Митко Новков: “Да се пише за телевизия е нервно”

|
На 20 октомври в Народна библиотека бе представена книгата на Митко Новков "Нервът телевизия", издание на "Жанет 45". По този случай авторът даде специално интервю за "Словеса".
Книгата "Нервът телевизия" съдържа избрани текстове от водената от Митко Новков седмична наблюдателска рубрика за телевизионна критика на в. "Култура" "Петък, ранна утрин". Текстовете обговарят най-бурните години от развитието на българската/българските телевизия/и, когато в ефир се появяват първите частни ефирни тв канали с национален обхват, създават се регулаторните органи на телевизионното пространство, разгръщат се реалити-форматите, сутрешните блокове и т.н.
Митко Георгиев Новков е роден на 25 юли 1961 година в старопланинското село Бързия, в подножието на връх Ком и прохода Петрохан. Средното си образование получава в ПГ «Д-р Иван Панов» в град Берковица. През 1988 година завършва висше образование в СУ «Св. Климент Охридски», специалност психология и философия. Работи известно време като училищен психолог, в периода 1994-2001 година е журналист в бургаския вестник «Черноморски фар» като 13 години «пристанува» в морския град. В момента живее в София.
Публикува в местни и национални периодични издания от 1989 година. Неговите текстове са печатани във вестниците «Култура», «Литературен вестник», «Литературен форум», «Литературен глас», «Черноморски фар», «Дневник» и др., в списанията «Демократичен преглед», «Витамин Б», «Мост», «Страница», «Сезон», «Български месечник» и др. Носител за 1999 г. на наградата за белетристична книга «Пегас» на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от «Литературен форум» през 2001 г. по случай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Автор е на книгите «Изядената ябълка. 101 управителски истории» (1999), издателство «Аб» и на «Бартвежи. Разни и по-разни писаници по повод и без повод» (2001) от поредицата «Тълкувания» на издателство «Литературен вестник». Книгата му "Подир сенките на литературата" беше сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008. Телевизионен наблюдател на вестник «Култура».
 
Как се роди идеята за тази книга?
- Може да се каже, че книгата има дълго раждане, защото е плод на 9 години наблюдение на българските телевизии, което провеждах на страниците на вестник „Култура” в рамките на рубрика „Петък, ранна утрин”. Девет години са дълъг период и си дадох сметка, че може би, ако погледна текстовете, по някакъв начин ще се очертаят процеси, по някакъв начин ще избликнат тенденции в телевизиите. Освен това точно този период беше на големите промени в българската телевизия.
Когато започнах рубриката през 1998 г. имаше само един канал с национално ефирно покритие – държавната телевизия БНТ. Ако не ме лъже паметта на 1 юни 2000 г. се появи и bTV, след това и Нова телевизия получи лиценз, появиха се реалити форматите и си дадох сметка, че ако по някакъв начин реша да събера тези текстове и ги обединя в една книга, наистина ще се види един дълъг период време в моментни снимки, което всъщност може да се развие в цял сценарий като за филм.
И наистина се оказа така. Като, разбира се, за мен имаше един огромен проблем – че материалът беше много голям като обем. Ако бях събрал абсолютно всички неща – както ми беше първоначалното намерение, между другото – да ги подредя само хронологично, без тематични панели, книгата щеше да е три пъти по-голяма. (смее се) И тогава се разбра, че трябва да сменя концепцията. Опитах да ги обединя в три големи панела с подразделения – „Новини и публицистика”, „Шоу” и „Регулация”. Вътре в тях са „Телевизия и общество”, „Телевизия и култура”, „Новини и публицистика” и т.н. Това в някаква степен ми беше мотивът. Надявам се да съм постигнал това - тази книга в тези моментни снимки да даде общ филм на онова, което се е случило за този период в телевизиите. А то беше може би най-важното, което се е случило в телевизията след промените от 1989 г.
 
Забелязвате ли някои открояващи се тенденции в развитието на телевизията у нас?
- Да, абсолютно. Това е много важен въпрос. Няколко неща – първото е, че докато нямаше частни канали т. нар. „кабеларки” се опитваха да пунтират, да повтарят програмната схема на БНТ, което беше за тях проблем. Защото те нямаха достатъчния ресурс да бъдат добри имитатори, ако мога така да се изразя. И твърде често се появяваха пародии на Националната телевизия точно в тези кабеларки.
След това обаче се появиха големите частни канали, например bTV. Тя дълго време нямаше своя самостоятелна програмна схема, излъчваше само сериали и малки новини, но се обърнаха нещата. bTV наистина обърна нещата, защото избягаха от институционализацията на новините, направиха ги по-човешки, по-топли, на моменти чак сантиментални, захаросани дори (смее се), ако може така да се каже от ъгъла на малкия човек. И точно това по някакъв начин смени ракурса на правене на телевизия. Телевизията, вместо да се прави като институция, която низхожда към зрителя – тя пак си остана институция, но с претенция и заявлението, че, видите ли, вече нейната институционалност идва от това, че отговаря на интересите на зрителите. Тоест зрителите искат това и това, телевизията започна да „изниква” от дълбините народни – това особено се наблюдава при bTV и Нова телевизия.
И това вече роди целия този стремеж да се „вкарат” в телевизионните формати реалитата – различните шоута и игри, които се занимават с едни хора, които... как да го кажа, иначе не биха имали шанс да попаднат на екран. Има нещо много характерно – това беше много важен елемент на разбиране - мисля, че докато беше министър председател г-н Иван Костов каза нещо подобно на това, че трябва всеки да си знае мястото. Има хора, които ги показват по новините и по телевизията, и други, които не ги показват - в което няма нищо страшно.
Сега в един момент се оказва, че всеки може да бъде показан по телевизията. И нещо друго – колкото повече човек отговаря на представата за това какво е обикновения човек, толкова повече той има шанс да бъде показан по тази телевизия. И това може би е голямото преобръщане, за което стана дума – че телевизията от медия, която се занимава с институциите и свежда до хората институционалните препоръки, сега вече е институция и се заявява като такава на обикновения, малкия, всекидневния човек.
 
В ракурса на българската култура – каква е ролята на българската телевизия в момента и как се съпоставя спрямо общоприетото, спрямо тенденциите на световно ниво?
- Има нещо важно – аз съм го повторил няколко пъти в книгата, включително и в предговора, който написах – телевизията не е култура. Телевизията е социокултурен феномен. И ако очакваме от телевизията да бъде производител на културни факти, ще бъде доста и утопично, и наивно очакване.
Културата се прави извън телевизията.
Телевизиите обаче, телевизията като медия, може да бъде трансмисия на културни факти. И големият проблем точно в България, според мен, е че голяма част от българските телевизии – няма да казвам „всички”, но голяма част, са се отказали от този си ангажимент, а може би и длъжност, отговорност, да бъдат трансмисии на културни факти. Те се превърнаха на производители единствено на шоу, на забавление. Да, те са производители на шоу, на забавление, но се отказаха от това да пренасят културни реалии от едно място на друго, от мястото, което е локално, трудно видимо, трудно достъпно, така да го наречем, защото се случва в малък клуб, в концертна зала – там зрителите са ограничени – и през телевизията може да стигне до значително по-голяма аудитория или визиотория, ако говорим с точни термини.
В големите страни, в Западна Европа, има телевизии, които се занимават само с това. Аз винаги давам за пример “Arte”, но в Русия също има такава телевизия, нарича се „Култура”, която също е такава трансмисия, в Америка включително има канали, които се занимават с това. А тук, в България, големите частни телевизии се отказаха.
Има нещо много впечатляващо – bTV съществува от 2000 г. като голям ефирен разпространител; мисля че след 1-2 години и Нова телевизия получи такъв лиценз. bTV се опита да има културно предаване, наричаше се „Иначе”, което много бързо се трансформира в предаване за шоу новини, а Нова телевизия никога не е опитвала и не е правила конкретно предаване за култура. Точно това демонстрира като друга тенденция в българските телевизии, особено големите частни – те или се отказаха, или не пожелаха да приемат тази своя роля на трансмисия на културни факти, на гражданско съзнание, а обхванаха пътеката на забавлението, което по някакъв начин видиотява нацията. И затова един от текстовете се занимава с телевизия TV2, която си смени името на Pro.Bg. Тя тръгна точно с желанието да бъде реалити телевизия и цялата й програма беше изпълнена с реалити формати. Това наистина е абсолютно тежък дефицит на българското правене на телевизия – отново казвам, говоря за големите канали, които имат ресурс да извършат това нещо.
В БНТ има и такива предавания, излъчват се и концерти и т.н., там, разбира се, проблемите са други. Тя все още не може да се превърне наистина в обществена телевизия, най-малкото защото продължава да се финансира от държавния бюджет, а не с преки такси от народонаселението. Това е много сериозен дефицит на българските телевизии – липсата на усещане, на тръпка за това, че имат и културна мисия, че са културна трансмисия, и липсата и отказа по-скоро да се възпитават граждани, а не само потребители.
 
А мислите ли, че липсата на тази еднопосочност – да се предава културата от мястото на случване към потребителя, води до обратното – да се налага някакъв стандарт, който да минава за култура? Нещо, което често напоследък се вижда например в театралните зали – реакцията на публиката към случващото се на сцената е много приличаща на реакцията на публиката в едно телевизионно шоу – подава се жест или дума, които нямат тази цел на сцената, но зрителят реагира като в шоу?
- Абсолютно права сте. Има нещо, което е характерно, и това е проблем на – да не кажа на театъра, а на част от актьорите в България – подлъгването по лесната скечовост, която се разпространи в телевизията. Аз имам специален текст, посветен на това, мисля, че се наричаше „Особености на българския телевизионен смях”. Има два начина, поне според мен, за присъствието на един човек, който се занимава с култура и е съпричастен към правенето на тази култура, в отношенията му с медиите. Единият начин аз го наричам „медиен” – когато по някакъв начин се опитва едва ли не на всяка цена да присъства в медиите, без значение коя е медията в същото време. Дори присъствието във вестник „Уикенд”, да кажем, му е по-важно, отколкото присъствието на страниците на „Словеса” или „Култура”.
Другият начин е „естетически” – когато в някаква степен си съсредоточен в правенето на своя културен продукт и отношението на медиите не че не те интересува, но в известна степен ти стои на втори плат. И това, за което говорите, се вижда много ясно при актьорите, но не само при тях – вместо да наблягат на естетическите характеристики на своето сценично и изобщо културно поведение, на своя културен продукт, те наблягат на медийната му характеристика.
В това отношение е много типичен примерът с една постановка в Народния театър – „Ах, този джаз”. Която когато се появи на бял свят медиите гърмяха – ето, видите ли, „Ах, този джаз” се поставя на българска сцена и т.н. А всъщност спектакълът няма художествени достойнства. Но за публиката самото шумене в медиите, за самите актьори, участващи в спектакъла, това се оказва важният и същественият момент. И понеже го има този филм, шумът, така да се каже, замества естетическата база. И тук се явява проблемът.
Медиите имат точно това качество понякога – да заместват действителността, реалността, истинността, ако щете, със себе си. Известен е този много популярен навремето израз – че ако нещо не се е случило в медиите, то въобще не се е случило. Това е точно тази подмяна на света с медиен свят, който за жалост е по-различен и доста по-измислен, фантасмагоричен в сравнение със света такъв, какъвто е. И това, което медията се опитва да прави и което прави много често, е че тя използва, претрансформира митовете, които живеят в масовото съзнание и употребявайки тези митологични матрици ги насажда още по-силно в масовото съзнание. И медията точно в този аспект може да се каже, че е митологична реалност. Тоест уж реалност, но реалност, която се създава в митове, живее в митове и чрез митове съществува.
 
Говорейки за медията като посредник – въпреки всичко ролята й да създава култура, независимо дали говорим за телевизионен театър, заснемане на филм, организиране на концерт – има ли я тази роля все още, трябва ли да я има, как би могла да се развие, включва ли се в нашата действителност?
- Националната телевизия, разбира се, се опитва да прави някакви неща. Те не са в никакъв случай достатъчно и в никакъв случай не са тези, които би трябвало да бъдат. Имаше – аз съм писал за тях – две предавания за култура в БНТ, които бяха много добри. Едното се наричаше „Кръгове”, а другото – „Суматоха”. Ясно е по какви причини – може би са се изчерпали, може би авторите им са се уморили, но вече ги няма. Разбира се, има го предаването на Юри Дачев, което тече по сателитния канал, има ги неделните концерти, слава Богу, но така или иначе, това, за което говорите – дали трябва телевизията точно на такива неща да обръща внимание – да, задължително. Задължително, защото телевизията така или иначе е медия, средство за масова информация, както беше другата популярна фраза, и бидейки такава, освен функцията на предаване на информация по някакъв начин би трябвало да има и функцията на образоване, на създаване на модели, които са различни от тези, които нарушават обществените норми.
Това е смисълът в някаква степен на една истинска медия – да бъде и повече от само посредник, но и по някакъв начин двигател. Разбира се, това е много утопично и не можем да очакваме от телевизията – което пък също е друг проблем на самото общество – да замести функции на самото общество – като образованието и възпитанието в училище, родителските ангажименти, длъжности и отговорности. В никакъв случай не можем да кажем, че – видите ли, понеже в телевизията много се излъчва насилие, значи това е причина за насилието в обществото. Не е така, нещата седят дори обратно – има насилие в обществото, защото самото общество ражда това насилие и то рефлектира в телевизиите.
Така че не можем да очакваме тя да бъде заместник. Но в същото време не бива да я и оправдаваме за това, че категорично се отказва от функциите си на средство, което би могло да задава и други модели, а не само моделите на екшъна и пошлото забавление.
 
Трудно ли се пиша за такава материя?
- Това е много хубав въпрос (смее се). Трудно е... до колкото като тече в продължение на дълго време може да се получат някои тавтологии. Но много е важно като се пише за телевизия да се имат предвид няколко неща – това не е култура и ако тръгваме с критериите на културата към телевизията, просто няма да я уцелим достатъчно добре. Второ, това е част от обществото, а не цялото общество, и точно тази „еманираност” на телевизията също трябва винаги да се има предвид. И третото особено важно е, че телевизията, точно като средство за масова информация – подчертавам „масова” – наистина работи с митологични матрици. И е много важно точно кой мит работи в едно или друго предаване.
Например - какво е „Биг брадър”? Оставяме на страна Оруел с „1984”, за което – предполагам – мнозина от участниците нямат никаква идея; „Биг брадър” е приказката за онзи Никой, който преодолява много препятствия, среща се с чудовища, лами, недоброжелатели и т.н. и накрая се увенчава с царската корона във вид на 200 000 лв. в нашия български вариант. До голяма степен всички реалити шоута са построени по този модел – перипетиите, изпитанието, които правят така, че един да бъде победителят.
Има и други митологични модели, които работят в други пространства на телевизията – да кажем в публицистиката, която пък търси, ако мога да се изразя така, справедливия герой, който ще отиде и ще убие ламята и ще донесе златната ябълка, която ще подели с всички нас. Така че може би като се разберат тези неща и като се стигне до тях вече не е толкова трудно да се пише за телевизия. Но да се пише за телевизия е нервно (смее се). Не случайно книгата се казва „Нервът телевизия”, защото – аз го подчертавам на няколко пъти – човек, който следи телевизията, следи медиите, и има за себе си представата, че е интелигентен, върши едно нещо, което интелигентните хора не правят (смее се).


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *