Много неща за казване

|

Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.


 

Фонд КултураРубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!


 
 
 
Прекрасно, а и все по-учудващо напоследък, е да попаднеш на книга, която казва много неща и ангажира със зрели преживявания, особено като става дума за поезия. В този смисъл стихосбирката “Сезонни култове” на Доротея Табакова е вдъхновяващо четиво.
В опитите да бъде описана поезията на Доротея се откроява едно постоянно критическо усилие – в разбирането за творчеството й да бъдат открити и съ-поставени две съществени разнопосочни тенденции. Първата от тях е търсена в понятията на ерудитската литературност, на диалога с античните мотиви, на културологичния подтекст. Или тук критиката чете Доротея през “библиотечността” на нейните стихове, вижда я като класически филолог, който пише поезия.
Другата тенденция, набелязвана в текстовете й, до голяма степен се покрива от прозвището “поет с китара”, което само по себе си вече е достатъчна аргументация за определения като песенност, спонтанност, непретенциозност.
Разбира се, тези доминанти на прочита не са произволни. По един или друг начин те са заложени както в първата й поетическа книга – “Nox irae. Третичен мит за заминаването” (1998), така и в “Сезонни култове”.
Работата обаче е там, че за да четеш и да се радваш на стиховете на Доротея, изобщо не е задължително да знаеш старогръцки и латински (и да познаваш прилежащите към тях литератури), нито пък да се вееш по пътищата на стоп (не че е лошо), да зачервяваш очи по кръчмите или, което май му е най-трудното на това второ амплоа – да докарваш прилични акорди на китарата и да пееш в бардовски рими. (Повечето от стиховете й наистина изненадват с изключително стройната си ритмичност и римуваност, които, ако не звучаха така естествено, биха навели читателя на подозрението за стилизирана класичност или, ако задълбаем в другата крайност – тази на “поетите с китара”, – за маргиналност и анахронизъм.)
И така, “Сезонни култове” е книга, подсказваща поне два кода към собственото си разчитане. Възхитителното обаче е, че Доротея всичко, изредено дотук, го може и знае как да те накара да й повярваш. А още по-възхитителното е, че читателят с наслада се зачита в стихчетата, стиховете и поемите й и с още по-голяма наслада забравя какво може и какво не може.
Поезията на Доротея Табакова наистина е силна – понякога много силна, откъсваща те от инерциите на ежедневието и запращаща те в един свят, в който явно се оцелява само с едната оголена душа (или по-добре “гол по душа”, че авторката – при цялата й класичност и сериозност – трудно би изтърпяла прекомерния патос, все някоя шегичка би пуснала).
С оглед на съвременния български контекст книгата на Д. Табакова е интересна и с още нещо, което загатнах в началото на тази рецензия, но все се изкушавам да доизясня.
Поетическото писането открай време някак се срамува от това, да не би неговата сурова човешко-житейска материя да избие през повърхността на обработената тъкан на надживяната (понякога въобще непреживяна) екзистенциалност. Това, разбира се, е не толкова българска тенденция, колкото постмодерно оттегляме от модернистичната хипертрофия на Аза (защото при цялата проблемност на двете понятия поотделно, а още повече - на противопоставянето им, тази тенденция очевидно съществува). Българският акцент в това явление е изхвърлянето по “постмодерното”, затварянето на актуално-престижната литература за една по-разнородна перспектива, при което автентичният лиризъм най-често попада в недолюбваното положение на наивна изповедност.
Стиховете на Д. Табакова, при все че никак не се вписват в тази относително нова конюнктура, не могат да бъдат описани и като анахронична или маргинална поезия в горния смисъл. Да попаднеш на някого, на когото животът не му пречи, дори напротив, - някой, който съумява да ангажира съзнанието и емоционалността ти, при това най-често говорейки в класичен стих, и то защото именно така му идва – това вече си е цяло откритие.
С всичките му трудности и невъзможности животът в стихотворенията на Доротея е усвоен като телескопично развиващо се в дълбочина пространство – наситено с теми и жадно възприемано в неговата цялост, многостранност и дълбинност. При това Азът го преработва в една изключително силна своя атмосфера.
“Сезонни култове” събира невероятни крайности, без да оставя усещането за нещо повече от един интимен драматизъм, без да естетизира сблъсъците, а по-скоро – като философства над тях. Тук се срещат античното и битническото, невъзможната любов и всепобеждаващата влюбеност, ежедневието като непостижимост и битието в неговата безсъпротивителна постигнатост – срещат се в крайна сметка в едно поетично обитаване на света. Тук има и съвършено разтърсващи творби, като например цикъла “Ирод”, от който едно обрамчващо двустишие – “Сбогом, мъничко, небожествено, / обикновено дете.” – все не може да ми излезе от главата. Има и вълнуващи с поетичността си лирични прозрения:
 
МАРТА
 
Спя крехък майчински сън, по-тънък от
мартенски лед, през който прозира шуртенето
на водата. А То ме води за ръчичка през
Царството на Страха, виждам сгушили се
храстчета с треперещи листенца, чувам
шумолене на бързи котешки стъпки, шепот,
заклинания за приспиване, а над главите ни
бдят сладкозвучни косове.
 
Има и нежно “сканирани” образи и състояния – някъде на ръба между мисълта и чувствителността:
 
***
Той е нежен като уличен котарак – ще обере с
гръб всички стълбове, олуци и олющени стени
и право в очите ще те гледа, но няма да ти се
даде в ръцете.
 
А за различните нюанси на философстването и иронията (най-вече към собствените кроежи и очаквания), на познанието и самопознанието – оставящи у четящия почти пресищащо доволство от една богата мисловност, която обаче никога не преминава границата към умозрителността и назиданието – за всичко това по-добре да не отварям дума, защото бих се изкушила да цитирам почти цялата стихосбирка. Тези щрихи набелязват всъщност и голямото достойнство на книгата, но наистина ще предпочета да оставя на читателите изненадата и удоволствието от срещата в цялата им непредвкусеност.
Междувременно Доротея на места сякаш си подрънква на китарата, на други сякаш си скицира причудливи образи, но всичко бива хармонично оразмерено от една великолепна жизнена разсъдъчност. А онова, което казва в наздравицата със своя “горчив Бог”: “Не бях ли скромна? Имах само три желания - / Небе, вода и книга.” (“Наздравица”), – май наистина съответства на насъщните измеренията на света й. Нейните стихове спонтанно и стихийно следват едно битие – като доказателства за невъзможността да се живее по друг начин. И този, който ги чете, най-вероятно ще се почувства окуражен – за няколкото минути-часа-дена след затварянето на тази книга – да заживее и да се чувства единствено така, както той самият иска. На този, който ги чете, едва ли ще му се размине и завистливият гъдел от това, че една жена пише с такава сила и волност независимо от живота, независимо от неизбежните спирания, задъхвания и падове, независимо дори от себе си. Поне аз така си мисля.
 

Доротея Табакова Сезонни култове. „5 звезди“. С., 2004.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *