Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!
Стара истина е, че критиката прави културата обозрима и осмислена; тя конструира общия свод над отделните артефакти; служи като посредник за техния диалог; създава контекста, в който ние разчитаме техните послания; е нишката на Ариадна в лабиринта, в който бродим, търсейки осмисляне на битието си чрез сътвореното от изкуството — и не на последно място — тя разширява хоризонта на нашето възприемане, създавайки алтернативните пространства на паралелния прочит. В този смисъл и едно литературно издание се прави не само и не толкова от участващите в него автори, колкото от критическия код, който налага определен модел на поведение и на практика извайва неговата физиономия. „Литературен вестник“ имаше голям късмет в това отношение — защото тези, които го правеха, се наложиха еднакво убедително и като писатели, и като критици. Благодарение на тях вестникът имаше изключителната привилегия да участва едновремено в правенето на литература и да тълкува направеното от литературата; да превзема нови литературни територии и същевременно да култивира сетивността и възприемчивостта на читателите спрямо тяхното литературно обживяване; да деконструира и реконструира традиции и литературни реалности и сам да обяснява смисъла от този акт.
Пламен Дойнов не прави изключение и книгата, която държим в ръцете си, го доказва. Плюс една характерна особеност, която го отличава от другите редактори на „Литературен вестник“, като Георги Господинов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов и Амелия Личева, които са професионално обвързани с НБУ, Софийския университет или Института за литература — и в този смисъл критическото или историческо осмисляне на литературните процеси е част от професионалната им биография. Текстовете на Пламен Дойнов обитават горещото литературно „днес“, тяхната отправна цел и тяхната територия на осмисляне е самия процес на „ставане“ на литературата, без далеч по-леко устоимата позиция на дистанцията във времето, снабдяваща критика с по-отчетливи и по-устойчиви аргументи.
В същото време аз бих се поколебал да определя направеното от него като оперативна критика в смисъла, в който това понятие битува в традицията и в днешния литературен живот. Самият той с доста симптоматична самоирония предлага като по-подходящ термина „литературна журналистика“ и определя цялата книга като „скоропостижна критическа хроника“ — при което некроложкото определение „скоропостижна“ очевидно намеква за ефимерното битие на написаното. Всъщност тази книга е в много по-малка степен скоропостижна, отколкото който и да е от сборниците с рецензии, чрез които най-често битуват оперативните критици. Особеното и различното при Пламен Дойнов е, че той не работи „на парче“, не обговаря феноменологично определени текстове, а по-скоро ги концептуализира, вмъква ги в различни и често неочаквани контексти, търси диалога между тях — като никога не се концентрира върху един фрагмент от литературното битие без съзнанието за неговата принадлежност към една по-обща, надредна цялост. Би могло дори да се каже, че той не толкова обговаря отделните артефакти, колкото разкрива териториите за тяхното полагане в общия културен и/или хуманитарен контекст — и разкрива не отделния литературен жест, а неговата многостранна и поливалентна мотивация. В този смисъл дори най-оперативната първа част „Между два века“ функционира като един доизграждан и постепенно разширяван общ проект — и като една предзададена концептуална цялост, която търси и намира своите потвърждения в непосредствените случвания на литературата.
Самата тема на този проект ми се струва особено значима и в някакъв смисъл — многозначителна. Книгата на Пламен впрочем поставя и един донякъде теоретичен въпрос: е ли предимство за един писател да попадне точно в най-продуктивната си възраст в междата на междувековието и неговият живот да се окаже разполовен между две епохи, които носят коренно различно осмисляне на това що е литература, каква е функцията на писателя, как, защо и от какви гледни точки пише той — и с какво градиво съгражда своите послания. Моят отговор е: да — и като човек, биографично закотвен много повече към миналия век, не мога да не призная, че завиждам на Пламен. Защото междувековието е двуглаво като Янус: то е и територия на равносметката, на осмислянето и преговарянето на вече изминатото, и пространството за изграждане на мостове към бъдещето, за неговото интуитивно долавяне и бленуване. То е максимално отворено напред и назад — като тази отвореност не зачерква, а нажежава креативната енергия на литературното настояще.
Същевременно междувековието притежава фрустрираща мощ; то е и препятствие, което трябва да бъде надскочено; естествено темпорално предизвикателство, което принуждава литературата да мобилизира максималната си творческа потенция. Хрониката на това надмогване е хрониката, която обговаря Пламен в първата част от книгата си, като дори назоваването на неговите годишни прегледи маркира насоката на това надмогване: 2000 — междинност и нормализация; 2001 — година за преговаряне; 2002 — последната междувековна година? /но с една доста многозначителна въпросителна/; 2003 — жестоката нормализация.
В тези заглавия думата „нормализация“ се среща на два пъти — и втория път като „жестока“, което между впрочем издава и известна носталгия към времената на хаоса. Тук би трябвало да отбележим, че българското междувековие има една много характерна особеност: то резонира върху 90-те с тяхното хаотично отприщване на творчески потенции, сдържани с десетилетия в една самозатворила се и лишена от автентична литературност среда. В този смисъл типичната краевековна суматоха е допълнително подсилена — и походът от внезапно избилкналия литературен кипеж, контрастно съсъществуващите литературни полета и неистовата страст към крайности и експерименти към концептуално избистряне и нормализиране на литературния процес е максимално интензивен е в някакъв смисъл — удължен. Като един от най-креативните участници в правенето на литература през 90-те, Пламен е осмислил това десетилетие като чистилище към междувековието — или може би по-точно като негово предварително проиграване. Точно това съзнание усилва и степента на концептуализация в неговите текстове — и тъкмо чрез тях можем да видим краевековието и като продължение на 90-те, и като избистряне на тяхната патетична мътилка.
Потентността на концептуалния поглед, който е способен да надхърли литературата и осмисля езика в неговия глобален хуманитарен смисъл личи най-ясно във втората част, определена като „парчета от дебати“. Бих отбелязал ядрото на тези текстове — големия дебат за писателските досиета, като искам специално да акцентирам върху пространния текст „Памет, архив, тайна публичност“ — според мен най-дълбинния текст в цялата книга. Поне аз не познавам друг текст по този проблем, който в такава степен успява да избегне клопките на сензационното, публицистичното и политическото — като в същото време съумява да извади на повърхността цялата драма на взаимоотношенията в сферата на тайната публичност; да направи видни мотивацията, обвързаността и психологическите гърчове на нейните носители; да изведе тази проблематика до ниво, далеч надскачащо чисто литературния интерес и обемащо понятия като правото на памет, правото на архив и правото на истина; да демаскира митовете около досиетата и проблема какво да правим с тях, виртуозно избягвайки всякаква политическа пристрастност — и в крайна сметка да провиди многото различни битиета на тайната публичност като тайната литературна /и не само литературна/ история на Народна Република България. Този текст между впрочем обяснява и защо самата литература от този период е все още откъслечно прочетена като история; как и доколко тя не е това, за което се представя — не на последно място и защото липсва нейната протичаща през каналите на ДС авторефлексия; моментът, в който „Литературата започва настойчиво да се самоописва, да се тълкува в жанра на агентурното донесение“.
Третата и най-кратка част от книгата на Пламен маркира един нов литературен жанр: този на литуратурните проекти. Т.е. не литературните резултати от един проект, а самия проект като литературен или критически текст. И тези текстове наистина функционират така: тъй като сами по себе си са не само проекти, а иронични задявки и детронирания на устойчиви сегменти от литературното самосъзнание. Проектът „Ендшпил“ е репрезентативен в това отношение: конкурс, в който авторите се състезават за правото да отпечатат последната си книга, като тази последност се договорира и това именно договориране задрасква повсевместните дементни хленчове и копнения от типа на „още не съм написал истинската си книга“. Изброявайки съвсем сериозно многобройните социални, художествени, критически и прочее ползи от тази литературна евтаназия, Пламен всъщност се подиграва с едно от най-устойчивите табута, белязали традицията и днешния ден на литературата ни — да бъде казано и признато, че един жив писател вече е отживял, че неговото време е отминало.
В заключение бих искал да отбележа, че двойнственото битие на писателя и критика е проклятие и привилегия едновременно. Проклятие — защото критическото съзнание работи срещу теб, когато пишеш художествен текст, и обратното. И привилегия — защото сам строиш концептуалната къщичка, в която полагаш собствените си текстове. Може би това противоречие символизира счупения молив от корицата на книгата. Но това е и съдба: двете парчета от молива съставят кръста, който Пламен Дойнов ще трябва да изнесе през литературата и живота си.
Пламен Дойнов. Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003. Издателство "Балкани", С. 2004. ISBN 954-8353-97-0
"Литература в междувековието" може да закупите от книжарница "Български книжици"!
Текстът е четен на премиерата на книгата на 16.12.2004 г. в НДК, ще бъде публикуван цялостно и в коледния брой на в. Литературен вестник.
Едвин Сугарев, Словото
