“Модерна европейска проза” с две нови книги

|
Вече са в книжарниците последните две книги на издателство „Ерго” от поредицата „Модерна европейска проза” - „Поемеш ли към ада, яхай хубава кобила” от Ян Яндоурек и „Човекът, който живееше в сънищата” от Радослав Петкович.

"Поемеш ли към ада, яхай хубава кобила" от Ян Яндоурек е в превод от чешки на Маргарита Кюркчиева, художник на корицата е Ина Бъчварова, цена - 14 лв.

Сексът табу ли е за свещениците? В ада само грешниците ли отиват, или и някои праведници? Религиозният фанатизъм ли ще ни спаси, или пиенето, или безразборното съвкупление? Изповедите на един свещеник в дебрите на плътското и религиозното. Най-новият бестселър на нашумелия чешки писател!
 
Човекът, който живееше в сънищата” от Радослав Петкович е преведена от сръбски от Русанка Ляпова, художник на корицата е Ася Колева, цена - 10 лв.

В тази необикновена книга, притежаваща тематичната цялост и структура на роман, сръбският писател Радослав Петкович поема по житейските пътища на човешката история от първите християнски апостоли, през лишения от вяра и красота делник на съвременника, за да се върне отново към мъдреците от Изтока в търсене на границите между сън и реалност, фантастика и действителност, прозрение и самозаблуди.
 
Предлагаме ви откъси от книгите:

„Поемеш ли към ада, яхай хубава кобила”, Ян Яндоурек

Арабинът продължаваше да жестикулира, а жена му го гледаше снизходително. С израза на майка, наблюдаваща с разбиране малкия си син. Внезапно мъжът хвана ръката ми и я сложи върху коляното на жена си. Това донякъде ме смути, защото в досегашния ми житейски път нямаше прецедент за подобна ситуация. Щом успях, отдръпнах ръката си. Жената в червено беше доста хубавка, но дори да се абстрахираме от всичко друго, беше бременна! А в Сирия навярно налагат страшни наказания за прелюбодейство. Опитах да си припомня дали тук шариатът е в сила и дали няма да ме накажат с отсичане на някой телесен орган, който възнамерявах да използвам и в бъдеще. Но се сетих единствено за името на социалистическата партия, въвела понастоящем тукашния диктаторски режим. Не бях сигурен за правилното му произношение, а и никак не ми се струваше благозвучно. Не, при така възникналите обстоятелства наистина не изпитвах никакво влечение към чуждата съпруга.

Накрая жената в червено хвана мъжа си за ръката и с непроницаемата усмивка на арабските жени, култивирана явно в течение на векове, го отведе. Станах, отново примъкнах до вратата газовата бутилка и изгасих лампата. Сега вече имаше голяма вероятност да настъпи спокойствие. Вътрешно спокойствие обаче не изпитвах. Дали предизвикателствата и еротичните намеци създадоха нужната атмосфера, или със закъснение настъпи ефектът от думите на Таня, че „обича да досажда на мъжете”? Пожелах я. Не знам дали жените познават нарастващия мъчителен копнеж, характерен за мъжете. Преди време на въпроса ми какво изпитват жените в моменти на градиращо щение Ивана отговори: „Същото, каквото мъжете”. Не ми е ясно откъде знае, но сигурно е имало моменти, когато здравата я е разтърсвало.

Без нито дума се примъкнах до Таня и започнах да галя косата й с върха на пръстите си. За да оправдая донякъде поведението си, произнесох няколко излишни фрази, че вече няма от какво да се бои. Усмихна се твърде многозначително: „Дано!”

Галех косата, после лицето, накрая и врата й. С върха на средния си пръст напипах пулсиращата й артерия. Добро предзнаменование. Понеже лежеше, обърната с гръб към мен, галех я по раменете, и постепенно надолу по гръбнака. Не се съпротивляваше. Притиснах лявото й рамо и я обърнах по гръб. Въпреки тъмнината се виждаше, че очите й са затворени. После ненадейно сложи ръката си върху корема ми и леко го поглади. Дланта й обаче се спираше мъничко под кръста и се връщаше обратно.

Ни повече, ни по-малко.

Беше различна и от Яна, и от Ивана. Но и ситуацията беше различна. Онези две жени обичах. Може би егоистично и не всеотдайно, но ги обичах. Към Таня не изпитвах нищо, само еротично влечение. Тя не беше така нареченият „мой тип”, но засега ми стигаше, че е жена. Исках да разбера каква е. Ивана щеше да пристигне след няколко дни. Таня знаеше, че знам, че тя знае, но в момента друго не можех да сторя. Тя има приятел, аз имам приятелка (макар че в най-добрия случай може да се каже, че я деля с друг), а лежа в тъмното, в чужд дом, в противно сирийско селце, и правим такива работи! В някой пражки квартал това щеше да е конфузно и непристойно, но в екзотичната среда бяхме извън времето.

Проникнах с пръсти под тениската й, чак до гърдите, там беше определящата граница, доста въображаема, разбира се, но – граница. Постепенно се добирах нагоре до върха им. Тя мълчеше и не се съпротиви дори когато достигнах мястото, където на планинските хълмове се издигат храмове. Само дишането й се учести. В мисълта ми изплуваха двете предишни момичета и миговете, когато за първи път помежду ни се стигна до интимни докосвания. Предхождаше ги деликатна игра на прелъстяване, продължителни усилия и страст, известно удивление какво правим и защо го правим. Този път нямаше такива работи.

Плъзнах ръка надолу, близо до кръста й. Когато почти го бях достигнал, тя я хвана и я върна обратно. Нито един нов опит не излезе сполучлив – реакцията й остана същата. Сигурно така трябва, помислих си, може би жената не бива да се предава твърде лесно, особено след като сме заедно за първи път, а нищо чудно и за последен. Не бива да постъпва като жена за една нощ, държи да бъде прелъстена.

Аз, изглежда, не бях добър прелъстител.
 
 
„Човекът, който живееше в сънищата”, Радослав Петкович

– Накратко историята звучеше така: всичко, което му се случва тук, всъщност е негов сън. Аз не съм част от живота му, а от неговия сън, истинският му живот протича тогава, когато си мисля, че спи. Когато според мен и според тези, които го познават тук, се събуди, на практика той е заспал и започнал да сънува. Опитах се да го разубедя, питах го как е възможно човек да сънува по този начин, с продължение, един и същи сън, сякаш сънува паралелен живот. Попита ме дали помня сънищата си, отговорих му, че сънувам твърде рядко и тогава той ми донесе купчина книги, в които се обясняваше, че всеки човек сънува непрекъснато, но си спомня само малка част от сънищата си. Освен това, дори и да сънуваш, може да не знаеш какво и как сънуваш. В този миг осъзнах, че той си мисли, че аз съм един вид негово творение, образ от съня му, който просто го изкушава с въпроси, но съществува само в съня му и като такъв не може да сънува. Запитах го дали е така, той се замисли сериозно и отговори, че не знае. Било напълно възможно аз да съществувам и да сънувам, макар че не бил съвсем сигурен дали и аз сънувам всичко онова, което се случва с нас, или става въпрос за някакви паралелни светове, че това надхвърля неговите възможности и затова не може да каже нищо.

– Това бе единственият път, когато ме заведе в апартамента си, заради онези книги за сънищата и сънуването, с които бе пълно жилището му – всъщност освен леглото там бяха само те. Леглото бе желязно, войнишко, а купчините книги бяха пръснати по голия паркет; в гардероба имаше някакви дрехи, но най-много ме порази, че кухня изобщо нямаше, нито печка, нито хладилник, нямаше дори чаша за кафе и за вода. Обясни ми, че животът му, истинският му живот е съвсем различен, че там той е нещо съвсем друго от тук, но че не си го спомня добре; както аз не помня сънищата си, така и всеки човек в съня си не се сеща за себе си наяве.

– Историята ми се стори възможна, може би защото моят живот послужи като нейно доказателство, вече не знаех какво става, кое е сън и кое – действителност, кое е лудост, истина или лъжа, и дали изобщо има някакъв шанс, някакъв начин това да се разграничи, дните се сливаха, всъщност времето като че ли престана да съществува, всичко бе едно непрекъснато настояще, в което се смесваха думи, сънища; всичко онова, за което ти разказах току-що, едва ли ми е казал нещо повече, продължи с дни, докато го измъкна от него, а може и да ми го е казал за няколко секунди, за точно толкова време, колкото е необходимо да се изговорят тези думи, любехме се до изнемога, винаги аз му се нахвърлях, сякаш така исках да го задържа от тази страна, да го убедя с допира си, че това е реалността, макар че и сама вече не бях сигурна, ала той винаги рано или късно си тръгваше, каза, че не искал да се повтори онази сутрин, когато го бях намерила такъв - вече избягваше да употребява думи като буден, заспал, сън и наяве, - когато бях седяла до него с часове, че не бива, макар да не можеше да ми обясни защо, че е опасно, и когато го питах защо, само повтаряше, че е опасно и си тръгваше в онзи апартамент с желязното легло и купчината книги върху странно излъскания паркет, дето нямаше дори чаша за вода, и после отново се виждахме в бюрото, където нямахме много работа, затова можехме бързо да си тръгнем, за да имаме повече време, което да прекараме сами, до часа на неговото тръгване, а аз знаех, знаех със сигурност, че един ден той ще си отиде завинаги, защото ничий сън, чийто и да е сън или кошмар, не може да трае дълго, и така и стана; по-късно, когато всичко свърши, осъзнах, че бе продължило само някакви си двадесетина дни, макар в сегашните ми спомени да ми се струва, че може да е траело години или само няколко часа, все едно, както сънувайки, човек не знае колко дълго е сънувал, така и аз непрекъснато гадая колко е продължило всичко и изговарям думата време, защото тогава осъзнах, че всъщност тя не означава нищо, времето се пробуди отново в деня, когато не дойде в бюрото, когато отидох за втори път пред вратата на неговия апартамент, ако мога да го нарека негов, и звънях, и думках, и крещях, и накрая дойде полицията, и дълго ме гледаха като някаква луда, истерична жена, и едва успях да ги накарам да издънят вратата.

– А той висеше на гредата на вратата между антрето и стаята – казах аз.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *