“Момичето, което си играеше с огъня” възпламенява читателите си

|
С огромно нетърпение чаках появата на втората книга от поредицата “Милениум” – “Момичето, което си играеше с огъня”. Няма да скрия, че и нея я прочетох за много кратко време, а си бях обещала, че ще я чета по-бавно и по-задълбочено.
Но с този лек изказ, интригуващи истории и пълнокръвни герои - как да спреш. Всяка страница е толкова вдъхновяваща, че нямаш търпение да прелистиш следващата.
Отново на преден план са познатите от първата книга („Мъжете, които мразеха жените”) двамата герои – странната млада жена Лисбет Саландер и целенасоченият журналист на средна възраст Микаел Блумквист, чийто образи се разкриват в съвсем непозната светлина и те интригуват до толкова, че можеш да четеш книгата до ранни зори.
Този път двамата не ровят в чужда семейна история, а Микаел, с когото Лисбет прекратява всякакви контакти и изчезва вдън земя, се заема да издаде книгата на обещаваш журналист, разследвал трафика на бели робини. Това е социалната линия в книгата – след насилието над жени и сексуалните престъпления в предишната, гарнирани с плашещо реална картина на икономически престъпления и журналистическо безхаберие. Няма нищо изненадващо, разбира се – преди внезапната си смърт през 2004 г. Стиг Ларшон е известен шведски журналист, водил своите разследвания по същите теми. Фактът, че след смъртта му се говори, че всъщност става дума за убийство, а се появяват и обвинения на негови колеги, че не той е автор на поредицата, тъй като като журналист работел изключително непрофесионално и всъщност не можел да пише, само допринася за популярността на „Милениум”.
Едва ли можем да говорим за „типичен стил” при Ларшон, след като нямаме възможност да прочетем нещо друго, освен „Мъжете, които...”, но ако си позволим да използваме израза, то в типичния си стил той успява да заплете привидно разплитащи се нишки и, естествено, да срещне отново пътищата на двамата си герои. Този път, както подсказва и заглавието, акцентът е върху момичето и изумителното й минало. Историята на семейство Саландер звучи толкова различно и в никакъв случай не можеш да кажеш, че си чел нещо подобно. Опитах се да направя аналогия с Ингмар Бергман и неговите семейни истории - Стиг Ларшон определено е впечатляващ познавач на шведската народопсихология и умел криминален творец, който те кара да мислиш до последния абзац и да се изненадваш с всеки изминал пасаж.
Това е една книга за гордостта, за странните семейни връзки, за жените и мъжете, които мразеха жените - от бившия таен агент, до полицая, които разследва убийството;за огромната сила на духа на една физически слаба жена, за приятелството, за това как манипулациите на група хора могат да провалят много животи и да заклеймят имената на невинни хора.
“Момичето, което си играеше с огъня” е разказ за живота на една млада жена, отхвърлена от обществото, ужасно затворена в себе си, която обаче с течение на времето е успяла да “спечели” няколко верни приятеля, готови на всичко за нея - дори да се изправят срещу един терминатор, които не може да бъде победен. Ако звучи идеалистно и евтино, то това е единствено защото сме започнали да приемаме някои ценности за сладникави и евтини, поради все по-рядкото им присъствие в хората, които срещаме. Стилът на Ларшон, умелото боравене с езика – и чудесният превод на български, дело на Неда Димова-Бренстрьом – ненатрапчивото, ала все пак твърдо прокарване на идеи, шеметното повествование, умелото структуриране на романа, усетът за криминалния елемент, който в по-добрите творби задължително се преплита с непогрешима ориентация в света на сложните, правдиви психологически образи, са гаранция за четивността на романа и автоматично го нареждат на лавицата за „добрата литература”.
Има още толкова много неща, които могат да бъдат казани, но ще ви оставя сами да ги откриете, докато четете тази – ако трябва да синтезирам всичко до тук с две думи - просто невероятно интригуваща история.
 

Силвия Янчева





Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *