Малка хроника на бягството

|
„Бягам” е третата издадена у нас книга на белгиеца Жан-Филип Тусен, последната, публикувана от него до този момент (2005 г. в парижкото издателство „Минюи”). Интересно е, че другите два романа на български – „Банята” и „Господинът” са и първите два, публикувани от автора (съответно през 1985 и 1986 г.) Следват още шест преди „Бягам”, които не са преведени у нас. По този начин е трудно да проследим еволюцията на писателя, стила и идеите му и нямаме възможност дори да се позовем на любопитния факт при заглавията на книгите – от съществителни Тусен преминава към глаголи в инфинитив. За писател с неговия почерк това заслужава внимание.
Кратък – малко над сто страници – и наситен роман е „Бягам”, усещането за плътност и интензивност връхлита още от първите страници, заедно с чувството за обърканост и пропадане в безтегловността на неопределеното пространство и време, неопределените и объркани отношения и траектории на човешкия живот, сред които определено и ясно пулсират само изначалните инстинкти и непотиснатите чувства, проблясващи като светлини зад прозореца на нощен влак.
Непрекъснато движение, тичане, бързане, бягане. От Европа до Азия, от Франция до Китай, през огромния Пекин, открай до край и обратно. Със самолет, с влак, пеша, с мотор, с кораб. През непонятни места и живот на непонятни хора. Къде започва това бягство? Как, кога, защо? Едни от многото въпроси, които остават без отговор в тази книга. Но също като отговорите си сякаш са без значение. Единственото, което добива осезаемо значение, е бягството. Движението. Прекосяването на континенти и култури, на пространство и време увлича героя на Тусен и го лашка като орехова черупка на вълната на събитията, която го понася стремглаво напред, завърта и залива, без да му остави възможност да си поеме дъх. Приятелката му Мари (героиня и на предишния роман) го изпраща в Китай да занесе 25 000 долара на човек на име Чжан Сянчжъ, с когото трудно се разбират чрез оскъдни думи английски, но който сякаш започва да направлява живота на героя още при първата им среща. Случките се редят една след друга, все по-объркващи и неясни, докато безименният авторов персонаж не се оставя на течението им, без да иска и може да им повлияе. Така се запознава с Ли Чи, която го кани да идат в Пекин, но на гарата отново изниква Чжан Сянчжъ и сякаш съвсем естествено тръгва с тях, неразбирането продължава, движението – също. „Изгубени в превода” изниква като лайтмотив, докато – вече във влака - Чжан настойчиво повтаря „don’t forget it” – “не го забравяй”, сочейки билета, но думите звучат като „don’t fuck it” – хитър авторов контрапункт на сластното желание, породило се у французина при срещата с Ли Чи.
Дори да разкажем до край сюжета, това няма да попречи на никого – важното тук не е повествованието, не са случките, повечето от които така и така остават без обяснение – като бягството през нощен Пекин заради пакета, в който са се превърнали двадесет и петте хиляди долара. Това, което изгражда романа, е хаотичната нишка на движението, мятаща се от Париж до Пекин и обратно, чак до остров Елба, през страстта към непознатата Ли Чи, белязала (може би) краят на връзката с Мари, през коридорите на Лувъра, през Рим, Пиомбино, уличките на настоящето и на спомените, стаята в хотела, църквата, потъването, изплуването, забавяне на темпото... само за да се втурне отново в препускащия ритъм на болката, на скръбта, опитваща се да си проправи път чрез секса и тъмните морски води.
Бягство в свят, който е объркан почти толкова, колкото и собствените ни мисли. Отчуждаването дори в опитите за сближаване. Угасващите спомени. И кратък пътепис за Китай, с няколко щрихи, които се колебаят между туристическото и ежедневното. Това е „Бягам”. Чете се на един дъх и те оставя леко задъхан, като след безцелен спринт по пистата.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *