Милчо Левиев и Питър Ърскин – очаквано добра комбинация

|
Легендата Питър Ърскин е един от светата петорка джаз-фюжън барабанисти там горе на Джаз – Олимпа: Той, Джак Дежонет, Били Кобам, Айрто Мореира и вече покойния Тони Уилямс.
Това са барабанистите с неповторим стил, умение, пластичност и интелект. Музиканти, способни да пресъздадат с лекота на комплект барабани тропота на тълпа, грохота на буря, шепота на дъжда. И куп други работи.
Ърскин започва с бенда на Стан Кентън, през 1978 се присъедниява към фюжън супергрупата “Уедър Рипорт”, заедно със Стив Гад и Тони Уилямс за албума “Mr. Gone”. Той барабанира с “Уедър Рипорт” в четири албума и в един велик концерт – “8:30” от 1979. Наистина велик... Макар да не записва най-добрите тави на “Рипорт”, там вещият Ърскин изковава заедно с бас легендата Джако Пасториус извънземна ритъм секция, сравнима само с фабриката за ритми на четириръкия колега Били Кобам в “Махавишну Оркестра”.
След като напуска “Уедър”, Ърскин работи с цвета, стъблото и корените на съвременния джаз, гостуващ и домакин в албуми на Артуро Сандовал, Гари Бъртън, Кени Уилър, Майкъл Брекер, също и на ледените ECM крале Ян Гарбарек, Мирослав Витос, Гари Пийкок, Пале Микелборг.
И между другото, за тях е чест.
Дългогодишното му сътрудничество с Милчо Левиев включва участие в албумите на българина “What`s new” и “Music for big band and orchestra”, колеги са и в групата “Фрийфлайт”. С други думи двамата корифеи се познават добре в личен и професионален план.
Публиката в зала България бе обидно рехава за джаз гост от такава величина, както и за чудотвореца Левиев, които принципно винаги пълни концертите си (Защо ли? Ами защото няма концерт на Милчо Левиев, от който да не съм си тръгнал замаян).
Като вземем предвид и разумната цена на билетите, чудя се защо организаторите от София Джаз Пийк направиха пресконференцията си само ден преди концерта (и два дена след първия обявен в програмата хепънинг).
Концертът започна надъхано с легендарното “Milestones” на Майлс Дейвис, забързано с два такта, музикантите го изстреляха със завидна вещина и градусът на настроението рипна нагоре. Милчо обявяваше всяко парче, понякога заедно със случка или шега, което разчупи атмосферата почти до приятелска сбирка. Весели гениални музиканти се забавляват на сцената. И ние с тях. Какво по-добре от това?
Последва ароматната балада “Autumn rose” и парче на басиста Йотис Киортцоглу, по време на което ченето ми увисна почти доземи, защото със солото си гръцкият музикант демонстрира как звучи кончерто за осем бас китари на една. После съвсем скромно се поклони на смаяната публика, докато трептенията на бас-картечницата му още прехвърчаха из зала “България” и се забиваха в дървената ламперия като шурикени.
Всяко едно соло на Ърскин бе малък празник. Той държеше по четири ритъма наведнъж, плюс един зад ухото и сякаш хващаше акорди на барабаните. Както каза една приятелка – “Той сам можеше да си изсвири целия концерт.”
Големият Сет Ротщайн, продуцент на Албума (шапки долу) на Mайлс Дейвис “Kind of blue”, казва за Бил Еванс (пианист в албума): “Той хваща само един акорд на пианото.... и вече е мелодия. Сякаш цялата пиеса извира от ехото на този самотен акорд.”
Аз мисля, че думите, казани за великия Бил, важат и за Милчо Левиев. Пианото е предпочитаният ми инструмент и слушам много съвременни пианисти, но Милчо е несравнимо интелигентен, креативен, духът му сякаш пътува пред импровизацията, опипва и осветява пътя, определя правилните посоки, после сякаш умишлено заобиколени. Свиренето на Милчо е комбинация от игривото търчене на малко дете и уверената, умела крачка на виртуоза.
Валсът на Равел, който изваля върху нас бе съсипващо чувствен и и истински. Ама истински – лишен от типичната джаз-баладна претенция (после, когато на сцената излезе и Вики Алмазиду, имаше и от това).
Когато сцената изведнъж потъна в мрак – малък технически гаф, Милчо отново го обърна на шега – “Хей, може да сме джаз музиканти, но и ние от време на време трябва да четем ноти.”
Композираната от Питър Ърскин за албума “Time being” от 93 г. пиеса “Bulgaria” почти изправи залата на крака.
Приятна изненада бе участието на младата гъдуларка на “Булгара” Даринка Цекова, чиято импровизация с Милчо и Вики Алмазиду ни разсмя и умили и смая и забавлява. И всичко това едновременно.
Прекрасен концерт – вдъхновяващ и дръзновен.
Към края немалко хора започнаха да си излизат, а аз се почувствах странно. Ако тази феерия не им харесва, чудя се какво ли им?
 

Борис Жеков



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *