Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката „Рефлексии“
се подпомага от Национален фонд „Култура“!
Стихосбирката на Екатерина Йосифова „Нагоре надолу“ е сред радостните факти в литературата ни напоследък. Съзерцателен финес, непретенциозно вглъбяване, тревожна чувствителност — приблизително в тези нюанси варира нейното деликатно светоусещане.
Вероятно много са четящите хора, които с удоволствие биха разтворили дори само „още една книга от Катя Йосифова“, защото тук наистина откриваме един познат поет. От друга страна, интересен е първоначалният акт на „самооглеждане“, с който започва стихосбирката — онзи нов рефлексивен контекст, в който авторът сам поставя „Нагоре надолу“. Той бива набелязан в няколкото уводни думи, с които Е. Йосифова благодари за забележката, че книгите й дължат „твърде много на подреждането“, поради което този път ще следва азбучния ред (мислен като най-малко субективната възможност за подредба): „Подреждането на листчетата, насъбрали се след предишната книга, оставих на кирилицата.“
Тази забележка — на пръв поглед не особено значителна, по-скоро може би самооправдателна — всъщност е доста интригуваща, особено ако след прочита на книгата наново се върнем към нея. Загатвайки, че текстовете ще бъдат подредени по най-неподреждащия начин, авторът издава предварително типа мисловност на книгата — с онази съвършена лекота, с която в нея става всяко концентриране и разсейване, без едното да пречи на другото (факт, потвърждаващ успешността на заглавието). Пак от предварителната бележка би могла да тръгне и интересната, макар и крехка, асоциация между излъчването на книгата и едно словесно отшелничество — асоциацията за едно битие-в-словото, символично зазидано в собствения си материал — буквите, при това в тяхната изначална буквеност — азбуката, предшестваща всяка употреба. А тази асоциация на свой ред моделира и един от важните съдържателни акценти в „Нагоре надолу“ — съдбата на живеещия в словото човек, която се откроява като нишката, логизираща често разпиляващите се медитации в книгата. Тя е ясно изведена в „ненужни обяснения за писането и неписането“, но всъщност се прокрадва навсякъде. При това особено впечатляваща е мярата, открита от автора между парадоксалността на писмовното присъствие в света, от една страна, и неговата естественост, от друга. Така равносметките на Катя Йосифова никога не могат да станат прекалено горчиви, защото са достатъчно мъдри, а пък са мъдри, защото винаги в нейния книжен свят остава по нещо, което да живее — да напомня за живота в неговата аксиоматичност. Това е в общи линии механизмът на пораждане на нейната своеобразна поетична критика на поезията:
Ненужни обяснения за писането и неписането
4.
Би могло да не е порок (писането)
само по себе си. Но когато
енергията му потиска любовта
пресушава състраданието
предава близките ти
ти вече не си друго освен
обсебен минувач край собствения си живот.
Сладостно-печалният дисонанс между естествеността (на природата, на човека сам по себе си), от една страна, и от друга — наслояванията на колективния живот, култура, моди, които в поетичния свят на Е. Йосифова неизменно запазват привкуса на нещо неусвоимо, е сред дискретните носещи мотиви на книгата. А впечатлението, че текстовете не казват кой знае какво, прелива в уюта на познатостта, за да се окаже по-скоро игриво встъпление в една поезия на ежедневието, отколкото знак за повторение на очевидности. Хубаво е някак да се поддадеш на разсеяното водачество на стиховете на Катя Йосифова. „Нагоре надолу“ е книга на настроенията, не на посланията, затова и изкушава не толкова да бъде щателно разбрана, колкото да бъде съ-усетена — например в някой тих следобед на меката есен.
Ако има недостатъци, те по естеството си са най-вече обратната страна на достойнствата й. Получават се в пукнатините между подробността и значимостта на наблюдаваните неща — злободневни, банални понякога. Като цяло обаче заиграването с трафаретите не става доминанта. Книгата запазва онази изчистена интимност, която я прави лирична от корица до корица.
„Нагоре надолу“ е изключително азова книга. Тук човекът разговаря преди всичко със себе си, или със света, но — изключително чрез себе си. Всичко е опосредствано през аза — и все пак без най-малка себичност. Защото разтварянето в света и нещата е другата, не по-слаба тяга в стихосбирката. То е озвучено от една мъдрост, която напомня източното философстване, но не може да съществува, ако не е непоправимо лична.
Като цяло книгата не иска да бъде нито твърде индивидуалистична, нито твърде елитарна, но се оказва някак скръбно затворена в собственото си, макар и делнично, изящество, което я прави достъпна по-скоро за своеобразен кръг от посветени/изкушени читатели, или най-малкото — за хора, които са „на същата вълна“. Това, разбира се, е колкото специфика, толкова и достойнство. В крайна сметка „Нагоре надолу“ моделира едно привлекателно поетично самотничество, в което, зачетеш ли я, ти иде да се потопиш.
Стиховете й нахвърлят, уж небрежно, щрихите на едно живеене, което лека-полека изплува в своята завършеност — за да остане усещането за поетично живеещия (или живеейки поетизиращия) човек.
Читателят бива въвлечен в многообразна гама от усещания-преживявания. Например в приятната меланхолия на едно изгубване: „а аз / по сляпата уличка / през разградения двор / по кривата пътека / покрай вратата в полето / под моста / бълбук през вира / скок-подскок през тресавището / нагоре с пъстървата по водопада / надолу със сипея / нагоре-надолу // надолу нагоре.“ Или пък в медитативната хармония на улавянето на неназовими следи: „Не си усетил как те е докоснало, по кой крайчец / Но / Знаеш.“
Бива обсебен от неустоимо единение с природата (например в едно от чудесните поетични късчета на книгата, където това е постигнато чрез изкусна наивистка игра със субектно-обектната граничност на усещанията: „Напират буболечки / и / сърбят“). Минава през овладяното бунтарство на отхвърлените перспективи или пък на опитите-колебания върху детството, и изобщо - на тънките наблюдение в един недотам изтънчен свят. Поглъща го щастливото смирение в насъщните неща („Благополучие“, „Леглото“), утешава го максимата на копнежа и мира („Влак в нощта“). Има нещо далчевско-геровско в тези оттенъци на поетичното възприятие. Има обаче и твърде много различна, някак опърничава тяга в тях. В крайна сметка „Нагоре надолу“ темперира модусите на бягството — от бунта до мистиката — в равновесието на човешката цялостност. (Може би в това е и причината за характерните силни завършеци, които така и не стават поанти.)
Взаимопреливането на бита и космичното, помиряването на патоса и иронията с естеството на най-различни нива, и изобщо своеобразната събитийност на „Нагоре надолу“ — навеждат на аналогия с митичен кръговрат. Кръгът би могъл да се открои като доминиращата графична проекция на книгата. Тя е откриваема в текстове като „Влияния“ — където лунният цикъл и неприбраното пране се впримчват в една цялост от стъпките, насочени нагоре; или пък в интензивно субективиращи творби като „Договорът“, в които всяко движение отеква в напрегнатата затвореност на Аза:
Договорът
Неизричан обет
неписан договор
отново и отново
да раждаш себе си
прилича на проклятие
прилича на щастие
заробва
подкрепя
той тебе
ти него.
Ако става дума за някаква доминираща фигура на лирическия аз в текстовете, тя като че ли е най-често изразявана чрез алюзията за някой, който винаги присъства, но и винаги е малко встрани. Това впрочем е и съвършеният наблюдател — мъдро безстрастен и все пак изкушен от чувствеността на света край себе си. В тази фигура особено активен е мотивът за четенето — той се появява почти винаги като знак за щадящо опосредстване на света, като средство той да бъде усетен, без да наранява прекалено, така че красотата на неговите визии да изпреварва и претопява болезнеността им:
Изстрели в мъглата
Чела съм това някъде и ме е вълнувало,
неизвестно защо.
Сега ги чух да отекват из мокрите баири над Струма.
Единични изстрели, а после няколко един след друг.
После тишина.
В нея тежко изтопурка глиганът, почти под прозореца,
прегази обраната градина, с мъгла върху димящата четина,
изчезна в мъглата.
Дали крайната точка на това съзерцание е хармонията на човека без искания — колкото автентично християнска, толкова и спекулативно логическа: „Исках / нещо / но получих друго, там / изглежда си мислят, че по-добре знаят. // Може би за да получа / не друго а нещо / трябва да нямам / искания.“ Или пък стиховете на Е. Йосифова изричат на различни гласове естетската наслада на наблюдаващия човек, избрал прозрачната преграда за част от наблюдаващата си същност — така че да вижда, но винаги през нещо? В крайна сметка и двете фигури присъстват и от преплитането им се поражда своеобразната чувствена съзерцателност на книгата.
Йосифова, Е. Нагоре надолу. Изд. „Факел“. С., 2004.
Книгата на Екатерина Йосифова "Нагоре надолу" можете да откриете в книжарница "Български книжици" (София, ул. Аксаков 10).
