“Не съм огорчен”, интервю с проф. Георги Дюлгеров – артистичен директор на „София филм фест на брега“-Бургас

|
Проф. Дюлгеров, обещахте на бургаските зрители най-добрия подбор на филми в това 13-о издание на „София филм фест на брега“. Още на втория ден на феста киноманите усетиха силата на това обещание. На 13 март те се срещнаха с разтърсващата истинност на филма „Солта на земята“ на Жулиано Салгадо и Вим Вендерс. И досега филмът води с 5,81 класацията на публиката. Променя ли се бургаският зрител? В каква посока?

-За мен бургаският зрител, ако трябва да говоря по-критично, по-делово, а не патетично, би ми се искало да не е толкова малоброен. Има едно твърдо ядро на фестивала от хора, които вече познавам почти като свои приятели, с които се срещаме, разговаряме. Те са тези, които оцениха „Солта на земята“, „Зимен сън“, „Левиатан“. Аз очаквах към тях да се присъединяват повече хора, главно млади. За съжаление това не става. Не знам защо. Споделяме с приятели. Някои от тях казват, че не ни е добра рекламата. Не мисля, че това е причината. Медиите направиха много добра разгласа на фестивала. По улиците има плакати. Въпросът е до това, че за съвременните млади хора се промени философията на гледане. Отвикнаха да гледат филми в зала. По-лесно е да го изтеглят и вкъщи да си го гледат на компютъра. Аз се страхувам, че тази „зараза“ ще се разпространява. Това не значи, че ще се откажа от съдействието си за фестивала, но душата ми се къса, когато гледам такъв прекрасен филм като „Белият бог“ на Мундрусо  да се показва в полупразна зала. Същото беше и на филма „Царевичен остров“ на Овашвили. В такава посока се променя бургаският зрител, да отговоря откровено. Верните зрители си останаха, някои от тях поостаряха,  нямат толкова енергия, а и толкова пари. Съзнавам, че и билетите са пречка.

Много силно се усеща липсата на билетчето от пет лева. На варненския фестивал входът е по 5-6 лв.

В режисьорските бележки към Вашия последен филм „Буферна зона“ споделяте: „Има зрители, които търсят само развлечението, „киното с пуканките“. Но има и други зрители, които си задават въпроси и търсят техните отговори“. И на това сте верен във всичко, направено от вас досега. Затова за мен  изненадващо  прозвуча това „прощаване с българското кино", което публично обявихте. Мотивите Ви?

-„Буферна зона“ по някакъв начин обобщи и направи по-глобални изводи за киното, което обичам и ме е закърмило. То все повече за съжаление си отива, маргинализира се. Може да се срещне само на фестивал като нашия. Няма такова обществено значение, каквото имаше. Очевидно е, че новото време изисква друг вид разкази. Да ги наречем по-театрализирани с изключително внимание само към историята, която се разказва. Напоследък дори и по световните фестивали акцентът пада върху социалните филми. Никога не съм правил такова кино. И е късно сега да започна да опитвам. Не ме влече, честно казано, такова социално публицистично кино. Не че е лошо, но човек трябва да има дарба, за да го прави. Аз нямам. В моите си филми съм търсил по-екстремни ситуации, екстремни герои, които да ми дадат шанс да разказвам и чрез картината, изображението, звука. Гонил съм кинометафори. И като виждам, че няма поле за такива филми, защо да се мъча да ги правя. А един филм много трудно се създава в наши дни. Това ме накара да си спомня едно много важно изречение, което важи за театъра, но и в киното може да се приложи: „Най-главното умение на артиста е да се оттегли навреме зад кулисите“. Мисля, че сега ми е време да се оттегля зад кулисите.

Не съм съгласна, но времето ще покаже.

-Аз няма да се занимавам с кино. Ще съм около моите студенти. Вероятно ще им помагам да пишат сценариите си. Ще бъда и в Бургас с този фестивал, каквото и да се случва. Да имам сили, да съм здрав. С кино режисьорски занимания няма да се заемам. Така мисля на този етап.

Има ли огорчение у Вас, свързано с някои Ваши проекти, които не се приеха?

-Това не е заради  проектите. Но е доказателство, че не се приемат тези теми, които мен ме вълнуват. Но защо да се огорчавам. В киното си има един естествен подбор. Избрали са други. Ще се примириш с това. Нормално е. Огорченията ми са от друг характер. От атмосферата в киното, но за това не ми се говори. Аз мълчах, когато  преди две години се разрази един голям скандал, който ми причини рак. Ще мълча и сега. Няма да се изказвам по този въпрос.

В „Буферна зона“ поставяте екзистенциални въпроси.Финалът е позитивен, зареждащ, като във филмите на братя Дарден, ако позволите. И това е потребност, която зрителите със сигурност ще търсят. Как ще отговорите?

-Аз много разчитам на младите. И то на тези, които като мислене са близки до мен. Сред младите в съвременното кино има хора, които са ми много чужди и не харесвам опитите им да правят кино. Не защото правят различно кино, а защото – мисля - че не правят лично тяхно кино. Опитват се да подражават, да се нагаждат към зрителския вкус, който не е ясно какъв е. Зрителят може да бъде излъган с мелодраматична история. Има мисъл на Хайне „нека да не забравяме, че и една глава лук може да предизвика сълзи.“ Но когато започнеш да угаждаш на зрителя, според мен изневеряваш на себе си.Такова кино не харесвам. Има и едни други млади в киното, които са верни на себе си. Познавам ги. Години наред търпят лишения. Търпеливо изчакват да дойде ред да си направят филмите, които искат и без които не могат да живеят. Ще закрием фестивала в Бургас с филма „Урок“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, който е илюстрация на това. Сценарият не беше приет от комисия. Но на етап идея бяха ги одобрили. Идеята им беше финансирана. Не си разделиха парите от хонорара, а си ги вложиха във филма. Направиха филма с приятели и много малко пари. Участието на артистите е безплатно. Те са им лични приятели. Когато завършиха филма в груб вид, намериха инвестиция от Гърция, Германия. И сега филмът не спира да печели награди по света. На „София филм фест“ обра четири награди. В такива хора ми е надеждата, защото те идват като поколение. Те идват като поколение. Аз разказвам за своето поколение - тежненията, мислите му. Малцина искат да знаят за старите. Има една прекрасна мисъл на Шкловски - „Ето, и старостта си отиде“. Моята старост още не си е отишла, слава богу. Аз й се наслаждавам.

Пак се връщам към режисьорските Ви бележки към филма „Буферна зона“. Цитирате стих от Валери Петров: „И живота си чувствам как е минал през мене/в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене./Ах, до люлката детска така близо бил гроба -/откъде тази завист и защо тази злоба?/Трябва друго - И ето на полянка открита/бледо ме среща и с усмивка ме пита:/-какво още там дириш, остаряло момченце?/- Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.“ Намерихте ли своето „златно ключенце“?

-„Ах, до люлката детска така близо бил гроба. Откъде тази завист и откъде тази злоба?“ е най-важното, което открих със „златното ключе“. Че трябва да сме внимателни и добри към другите, за да искаме и тяхната добрина да получим.

Тази година българското игрално кино  има вековен юбилей. Филмите са разделени на правени до 1989 г. и след това. Защо?

-То е на пръв поглед формално, защото до '89 г. включително системата за производство беше една, след това стана друга. Но има и друго, за което никой не говори. Преди 89 г. нашето кино беше много обществено значимо и обществено ангажирано. Това се дължеше на обстоятелството, че съществуваше идеологическа цензура. Не можеше да се говори свободно, но в киното с езоповски език се казваха неща, които хората искаха да видят. Например филмите по сценарии на Георги Мишев и Станислав Стратиев. Не казвам, че всички бяха такива, но и тях ги имаше, и те имаха своята голяма тежест. Във филмите по Хайтов пък се разказваше за една истинска българска идентичност, не ура патриотичната агитка , която сега се опитват да произнасят някои националистически партии. Това кино се занимаваше с проблемите на обществото и личността. И след това настана един политически театър. Киното започна да боледува. Веднага се насочиха към „трупа“ на социализма и стана - на умряла котка нож вадиш. Доста филми се появиха, в които езикът стана груб, черно бял. Ако в ранните години на социалистическото кино от 50-те години фашистите бяха лоши, комунистите – добри, то в 90-те години абсолютно същата рецепта се приложи, само че комунистите бяха лоши, а фашистите - добри, което не е добро нито за едните, нито за другите филми. На това кино след 90-те му трябваше време да се усети и да започне да  си търси темите. Затова е разделението. Смени се тематиката. И защото в това кино след 89-та предимно се търсят младите, които встъпиха в киното. Вниманието е към тях.

Зрителите гласуват по БНТ за филма, който са приели за свой близък. Вашият фаворит?

- Аз съм враг на класациите, защото в киното няма метраж, тонаж и секундомер. Времето решава. Аз харесвам „Лачените обувки на незнайния воин“ на Рангел Вълчанов, защото го считам за много български филм, много личен. Това е изповедален филм, в който Рангел успя да разкаже по един прекрасен начин за своите корени - неговите, личните. Но това са и корените на българина. Когато един филм мине през личността, през сърцето на един творец като „Амаркорд“ на Фелини, тогава филмът е истински национален и интернационален.

Радка БАЛЕВА



Коментари (1)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

One Response to “Не съм огорчен”, интервю с проф. Георги Дюлгеров – артистичен директор на „София филм фест на брега“-Бургас

  1. 1
    2016-01-03 16:14:16
    Радка
    Честита Нова година на престижния и предпочитан от мен сайт"СЛОВЕСА"! ДА Е ЗДРАВА,ЩАСТЛИВА,УСПЕШНА И КЪСМЕТЛИЙСКА ВИСОКОСНАТА 2016 година!