилетия и все още съществува, е на юбилярно-приятелска основа – за обществени, политически или някакви групови заслуги. Моите предпочитания са към наградите от първия вид. Последните литературни награди, които възникнаха у нас, бележат добра тенденция да се откроят литературни достойнства чрез отделяне на представителни творби и автори. Новите награди като “ВИК”, като “Хеликон”, която също е млада награда, като “Развитие”, определено не позволиха на част от белетристите в България да потънат в неизвестност. Да не забравяме, че у нас се разпадна литературният живот. Сдружението на писателите награждава свои автори. Което обаче често пъти остава незабелязано от хората. Съюзът на писателите дава свои награди, които рядко се забелязват. Липсва механизъм, който да структурира наградите по тяхното достойнство и важност. Не е рядкост, когато един издател решава да дава някаква награда. Благодарение на неговата по-добра мобилност и на връзките му с големи медии, не е рядкост тази награда да се представи пред публиката като някакво “голямо събитие”, като нещо “изключително достойно”. За хората, които са вътре в литературния процес, е ясна цялата субективност и дори несъстоятелност на наградата. Но за масовата публика изглежда иначе. Хубаво е да съществува ясна репрезентативност на литературните награди. Затова се надявам истинските големи награди да отстояват своя авторитет и да съществуват дълго време, за да се знае кое е почетно да се получи и кое – прищявка на евентуалния мимолетен наградодател.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Всички вие сте били ангажирани в организацията или в журирането на книги. Смятате ли, че наградите, раздадени в края на миналата година, бяха излъчени по възможно най-добрата процедура? Доволни ли сте от дебата, който предизвика или пък не предизвика връчването на наградите?
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: За съжаление, в България нямаме стабилни традиции в литературните награди. Ако си припомним историята на българската литература преди 1944 г., ще видим съществуването на няколко награди, но ще се натъкнем и на конфликти около тях. Ще си припомним, че около тези конфликти са участвали Вазов и Кирил Христов, Пенчо Славейков и Петко Тодоров, Яворов, и т.н. Но за съжаление и тогавашните награди се присъждат институционално, дават се от Министерството на просветата и не се превръщат в награди, след чието присъждане съответната книга получава голям тираж или просто се утвърждава.
Например, прословутите конкурси за нови пиеси в първата четвърт на ХХ век са доста партизански – журитата се знаят предваително, знае се кой как е гласувал. Почти всяко присъждане на награда е съпроводено с големи скандали. Ако отгърнем и “Златорог”, и “Хиперион”, и “Везни, ще видим, че няма присъждане на награда, което да се възприема консенсусно. По тази причина ние нямаме награда, която да се превърне в български аналог на френската “Гонкур” или поне на полската награда “Нике”.
Ако имаме подобна награда, това означава преиздаване на книгата, ограмен тираж, превръщане на автора в жив класик. Означава, че награденият автор ще има възможност да се освободи от всякакви други задължения и да живее нормален живот на професионален писател. Такова нещо у нас не е имало и в миналото. От социалистическия период помним, че наградите тогава бяха нещо много важно, но те означаваха добиването на съответен ранг в официозната литературна йерархия. Да получиш наградата на Съюза на писателите беше важно, но за големите “живи класици” беше най-важно да получат Димитровска награда. Което осигуряваше много пхривилегии, съответни преиздания и т.н. Мисля, че няма да сме много коректни спрямо реалиите на литературния живот, ако пренебрегнем някои от регионалните награди. Много висок статут в нашата литература има бургаската годишна награда “Златен пегас”. Голяма – и като парична стойност, и като престиж. Такава е и наградата “Пловдив”. Също и във Варна има годишна награда
Трябва да знаем, че отличаването на писател от съответен регион и особено от трите големи градове, означава много за съответните литератори. Това са престижни награди и събуждат много по-голямо напрежение, отколкото някои от изброените национални награди. Добавям, че Съюзът на преводачите възобнови своите годишни награди. От всичко това аз искам да направя една песимистична преценка – че през времето на развитието на новата българска литература нямаме награда, която да се е утвърдила безапелационно, и която да представлява категорично утвърждаване на автора и произведението именно чрез акта на награждаването
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Според мен, литературните награди, които се присъждат от държавни институции, нямат бъдеще. Защото винаги е възможна политизация на преценката. Именно тези награди биват веднага отричани. На тази основа няма как да се изгради една безапелационна и авторитетна награда. Новата тенденция при присъждането на награди в България е насочването на целите в маркетингова посока. Във фокуса на тези нови награди стои проблемът как да бъдат увеличени продажбите на български книги и съответно четенето им в България. Затова именно награда с по-висока парична стойност, каквато е наградата на фондация “ВИК”, би могла да внесе раздвижване и реална промяна – да се заговори за даден автор, да се заговори за ново явление и това да даде реални резултати. Наистина няма все още награда, която е всепризната, която да означава висока стойност и да осигурява на автора, който я получи, спокойни старини. Именно това се опитва да направи фондация “ВИК”, към това е насочена и голямата ни PR кампания. Имаме кокретни резултати, доволни сме. Първо, защото победителят в първия конкурс – Стефан Кисьов беше автор, чието име не е свързано с нито една институция. Второ, защото след награждаването си този автор получи много възможности за представяне пред българската публика. Стефан Кисьов до момента има около 40 публикации и интервюта по повод наградата “ВИК”. И наистина се чувства звезда. Философията на конкурса “ВИК” е да търси една по-медийна страна на нещата, по-масов, по-младежки акцент. Философията ни е да стане за младите хора в България готино, престижно, cool да се прочете българска книга. Да носиш в ръка българска книга, да носиш в ръка роман на Стефан Кисьов, а не “Плейбой”, не “Вог”, не “Космополитен”. Или пък да ги носиш заедно с тях! Това е нашата стратегия, към това е обърнат нашият PR. Това е бъдещето на литературните награди – да излязат от елитарността, в която бяха затворени досега, да излязат на медийно, на масово, на младежко ниво.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Нямате ли опасение, че когато поемете следващия победител в конкурса и престанете да работите за писателския PR на Стефан Кисьов, медиите вече няма да го търсят?
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Наградата “ВИК” има за цел да се превърне в институция. Разбира се, ние в момента сме обърнати към втория конкурс, към втория победител. Търсим го. Цялата организация тече в момента, събират се новите книги, журито се формира. То ще бъде в съвсем различен състав.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Интересно ми е да разбера тази PR кампания, която се нагласява според автора, получил наградата. Защото аз познавам първоначалните документи на фондация “ВИК” и тогава намеренията не бяха такива. Предполагам, че редица автори не биха били съгласни да участват дори в номинирането, ако знаеха, че тази кампания трябва да “жълтее”, да е cool и да е насочено към младите. Обида е за самата награда, за самото жури, че една книга на иначе симпатичния Стефан Кисьов, отстрани романа на Владимир Зарев “Разруха”, който е сред най-значителните творби на днешната българска литература... Както и да отстрани суперромана, който изобщо не може да бъде сравнянаван като литературно равнище – “Елада, Пиньо и времето” на Керана Ангелова. Просто не може да има сравнение! Моето твърдение е, че една потенциално значителна награда, каквато е “ВИК”, не може да се ограничи тематично и да си избере пласта на жълтото и на жълтеещото. Защото така тя се обрича да бъде парциална награда. Една награда може да се даде и на жълт роман, може да избере книга на Христо Калчев по някакви причини, но предварително нека да заяви своята жълтурност. Може да даде 50 000 или 100 000 лева – оттук нататък няма никакво значение колко ще бъдат парите, защото спрямо писателската общност и читателите тя просто ще действа с измамено очакване. Това е моето предупреждение към “ВИК”.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Искам да направя едно разграничение между “жълтото” в качествата на романите и една “жълта” или масова PR кампания на победителя в конкурса. Това че PR кампанията е насочена повече към младото поколение, към хората, които дори не четат литература, не означава, че книгата, която печели наградата “ВИК”, непременно трябва да бъде жълт роман.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: В случая означава.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Въпрос на интерпретация.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И аз смятам, че вашата кампания малко се е натаманила към стила на самата наградена книга.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Кампанията беше предварително решена. Както и структурата на избиране и награждаване.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Ако предварително е била решена, значи е предопределила в някакъв смисъл и избора на победителя, за да натамани книгата към кампанията.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да. Може би. Мотото на кампанията е, че трябва да се намери интересна книга. Да се каже на българските читатели и нечитатели, че има българи, които пишат много интересно...
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Ами добре. Кръстете тогава наградата не “Романът на годината”, а “Интересният, атрактивният, жълтият, или нещо такова, роман на годината”...
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: В никакъв случай... Роман на годината можеше да бъде и “Поражението” на Константин Илиев, за който в никакъв случай не може да се каже, че е жълт роман.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Какво щеше да стане, ако през тази година Свобода Бъчварова беше издала накуп четирите тома на “Земя на прицел”? Какво щеше да стане?
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Не искам да изглаждам противоречия, но да кажа, че в случая “жълта” кампания не бива да се разбира буквално, а по-скоро в дебели кавички... В случая става дума наистина за популяризиране на съвременната литература…
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: И много важно – популяризиране на образа на писателя. Защото в случая става дума не толкова за PR на романа “Екзекуторът”, а за писателски PR на Стефан Кисьов. Това е различно.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Само едно изречение като препоръка. Тази PR кампания трябва да бъде кампания, която е насочена към субектите на книгоразпространението, не само към медиите.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Да, тук съм съгласна.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Големият ефект от такива награди се получава, когато те се подхванат от издателите и книгоразпространителите, когато те се изпълнят с респект към наградата и към наградения автор. Тоест когато наградената книга има съответно място в книжарниците и издателствата поемат ангажимент към писателя, когато сключват договори за неговите авторски права, които изведнъж стават по-скъпи и т.н.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Целта на “ВИК” е в края на всяка година да има един силен вик към всички българи, които не са докосвали българска литература в последните пет години. Да им кажем: “Хей! Знаете ли, има една страхотна книга! Тази година това е “Екзекуторът” на Стефан Кисов! Прочетете я!” Това е единствено “жълтото” в пиарската ни кампания.
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Една награда се налага дълги години, за да получи някакъв престиж. Най-мъдрото нещо на този, който дава парите, е да не се меси в работата на журито. В случая с “ВИК” журито беше достатъчно представително, въпреки своята полифоничност. Аз уважавам техния избор, макар че “Екзекуторът” на Стефан Кисьов за мен е слаба книга. Тя не беше даже номинирана за другата награда – “Хеликон”. Но това е моето субективно мнение.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Има ли според вас идеална процедура за награждаване на книги?
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Според мен, няма. Не е възможно да има такава процедура. Но може да се усъвършенстват съществуващите такива. Примерно наградата “Нике” е много добре структурирана и процедурата за присъждането й е много прозрачна, става пред очите на цялата полска общественост...
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И обществеността е въвлечена в тази процедура.
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Макар че самата общественост може да бъде въвлечена навсякъде Все пак смятам, че награди за проза като “Развитие”, “ВИК” и “Хеликон”, с техните несъвършенства и на моменти дори може би скандални решения, са по-обективни от съществуващите процедури при оценка на поетични книги. Награди за поезия се дават много по-субективно, във връзка с лични пристрастия.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Ахилесовата пета на полемиките около всеки конкурс е журито. В нашия случай за наградата “ВИК” журито е предложено от 7-членен комитет от обществени личности, на които според нас българите вярват. Това са емблематични личности – Стефан Данаилов, Раймонд Вагенщайн, Иван Гранитски, Христо Друмев, Недялко Йорданов, Боян Биолчев... И Едуард Вик, който по-скоро е почетен председател. Тези седем души предлагат всяка година различно жури. Лично според мен универсално решение е читателите да предлагат членове на журито. Но това е много трудно е за изпълнение и организиране.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Всяка награда, в зависимост от това към каква аудитория е насочена, гради различни процедури. Но при всички случаи процедурата трябва да бъде многостепенна. Да се основава на първични отсявания и утвърждавания. Те могат да бъдат най-различни. Например, да отчитат значимостта на съответната книга с оглед на критическото й битие, с оглед на пускането втори и трети тираж, или заради това, че е попаднала в някакви класации. Може да се основава на получени вече регионални награди или на други регионални отсявания. Но трябва да съществува някаква степен на доверие към досегашното социално битие на тази твобра. Разбира се, може да се търси и абсолютния ефект на изненадата. Конкурсът “Развитие” се гради на друг принцип – борави с нечетени до този момент ръкописи, които познава само журито. През цялата година процедурата по награждаването трябва да се разгръща като голяма кампания, да се случва публичното четене на тези книги. Това да не са творби, които, ей така, възникват от нищото и никой не ги е чел до този момент. Напротив, трябва да се проведе публичен дебат по същността, по текстовете на самите творби. За нас това все още звучи като абсолютна утопия. Нали една номинирана книга преминава през шестмесечно чакане и обсъждане, което я проблематизира. И слабата книга просто няма шанс да бъде наградена.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Имате ли впечатление как наградите се отразяват на продажбите на вече наградените книги?
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: За съжаление, досега почти нямаше връзка между наградите и тиража на наградените книги. Ще дам примери. “Поражението” на Константин Илиев спечели наградата “Хеликон” през 2003 г. Научих от собствениците на веригата книжарници, че се е продал много малък тираж. В България все още няма изградена зависимост между награда и пазар. Във Франция наградата “Редондо” или “Гонкур” автоматично гарантира 50 000 тираж.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: И в Полша тиражът е между 50 000 и 100 000 на наградените книги. На поетическа книга дори й се гарантират 50 000 бройки. Например, книга на Збигнев Херберт, която получи “Нике”, премина тираж от 50 000.
БОЙКО ЛАМБОВСКИ: Наградите трябва да се издигнат до висота, от която техният авторитет вече автоматично гарантира тиражите. У нас това не е станало. Разбира се, книгата на Деян Енев “Господи, помилуй” се продава по-добре. Но трябва да кажа, че тя се продаваше добре и преди да получи наградата ”Хеликон” за 2004 г. Какъв ефект има наградата върху продажбите сега не мога да зная. Общо взето при нашите награди липсва тази зависимост с тиража.
Чакам с надежда повишаването на техния обществен престиж. А това ще се получи само с отстояване на авторитета на тези награди през годините. Няма по-лошо от награди от типа – днеска я има, утре я няма... Днес ще дадем на Гошо, защото е наш приятел, утре на Пешо, защото е беден и има 75-годишнина… Това в България гарантира липса на уважение.
ЕЛЕНА НАЙДЕНОВА: Ние нямаме впечатление дали “Екзекуторът” се продава повече след отличаването му с “ВИК”. През ноември обявихме победителя. Засега имаме добри впечатления от това как се представя Стефан Кисьов в медиите. Той е доволен, ние сме доволни, има шум. Но дали това ще повиши тиража на романа, не знаем. Смятаме да представим английският превод на Лондонския панаир на книгата в края на март и на Франкфуртския панаир на книгата през септември. Вървят преговори за авторските права на шестте финалисти в конкурса. Имаме интерес към тях от доста издателства – американски, едно английско. И сме обнадеждени. В нашата шестица има изключително стойностни книги, които по различни причини не станаха победители – не защото са по-слаби от “Екзекуторът”. Да речем, “Поражението” от Константин Илиев почти единодушно според журито беше най-добрата книга за годината. Но като първо издание на конкурса не можеха да наградят роман, който носи много повече белези на биографичност, отколкото чертите на добър разказ, какъвто искаме българите да прочетат. Какво щеше да стане, ако в първия конкурс “ВИК” ние наградим “Поражението”, която не е един класически романов разказ, не е увлекателен разказ, който да хване читателя. Освен това в световен мащаб има тенденция към изключително стряскащи и нестандартни решения на журитата. В този аспект не може да се каже, че победителят в конкурса “ВИК” за 2004 г. не е шокиращо явление. Нашият конкурс е организиран по подобие на “Букър” в Англия. Там последните победители са изключително нестандартни текстове, които нямат нищо общо с представата за един представящ нацията, сериозен, изчерпателен роман. Те са просто нестандартни разкази, които са интересни.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ: Всичко това, разбира се, е право на организацията, на събралата се общност от хора, решили да направят своята преценка. Но тук говорим за възможността да се появят литературни награди, които да издигнат престижа на самата литература точно в този момент, в който българската литература няма висок авторитет, в този момент, в който самата идея за българска литература е разколебана. Бих казал, че по-скоро ние трябва да се насочим към това, което употребих още в началото на разговора – към консенсуса около една награда. Този консенсус никога не може да бъде пълен. Може да има всякакви награди – повече или по-малко провокативни, но наред с това трябва да има консенсусни награди. Награди, които да не можеш да оспориш с лесни аргументи. Една награда винаги може да бъде оспорена, но е безумие да кажеш: “Зная, тази книга е слаба, но тя получи еди коя си награда.” Консенсусната награда е награда, която е получена след дълъг процес на утвърждаване. Но не бихме могли да очакваме наградите да бъдат консенсусни, ако я няма работата на професионалната гилдия. Това означава четене на най-различни нива – масово четене, шумно четене, скандальозно четене, дискусионно четене и внимателно, професионално критическо четене, което, както добре знаем, днес липсва.
Имам интуиция, която ми казва, че българската литературна общност може би ще опита да се консолидира, не за друго, а защото е заплашена. И този път е усетила, че е заплашена от пълно самоунищожение и самомаргинализиране. Затова и “ВИК”, и “Хеликон”, и другите трябва да бъдат поздравени, чеизвършиха едно голямо предизвикателство със своите награди. Очевидно е, че българската литературна общност прие предизвикателството на “ВИК много присърце. Моята най-обща прогноза е, че ще има по-голяма чуваемост на наградите, защото се усеща някакво желание на литераторите и издателите да се справят с въпроса за застрашеността на собственото им занимание, за престижността да се пишат и да се издават книги.
ПЛАМЕН ДОЙНОВ: Тук се очертаха поне две визии за литературните награди. От една страна, става дума за консенсусни награди. От друга, за маркетингови награди. Това са две различни логики, които в един момент може и да съвпадат. Въпрос на жури, на читатели и на PR.
 

Списание "Книгите днес" можете да закупите от книжарница "Български книжици"!



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *