Не толкова малка пиеса за съвсем не детска игра

|
На 13 октомври в Театър 199 бе премиерата на “Малка пиеса за детска стая”.
Драматургичният текст на Яна Борисова спечели второто издание на конкурса “Славка Славова”. Конкурсът се провежда ежегодно от Театър 199 за написване на камерна пиеса на съвременна тематика.
Още от детските си години четирима приятели – двама мъже и две жени – се събират всеки последен петък на месеца, за да играят заедно измислена игра със странни, техни правила. Каква е точно играта така и не се разбира, но не става и нужда, тъй като ярката символика на “детската стая”, в която те намират скривалище от останалия свят, е достатъчно добре изградена. В мига, в който Филип, преуспяващ адвокат, съобщава на останалите, че ще се жени, в сферата, запечатала “доброто старо време” (което може и никога да не е било, но те успешно възкресяват) се появяват пукнатини. Една тъничка, горчива нишка на неуспехите в личния живот при хора, които са с много личностни качества и следователно и високи изисквания, се промъква паралелно с темата за бягството от скучната реалност, за приятелството, за сламките, в които се вкопчваме, когато се давим в живота. Всяка отделна съставна част на пиесата е много добра – диалог, изграждане на характери, проблематика. За съжаление нещата не се получават в цялост. Най-вече се губи силата на внушение. И не толкова се губи, колкото може да е много, много по-голяма.
Играта на актьорите обаче постига своята цялост, своята завършеност в този четиричленен екип. Всеки един от тях играе на много високо ниво. Естествено и без никакво усилие на сцената разговарят четирима – истински хора, с каквито до преди малко сме се разминавали по улицата. Няма преиграване или фалш, всяка дума звучи нормално, разбираемо и искрено. (В никакъв случай не бива да се омаловажава и заслугата на драматуржката за това.) Чисто удоволствие е потапянето в атмосферата, създавана от Стефан Вълдобрев, Снежина Петрова, Радена Вълканова и Вежен Велчовски. Сценичното присъствие на всеки поотделно проблясва в кратките монолози, но истинското майсторство разцъфва с въртележката от разговори, закачки, подмятания, словесни престрелки, което като ярко зарево от фойерверки залива ограниченото пространство на сцената. Малка детска стая за игра, която единият приятел ще напусне. Камерна пиеса за избора и за това, че нещата никога не остават същите. Промяната от не чак до там добрата й страна. И нотка оптимизъм в края.
Пиесата разчопля един отрязък от живота на съвременния човек – тук и сега, не някъде по света и не изобщо. И поради това отеква силно и отзвукът дълго не заглъхва.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *