“Написан камък” на Владимир Свинтила – прочетете откъс

|
Корица на книгатаГробището на забравените прадеди разкрива своите тайни чрез „Написан камък”  

Неиздаван досега роман на известния български хуманитарист, писателят Владимир Свинтила предлага ИК „Изток-Запад“ . "Написан камък" разказва историята на загадъчен мъж, изпълнен с вътрешни терзания и проблеми, които се наема да разреши, връщайки се към корените си. По пътя към своето начало той преминава през редица премеждия, сред които е и една любовна история с вълнуващ край... Появата на романа е своеобразно събитие за българската литература, особено като се има предвид неговия автор.

Причината е винаги вътре в нас – не отвън”, твърди Владимир Свинтила. „Тя иска отвън само повод, за да се установи.“ Такова е посланието на „Написан камък“ – интригуващ, неиздаван досега роман на една от най-емблематичните фигури в българската антикомунистическа литература – Владимир Свинтила (1926–1998). Сюжетът проследява личната история на човек, изправен пред фундаменталните въпроси на битието си, екзистенциални проблеми и вътрешни терзания, които го разкъсват. Георги изкарва хляба си в каменарско ателие на гробищата, където изсича букви в надгробни плочи. Един ден е потърсен от свои роднини, които са се наели да проследят родословното дърво на рода и да се върнат в тъй важното за тях, а и за Георги начало – там, откъдето започва всичко: средногорското село Каменица. След срещата с тях героят на Свинтила решава да се върне във въпросното село (родното място на дядо му), където го очакват заветите на неговите деди (заточени в Диарбекир, участвали в Априлското въстание, бягали от дома си чак в Македония, за да отстоят обичта си), вълнуващи приключения и... развръзката на една загадъчна любов.

Владимир СвинтилаСвинтила е един от неколцината представители на модерната антикомунистическа литература у нас. Роден в комунистическо семейство с баща-ръководител на службата за сигурност на нелегалната комунистическа партия, Свинтила отхвърля идеологията на комунизма едва на 15-годишна възраст. През януари 1949 г. е задържан от органите на Комитета за Държавна сигурност и след редица инквизиции (в това число и двайсет денонощия без сън) е въдворен в концлагера Богданов дол, за което разказва в своята книга „Кладенецът на мълчанието“. Това обаче не е последната му среща с ДС. През 1957 г. е въдворен в психиатрията, което е описано в „Лицето на Горгоната“. Сред издаваните творби на Свинтила са още: „Грифонът и химерата “, „Етюди по народопсихология на българина“ и „Многоликият столичанин“.

Може би природата на тревогата е такава, че за нея няма повод, няма причина... или ако има, те са все още делечни в бъдещето. И само след време можем да ги свържем като причина и следствие, но по странен начин, по начин следствието да се яви далече преди своята причина, което естествено е недопустимо, но все пак е единственото обяснение на вътрешната тревога.


Владимир Свинтила



ОТКЪС ОТ РОМАНА „НАПИСАН КАМЪК” НА ВЛАДИМИР СВИНТИЛА


 

През септември излязох в отпуска и не за да почивам или да върша нещо, а да слушам вътрешния си писък, да слушам самото си съществуване.

Тогава ходех в крайните квартали, за да виждам различния залез. И се спотайвах в кварталните градинки, някои от които са заобиколени все още с живи плетове, трогателе спомен от най-мистичното декоративно минало, което бе полагало такива грижи за формата.

И в кварталните кръчмета чувах как писъкът намалява своята сила, защото тревогата бепотискана от спокойствието на нощта, която единствено е само форма, в която няма нищо друго освен формата (но тогава не разсъждавах така).

И се питах как започват нещата, какво всъщност е това, което наричаме начало, внезапното появяване на нещо до тогава несъществувало, внезапното появяване на тревогата, за която не бях подозирал, че е възможна. И така расъждавах с бавното отмиране на писъка, който, изчезвайки, оставяше след себе си нищото. Това нищо, което е може би по-страшно от вътрешния писък, но което, бидейки нищо, може да бъде съзерцавано като нощта, като една чиста форма.

В тези градинки се опитвах да доплувам до началото, което почва от нищото, защото от нищото почват повечето неща.

В тези месеци на мен ми стана по някакъв начин ясно, че за да не започнат много неща, човек трябва да има грижата да не се установи в него нищото. Тъй като установили се вед- нъж, то се създават възможности нещата да се родят, да започнат своето съществуване, да придобият битие. В моето виждане тогава нищото приличаше малко нещо на извор, който привлича скитащи и блуждаещи неща, които идват до извора и като открият в него своите сенки разбират, че е време да започнат да съществуват.

Но тука моите разсъждения секваха, защото разбирах, че нататък е лудостта. Една-две стъпки в същата посока и вече е лудостта, която – така мислех тогава – е чиста форма, форма, предопределяща същността.

Все пак оставеше важният въпрос за началото, за грехопадението. Къде сбърках в живота си и въобще сбърках ли; и защо зад мен остана един изгубен рай, който при това никога не бях притежавал, и как можеш да изгубиш нещо, което си нямал?

Но тук отново трябваше да се отдръпвам от пътя на собствените си мисли, които отвеждаха към тресавището на лудостта. Отново натам. И все пак оставеше въпросът за началото. Защото да следваш вътрешния си порив и така да сгрешиш срещу всички, нима това е началото? И началото на всичко?

Но в топлите нощи въпросите угасваха и мълчаха в мрака и само сутрин, като ставах и се готвех да отида в Малашевци, за да придавам на имената вид на вечност или вид на камък, тези въпроси отново се раждаха.

Като излязох в отпуска и като престанах да ходя в Малашевци, въпросите престанеха да се раждат. Така пък настана нищото. И нищото раждаше своя тревожен писък...

По материали на ИК „Изток-Запад“



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *