
Рефлексии е рубрика за отзвук от случващото се в света на литературата и сценичните изкуства, сега.
Рубриката Рефлексии
се подпомага от Национален фонд Култура!
Стихосбирката на Екатерина Йосифова Нагоре надолу е сред радостните факти в литературата ни напоследък. Съзерцателен финес, непретенциозно вглъбяване, тревожна чувствителност приблизително в тези нюанси варира нейното деликатно светоусещане.
Вероятно много са четящите хора, които с удоволствие биха разтворили дори само още една книга от Катя Йосифова, защото тук наистина откриваме един познат поет. От друга страна, интересен е първоначалният акт на самооглеждане, с който започва стихосбирката онзи нов рефлексивен контекст, в който авторът сам поставя Нагоре надолу. Той бива набелязан в няколкото уводни думи, с които Е. Йосифова благодари за забележката, че книгите й дължат твърде много на подреждането, поради което този път ще следва азбучния ред (мислен като най-малко субективната възможност за подредба): Подреждането на листчетата, насъбрали се след предишната книга, оставих на кирилицата.
Тази забележка на пръв поглед не особено значителна, по-скоро може би самооправдателна всъщност е доста интригуваща, особено ако след прочита на книгата наново се върнем към нея. Загатвайки, че текстовете ще бъдат подредени по най-неподреждащия начин, авторът издава предварително типа мисловност на книгата с онази съвършена лекота, с която в нея става всяко концентриране и разсейване, без едното да пречи на другото (факт, потвърждаващ успешността на заглавието). Пак от предварителната бележка би могла да тръгне и интересната, макар и крехка, асоциация между излъчването на книгата и едно словесно отшелничество асоциацията за едно битие-в-словото, символично зазидано в собствения си материал буквите, при това в тяхната изначална буквеност азбуката, предшестваща всяка употреба. А тази асоциация на свой ред моделира и един от важните съдържателни акценти в Нагоре надолу съдбата на живеещия в словото човек, която се откроява като нишката, логизираща често разпиляващите се медитации в книгата. Тя е ясно изведена в ненужни обяснения за писането и неписането, но всъщност се прокрадва навсякъде. При това особено впечатляваща е мярата, открита от автора между парадоксалността на писмовното присъствие в света, от една страна, и неговата естественост, от друга. Така равносметките на Катя Йосифова никога не могат да станат прекалено горчиви, защото са достатъчно мъдри, а пък са мъдри, защото винаги в нейния книжен свят остава по нещо, което да живее да напомня за живота в неговата аксиоматичност. Това е в общи линии механизмът на пораждане на нейната своеобразна поетична критика на поезията:
Ненужни обяснения за писането и неписането
4.
Би могло да не е порок (писането)
само по себе си. Но когато
енергията му потиска любовта
пресушава състраданието
предава близките ти
ти вече не си друго освен
обсебен минувач край собствения си живот.
Сладостно-печалният дисонанс между естествеността (на природата, на човека сам по себе си), от една страна, и от друга наслояванията на колективния живот, култура, моди, които в поетичния свят на Е. Йосифова неизменно запазват привкуса на нещо неусвоимо, е сред дискретните носещи мотиви на книгата. А впечатлението, че текстовете не казват кой знае какво, прелива в уюта на познатостта, за да се окаже по-скоро игриво встъпление в една поезия на ежедневието, отколкото знак за повторение на очевидности. Хубаво е някак да се поддадеш на разсеяното водачество на стиховете на Катя Йосифова. Нагоре надолу е книга на настроенията, не на посланията, затова и изкушава не толкова да бъде щателно разбрана, колкото да бъде съ-усетена например в някой тих следобед на меката есен.
Ако има недостатъци, те по естеството си са най-вече обратната страна на достойнствата й. Получават се в пукнатините между подробността и значимостта на наблюдаваните неща злободневни, банални понякога. Като цяло обаче заиграването с трафаретите не става доминанта. Книгата запазва онази изчистена интимност, която я прави лирична от корица до корица.
Нагоре надолу е изключително азова книга. Тук човекът разговаря преди всичко със себе си, или със света, но изключително чрез себе си. Всичко е опосредствано през аза и все пак без най-малка себичност. Защото разтварянето в света и нещата е другата, не по-слаба тяга в стихосбирката. То е озвучено от една мъдрост, която напомня източното философстване, но не може да съществува, ако не е непоправимо лична.
Като цяло книгата не иска да бъде нито твърде индивидуалистична, нито твърде елитарна, но се оказва някак скръбно затворена в собственото си, макар и делнично, изящество, което я прави достъпна по-скоро за своеобразен кръг от посветени/изкушени читатели, или най-малкото за хора, които са на същата вълна. Това, разбира се, е колкото специфика, толкова и достойнство. В крайна сметка Нагоре надолу моделира едно привлекателно поетично самотничество, в което, зачетеш ли я, ти иде да се потопиш.
Стиховете й нахвърлят, уж небрежно, щрихите на едно живеене, което лека-полека изплува в своята завършеност за да остане усещането за поетично живеещия (или живеейки поетизиращия) човек.
Читателят бива въвлечен в многообразна гама от усещания-преживявания. Например в приятната меланхолия на едно изгубване: а аз / по сляпата уличка / през разградения двор / по кривата пътека / покрай вратата в полето / под моста / бълбук през вира / скок-подскок през тресавището / нагоре с пъстървата по водопада / надолу със сипея / нагоре-надолу // надолу нагоре. Или пък в медитативната хармония на улавянето на неназовими следи: Не си усетил как те е докоснало, по кой крайчец / Но / Знаеш.
Бива обсебен от неустоимо единение с природата (например в едно от чудесните поетични късчета на книгата, където това е постигнато чрез изкусна наивистка игра със субектно-обектната граничност на усещанията: Напират буболечки / и / сърбят). Минава през овладяното бунтарство на отхвърлените перспективи или пък на опитите-колебания върху детството, и изобщо - на тънките наблюдение в един недотам изтънчен свят. Поглъща го щастливото смирение в насъщните неща (Благополучие, Леглото), утешава го максимата на копнежа и мира (Влак в нощта). Има нещо далчевско-геровско в тези оттенъци на поетичното възприятие. Има обаче и твърде много различна, някак опърничава тяга в тях. В крайна сметка Нагоре надолу темперира модусите на бягството от бунта до мистиката в равновесието на човешката цялостност. (Може би в това е и причината за характерните силни завършеци, които така и не стават поанти.)
Взаимопреливането на бита и космичното, помиряването на патоса и иронията с естеството на най-различни нива, и изобщо своеобразната събитийност на Нагоре надолу навеждат на аналогия с митичен кръговрат. Кръгът би могъл да се открои като доминиращата графична проекция на книгата. Тя е откриваема в текстове като Влияния където лунният цикъл и неприбраното пране се впримчват в една цялост от стъпките, насочени нагоре; или пък в интензивно субективиращи творби като Договорът, в които всяко движение отеква в напрегнатата затвореност на Аза:
Договорът
Неизричан обет
неписан договор
отново и отново
да раждаш себе си
прилича на проклятие
прилича на щастие
заробва
подкрепя
той тебе
ти него.
Ако става дума за някаква доминираща фигура на лирическия аз в текстовете, тя като че ли е най-често изразявана чрез алюзията за някой, който винаги присъства, но и винаги е малко встрани. Това впрочем е и съвършеният наблюдател мъдро безстрастен и все пак изкушен от чувствеността на света край себе си. В тази фигура особено активен е мотивът за четенето той се появява почти винаги като знак за щадящо опосредстване на света, като средство той да бъде усетен, без да наранява прекалено, така че красотата на неговите визии да изпреварва и претопява болезнеността им:
Изстрели в мъглата
Чела съм това някъде и ме е вълнувало,
неизвестно защо.
Сега ги чух да отекват из мокрите баири над Струма.
Единични изстрели, а после няколко един след друг.
После тишина.
В нея тежко изтопурка глиганът, почти под прозореца,
прегази обраната градина, с мъгла върху димящата четина,
изчезна в мъглата.
Дали крайната точка на това съзерцание е хармонията на човека без искания колкото автентично християнска, толкова и спекулативно логическа: Исках / нещо / но получих друго, там / изглежда си мислят, че по-добре знаят. // Може би за да получа / не друго а нещо / трябва да нямам / искания. Или пък стиховете на Е. Йосифова изричат на различни гласове естетската наслада на наблюдаващия човек, избрал прозрачната преграда за част от наблюдаващата си същност така че да вижда, но винаги през нещо? В крайна сметка и двете фигури присъстват и от преплитането им се поражда своеобразната чувствена съзерцателност на книгата.
Йосифова, Е. Нагоре надолу. Изд. Факел. С., 2004.
Книгата на Екатерина Йосифова "Нагоре надолу" можете да откриете в книжарница "Български книжици" (София, ул. Аксаков 10).