“Малкият брат” – Liberty and justice for all… Sancho.

|
Философски екшън? Хакерска драма? Технологична романтика? Есе за свободата под формата на тийнейджърски трилър? Ако горните словосъчетания са безсилни да опишат поне малко „Малкия брат”, то е защото никога не сте чели нищо подобно.
Първата ми мисъл в една от редките паузи на четенето беше - защо Холивуд или които и да е кинаджии не са грабнали този шедьовър на съспенса? Бурните, драматични събития биха направили от него епичен филм от ранга на Жега, Фирмата или Матрицата…
Сега след като затворих и последната страница осъзнах истината.
Книгата на Кори Доктороу те кара да мислиш. Кара те да правиш избори като осъзнат човек, като будна личност. Тя е за бунта срещу ограниченията, за естественото противопоставяне на хората да бъдат превърнати в роботи, които просто извършват обичайните си дейности, без да задават въпроси, без да се съмняват, без дори да критикуват тези, които имат власт да се разпореждат с него.
Антиупопия, есе за свободата, киберпънк, детски приключенски роман, екшън за тероризма и авторитарната власт – това са само някои от жанровете, които Малкия брат НЕ Е, въпреки че има по-нещо общо с всеки от тях. Книгата има свой собствен, уникален стил.
Простете ми, но трябва да разкажа малко.
Сред бурни събития и необратими промени в живота на няколко хлапета – ученици , геймъри, хакери? – авторът разгръща един брилянтен мисловен експеримент. В неопределено близко бъдеще (което всеки момент може да се окаже настояще) няколко хлапета се събират, за да поиграят на една нова интерактивна игра – едновременно и в мрежата, и на живо. Именно този така жадуван от тях момент е избран за нов потресаващ терористичен акт от... Ал Кайда? ЦРУ? Друга световна организация на психопати? До края на книгата това така и не става ясно.
Защото по-страшното се оказват не самите терористи, взривили един мост и отново хвърлили в смут Америка. По-страшното е реакцията на властта, отприщеният тотален контрол и натиск върху всеки член на обществото в името на „безопасността”. Не е случайна алюзията на заглавието с Големия брат на Оруел.
Но Малкия брат не е антиутопия. Напротив - тя е книга за реалността около нас, за истинското положение в обществото ни, с което героите са принудени да се сблъскат още в крехка тийнейджърска възраст. Именно тук е един от първите парадокси – докато възрастните са готови да приведат глава в своето спасително-лицемерно „Властта си знае работата”, именно децата са тези които продължават да задават въпроси:
Дали наистина с цел да опазят живота ти е разрешено да посегнат на свободата ти? Ами ако тази цел е фалшив претекст? Ако някой влезе в къщата ти, върви неотлъчно след теб по улицата, иска да наблюдава на дъх разстояние всеки детайл от деня ти, би ли го оставил? Кое е по-стойностно – да бъдеш себе си и да рискуваш, или просто да наведеш глава, за да оцелееш?
Тийнейджърите не само задават въпроси. Те се подготвят да дадат отпор на подобно посегателство над собствения им избор – „Не вярвай на никой над двайсет” се превръща в техен лозунг. Вземането на това решение съвсем не е лесно – след последвалите събития животът на всички малки бунтари вече никога няма да е същият. Но подобно на „Децата на цветята”, разгърнали същия бунт десетилетия по-рано, „Децата на компютрите” не отстъпват пред властта, полицията и дори родителите си. Независимо колко брутална и смазваща може да е разправата. Защото животът не е само оцеляване.
Благодаря много за това приключение, мистър Доктороу - от дълго време не бях чел книга на един дъх до последната страница.
 

Мирослав Моравски



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *