Не отивам никъде, затова отивам навсякъде

|
От три дни насам се чудя как по-точно се пише репортаж за представянето на собствената ти книга. Завършвам цялото мислене с крака, качени на бюрото, Пинк Флойд в слушалките и Хемингуей в ръка, надявайки се, че той може да ме вдъхнови. Надеждите ми умират малко по малко и вече съм на косъм да се откажа, когато директно ме удря като с чук по слепоочията „Не отивам никъде, затова отивам навсякъде”.

Това изречение е началото на мега култова реклама за кроасани и едновременно с това се превърна в лайтмотив на цялото представяне. Погледнем ли малко по-обобщено, би могло да стане и девиз на всеки млад идиот, захванал се да прави изкуство в България.
Ако си такъв, чуваш задължително няколко неща: „В това няма пари”, „Ще умреш от глад”, „Това не е работа” и тъжната констатация, че чалгата е завзела обществото, вече няма кой да ти обърне внимание. Няма да коментирам доколко са верни тези твърдения – бих могла да го направя след двайсетина години. Но ако правенето на изкуство няма да те доведе доникъде, това значи, че наистина можеш да отидеш навсякъде. Което ни дава пълна свобода в действията.



Така че пет минути преди да започнем, връхлитам във Военния клуб в Бургас без никаква идея какво точно ще се случи, пред каква публика ще се случва и директно пропадам в хаоса на пълната импровизация.



Всъщност много ме е страх от такива събития. Чуя ли „литературно представяне”, във въображението ми изниква гледката на тълпа леко мухлясали интелектуалци, с вестници, посветени на културата, под мишница, погледи, съсредоточени в нищото, и стил на говорене, достоен да уплаши дори Валери Стефанов. Този образ, заедно със ужаса ми да говоря пред много хора, ме докарва до тиха истерия, която се разсейва в момента, в който влизам в залата. Защото там не ме чака (почти) нищо подобно.



Чака ме всъщност едно чудесно множество от млади, будни хора – някои от тях са ми приятели, някои – не съвсем. Някои от тях познавам, други – почти не. Но всички до един греят и нямат търпение да започнем. С Елица Дубарова се споглеждаме, съгласяваме се, че няма за кога да се мотаем повече и заемаме местата си на сцената отпред – аз сядам, тя поема микрофона за да изкаже едно бурно и емоционално „Добре дошли” на всички.
След нея думата взема Иван Буджев – човекът, осигурил ни залата на Военния клуб и наполовина на шега, наполовина насериозно ме поздравява за трите правилни избора, за да се случи „Пясък и канела”. Първо, издателство „Либра Скорп”. Второ, Елица Дубарова за редактор. Трето, него, като част от организацията. Залата се смее, аз също се смея и ми е хубаво, защото всяка дума е вярна.
Наградата „Еквалибриум” на „Либра Скорп”, която всъщност е издаването на книгата, беше нещо, което ми дойде съвсем като гръм от ясно небе, а работата с тях вървеше съвсем леко и приятно. Елица е човекът, създал и организиращ всяка година летния уъркшоп към къщата музей „Петя Дубарова” – мястото, на което буквално пораснах.


След Иван Буджев, на сцената приветстваме Денчо Михов от издателството, който ни разказва набързо за традициите на „Еквалибриум”. Няколко емоционални речи от приятели, трепереща благодаря на всички и започваме четенето на разкази.
Докато милите ми четат съсредоточено, се оглеждам в залата и сърцето ми се топи. Не виждам човек, който да не слуша с внимание, тук-таме изникват усмивки в точните моменти, дори сълзи на едно-две места, а е толкова странно да чувам думите си, произнесени от някой друг, че се чувствам мъничко изместена от реалността.
А това, което ме радва най-много е, че сме счупили канона на сухото, твърдо интелектуално говорене, което така отблъсква цялото ни поколение от съвременната българска литература. Роза Боянова го потвърждава, когато двайсетина минути по-късно ме дръпва настрани, прави ми комплимент за разказите и казва, че цялото представяне й е дошло прекалено младежко и емоционално. Въпреки леката негативност на оценката й, съм доволна. Защото книгата ми наистина Е младежка и емоционална – не би могло да е по друг начин, при положение, че е първата на осемнайсетгодишно хлапе.



След четенето, разбира се, е пълен, абсолютен, прелестен хаос. Цветя, поздравления, снимки, автографи и тъй натам – обичайната лудница. Празнуването продължава в следващите три дни. Ядем, пием, веселим се и сме златни богове. Не отиваме никъде, затова ще стигнем навсякъде. :-)






Александрина Георгиева



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *