Луис Бунюел, Съмърсет Моъм и Мишел Зинк в подбора на “Колибри”

|
Новата книга в Библиотека "Амаркорд" на издателство Колибри е своеобразната автобиография на Луис Бунюел - истинско изкушение за киноманите. От началото на месеца по книжарниците са и „Скелет в гардероба“ на Съмърсет Моъм, както и „Бранителката на портата“ - вторият роман от трилогията "Пророчеството на сестрите" на Мишел Зинк.
По-долу ще намерите откъс от "Последен дъх" на Бунюел и информация за Мишел Зинк.
 
Още за Мишел Зинк и „Пророчеството на сестрите“:
0Мишел Зинк живее в Ню Йорк и от малка с удоволствие се потапя в древните митове и легенди. След като ги прочита, тя неизменно си задава въпроса: „Ами ако...?“ Понякога този въпрос води до множество други, но сегиз-тогиз, когато нещата си пасват идеално, се ражда интересна история. „Пророчеството на сестрите“ е една от тях.
Сестрите близначки Лия и Алис Милторп току-що са осиротели. При това са си станали и врагове. Когато разкриват ролите си в пророчество, обърнало поколения сестри една срещу друга, Лия и Алис се озовават въвлечени в мистерия, включваща татуировка, смъртта на родителите им, едно момче, една книга и един живот, изпълнен с тайни.

Лия и Алис не знаят на кого да вярват.

Знаят само, че не бива да се доверяват една на друга.

„Пророчеството на сестрите“ се издава или скоро ще бъде издадена в повече от 20 страни, в това число САЩ, Канада, Великобритания, Ирландия, Австралия, Германия, Русия, Италия, Бразилия, Аржентина, Франция, Испания, Полша, Китай, Виетнам, Сингапур, Филипините, Естония, Сърбия, Гърция, Турция, Хърватска, ОАЕ и Словакия.
 
0Из "Последен дъх" на Луис Бунюел:
През последните десет години от живота си майка ми малко по малко изгуби паметта си. Когато отивах да я видя в Сарагоса, където живееше с братята ми, случваше се да й дадем някакво списание, което тя внимателно разлистваше от първата до последната страница. После й го вземахме от ръцете и й поднасяхме друго, което в действителност бе същото. Тя започваше да го разлиства със същото внимание.

Стигна дотам, че не разпознаваше децата си, не знаеше кои сме ние, коя е тя. Влизах, целувах я, оставах известно време с нея – физически не бе засегната, дори беше много подвижна за възрастта си – после излизах, за да се върна след малко, а тя ме посрещаше със същата усмивка, канеше ме да седна, сякаш ме виждаше за пръв път, вече не знаеше дори името ми.

В колежа в Сарагоса можех да декламирам наизуст списъка на испанските вестготски крале, повърхността и населението на всички европейски страни и още много ненужни неща. Обикновено подобни упражнения по механично запаметяване биват презирани в колежите.

В Испания наричат такива ученици memorion. И аз самият, колкото и да бях memorion, се отнасях саркастично към тези жалки демонстрации.

Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи.

С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта. Амнезията – която лично аз започнах да усещам някъде към седемдесетата си година – тръгва от имената и най-близките спомени: но къде съм си оставил запалката преди пет минути? Какво исках да кажа? Това се нарича антероградна амнезия. Тя бива последвана от ретроградна, която се разпростира върху събитията от последните месеци, от последните години: как се казваше хотелът в Мадрид, където бях отседнал през май 1980?

А заглавието на книгата, която ме заинтересува преди шест месеца? Вече не знам, напрягам се дълго, безрезултатно. И накрая настъпва ретроградната амнезия, която може да заличи един цял живот, като при майка ми.

Засега още не съм усетил признаци на третия тип амнезия. От далечното си минало, от детството си пазя многобройни и ярки спомени, както и множество лица и имена. И ако ми се случи да забравя някое, не се тревожа кой знае колко. Знам, че ще изникне ненадейно от подсъзнанието, което работи неуморно и подмолно.

Затова пък понякога изпитвам остро безпокойство, дори страх, когато не мога да си спомня нещо, преживяно неотдавна, името на човек, когото съм срещнал през последните месеци, или дори названието на предмет. Изведнъж личността ми се натрошава, разпада. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, ала всичките ми усилия, целият ми гняв остават безплодни. Дали пък това не е началото на пълната загуба на паметта? Ужасно е чувството, когато си принуден да прибягваш до метафора, за да кажеш „маса“. Нещо повече, това е най-мъчителният страх: да си жив, но вече да не разпознаваш самия себе си, да не знаеш кой си.

Преди да започнем да губим паметта си, макар и откъслечно, не можем да си дадем сметка, че тя всъщност е основата на целия ни живот. Живот без памет не би бил живот, също както интелект без възможност за изява не би бил интелект. Нашата памет е целостта ни, разумът на действията ни, чувствата ни. Без нея сме нищо.

Често съм си мислил да включа в свой филм сцена как един човек се опитва да разкаже някаква история на свой приятел. Но забравя всяка трета дума, от най-обикновените – като „кола“, „улица“, „полицай“. Ломоти, заеква, помага си с ръце, търси поетични еквиваленти, докато най-сетне приятелят кипва, удря му плесница и си отива. А понякога, за да се защитя от страховете си посредством смеха, разправям за онзи, дето отишъл при психиатъра да се оплаква от смущения и празноти в паметта. Психиатърът му задал някой и друг общ въпрос и му рекъл:

– Е, кажете сега. Тези празноти?

– Какви празноти? – запитал човекът.

Абсолютно необходима и всемогъща, паметта е също и крехка, застрашена. Застрашена не само от старата си неприятелка забравата, но и от фалшивите спомени, които я заливат ден след ден. Един пример: колко пъти съм разправял на приятели за сватбата на Пол Низан – интелектуалец марксист от 30-те години. Пред очите ми бяха църквата в Сен Жермен де Пре, присъстващите, сред които и аз самият, олтарът, свещеникът, Жан-Пол Сартр като свидетел на младоженеца. Докато един ден миналата година изведнъж ме прониза мисълта: но това не е възможно! Никога Пол Низан, убеден марксист, й жена му, от семейство на атеисти, не биха се венчали в черква! Абсолютно недопустимо. Значи съм преиначил спомена? Дали пък просто не съм си го измислил? Не съм ли смесил две неща? Не съм ли наложил обичайния църковен декор върху разказана ми сцена? И до днес не знам.

Паметта непрекъснато е заливана от въображението и мечтанието и поради изкушението да вярваме в реалността на въображаемото ние превръщаме накрая лъжата в истина. Което впрочем не е от голямо значение, защото са еднакво изживени, еднакво лични.

В тази полубиографична книга, където ще се случи да се отклонявам като в пикаресков роман, да се поддавам на неудържимото очарование на неочакваното развитие на разказа, може би въпреки бдителността ми са останали все пак някои фалшиви спомени. Повтарям, това е маловажно. Изтъкан съм от грешките и съмненията си, също както и от убежденията си.

И понеже не съм историк, не съм си помагал с никакви бележки, с никакви книги, така че предлаганият тук портрет безспорно е моят, с моите твърдения, колебания, повторения, пропуски, с моите истини и лъжи, накратко – с моята памет.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *