
Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката Рефлексии
се подпомага от Национален фонд Култура!
Стара истина е, че критиката прави културата обозрима и осмислена; тя конструира общия свод над отделните артефакти; служи като посредник за техния диалог; създава контекста, в който ние разчитаме техните послания; е нишката на Ариадна в лабиринта, в който бродим, търсейки осмисляне на битието си чрез сътвореното от изкуството и не на последно място тя разширява хоризонта на нашето възприемане, създавайки алтернативните пространства на паралелния прочит. В този смисъл и едно литературно издание се прави не само и не толкова от участващите в него автори, колкото от критическия код, който налага определен модел на поведение и на практика извайва неговата физиономия. Литературен вестник имаше голям късмет в това отношение защото тези, които го правеха, се наложиха еднакво убедително и като писатели, и като критици. Благодарение на тях вестникът имаше изключителната привилегия да участва едновремено в правенето на литература и да тълкува направеното от литературата; да превзема нови литературни територии и същевременно да култивира сетивността и възприемчивостта на читателите спрямо тяхното литературно обживяване; да деконструира и реконструира традиции и литературни реалности и сам да обяснява смисъла от този акт.
Пламен Дойнов не прави изключение и книгата, която държим в ръцете си, го доказва. Плюс една характерна особеност, която го отличава от другите редактори на Литературен вестник, като Георги Господинов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов и Амелия Личева, които са професионално обвързани с НБУ, Софийския университет или Института за литература и в този смисъл критическото или историческо осмисляне на литературните процеси е част от професионалната им биография. Текстовете на Пламен Дойнов обитават горещото литературно днес, тяхната отправна цел и тяхната територия на осмисляне е самия процес на ставане на литературата, без далеч по-леко устоимата позиция на дистанцията във времето, снабдяваща критика с по-отчетливи и по-устойчиви аргументи.
В същото време аз бих се поколебал да определя направеното от него като оперативна критика в смисъла, в който това понятие битува в традицията и в днешния литературен живот. Самият той с доста симптоматична самоирония предлага като по-подходящ термина литературна журналистика и определя цялата книга като скоропостижна критическа хроника при което некроложкото определение скоропостижна очевидно намеква за ефимерното битие на написаното. Всъщност тази книга е в много по-малка степен скоропостижна, отколкото който и да е от сборниците с рецензии, чрез които най-често битуват оперативните критици. Особеното и различното при Пламен Дойнов е, че той не работи на парче, не обговаря феноменологично определени текстове, а по-скоро ги концептуализира, вмъква ги в различни и често неочаквани контексти, търси диалога между тях като никога не се концентрира върху един фрагмент от литературното битие без съзнанието за неговата принадлежност към една по-обща, надредна цялост. Би могло дори да се каже, че той не толкова обговаря отделните артефакти, колкото разкрива териториите за тяхното полагане в общия културен и/или хуманитарен контекст и разкрива не отделния литературен жест, а неговата многостранна и поливалентна мотивация. В този смисъл дори най-оперативната първа част Между два века функционира като един доизграждан и постепенно разширяван общ проект и като една предзададена концептуална цялост, която търси и намира своите потвърждения в непосредствените случвания на литературата.
Самата тема на този проект ми се струва особено значима и в някакъв смисъл многозначителна. Книгата на Пламен впрочем поставя и един донякъде теоретичен въпрос: е ли предимство за един писател да попадне точно в най-продуктивната си възраст в междата на междувековието и неговият живот да се окаже разполовен между две епохи, които носят коренно различно осмисляне на това що е литература, каква е функцията на писателя, как, защо и от какви гледни точки пише той и с какво градиво съгражда своите послания. Моят отговор е: да и като човек, биографично закотвен много повече към миналия век, не мога да не призная, че завиждам на Пламен. Защото междувековието е двуглаво като Янус: то е и територия на равносметката, на осмислянето и преговарянето на вече изминатото, и пространството за изграждане на мостове към бъдещето, за неговото интуитивно долавяне и бленуване. То е максимално отворено напред и назад като тази отвореност не зачерква, а нажежава креативната енергия на литературното настояще.
Същевременно междувековието притежава фрустрираща мощ; то е и препятствие, което трябва да бъде надскочено; естествено темпорално предизвикателство, което принуждава литературата да мобилизира максималната си творческа потенция. Хрониката на това надмогване е хрониката, която обговаря Пламен в първата част от книгата си, като дори назоваването на неговите годишни прегледи маркира насоката на това надмогване: 2000 междинност и нормализация; 2001 година за преговаряне; 2002 последната междувековна година? /но с една доста многозначителна въпросителна/; 2003 жестоката нормализация.
В тези заглавия думата нормализация се среща на два пъти и втория път като жестока, което между впрочем издава и известна носталгия към времената на хаоса. Тук би трябвало да отбележим, че българското междувековие има една много характерна особеност: то резонира върху 90-те с тяхното хаотично отприщване на творчески потенции, сдържани с десетилетия в една самозатворила се и лишена от автентична литературност среда. В този смисъл типичната краевековна суматоха е допълнително подсилена и походът от внезапно избилкналия литературен кипеж, контрастно съсъществуващите литературни полета и неистовата страст към крайности и експерименти към концептуално избистряне и нормализиране на литературния процес е максимално интензивен е в някакъв смисъл удължен. Като един от най-креативните участници в правенето на литература през 90-те, Пламен е осмислил това десетилетие като чистилище към междувековието или може би по-точно като негово предварително проиграване. Точно това съзнание усилва и степента на концептуализация в неговите текстове и тъкмо чрез тях можем да видим краевековието и като продължение на 90-те, и като избистряне на тяхната патетична мътилка.
Потентността на концептуалния поглед, който е способен да надхърли литературата и осмисля езика в неговия глобален хуманитарен смисъл личи най-ясно във втората част, определена като парчета от дебати. Бих отбелязал ядрото на тези текстове големия дебат за писателските досиета, като искам специално да акцентирам върху пространния текст Памет, архив, тайна публичност според мен най-дълбинния текст в цялата книга. Поне аз не познавам друг текст по този проблем, който в такава степен успява да избегне клопките на сензационното, публицистичното и политическото като в същото време съумява да извади на повърхността цялата драма на взаимоотношенията в сферата на тайната публичност; да направи видни мотивацията, обвързаността и психологическите гърчове на нейните носители; да изведе тази проблематика до ниво, далеч надскачащо чисто литературния интерес и обемащо понятия като правото на памет, правото на архив и правото на истина; да демаскира митовете около досиетата и проблема какво да правим с тях, виртуозно избягвайки всякаква политическа пристрастност и в крайна сметка да провиди многото различни битиета на тайната публичност като тайната литературна /и не само литературна/ история на Народна Република България. Този текст между впрочем обяснява и защо самата литература от този период е все още откъслечно прочетена като история; как и доколко тя не е това, за което се представя не на последно място и защото липсва нейната протичаща през каналите на ДС авторефлексия; моментът, в който Литературата започва настойчиво да се самоописва, да се тълкува в жанра на агентурното донесение.
Третата и най-кратка част от книгата на Пламен маркира един нов литературен жанр: този на литуратурните проекти. Т.е. не литературните резултати от един проект, а самия проект като литературен или критически текст. И тези текстове наистина функционират така: тъй като сами по себе си са не само проекти, а иронични задявки и детронирания на устойчиви сегменти от литературното самосъзнание. Проектът Ендшпил е репрезентативен в това отношение: конкурс, в който авторите се състезават за правото да отпечатат последната си книга, като тази последност се договорира и това именно договориране задрасква повсевместните дементни хленчове и копнения от типа на още не съм написал истинската си книга. Изброявайки съвсем сериозно многобройните социални, художествени, критически и прочее ползи от тази литературна евтаназия, Пламен всъщност се подиграва с едно от най-устойчивите табута, белязали традицията и днешния ден на литературата ни да бъде казано и признато, че един жив писател вече е отживял, че неговото време е отминало.
В заключение бих искал да отбележа, че двойнственото битие на писателя и критика е проклятие и привилегия едновременно. Проклятие защото критическото съзнание работи срещу теб, когато пишеш художествен текст, и обратното. И привилегия защото сам строиш концептуалната къщичка, в която полагаш собствените си текстове. Може би това противоречие символизира счупения молив от корицата на книгата. Но това е и съдба: двете парчета от молива съставят кръста, който Пламен Дойнов ще трябва да изнесе през литературата и живота си.
Пламен Дойнов. Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003. Издателство "Балкани", С. 2004. ISBN 954-8353-97-0
"Литература в междувековието" може да закупите от книжарница "Български книжици"!
Текстът е четен на премиерата на книгата на 16.12.2004 г. в НДК, ще бъде публикуван цялостно и в коледния брой на в. Литературен вестник.
Едвин Сугарев, Словото