Николай Нинов: верен на пристрастието си към френската култура

|
Преди петнадесетина година Николай Нинов призна своята френска връзка. С една книга, която носи заглавието „Без папийонка в нощта на Сезарите”. Връзките, такива, каквито ги знаем от някои френски романи приключват след като станат публично достояние. Най-малкото стават безинтересни. При Николай Нинов обаче обратно, все повече се задълбочават и новата му книга, която ни е събрала е доказателство за това.
Но нека отдадем дължимото на изминалото време. Какво не се случи и какво се случи през тези петнадесетина години? Не се случи Николай Нинов да си сложи папийонка. Случи се така, че светът стана нахално и необратимо англоговорящ и англослушащ. И още: в репертоарите на българските театри намаляха френските пиеси, в афишите на кината ни – френските филми. Имената на режисьори и артисти, които публиката добре познаваше, с малки изключения бяха позабравени.
Николай Нинов обаче упорито остана верен на пристрастието си към френската култура. Тия, които го познават отблизо знаят, че той по принцип остава верен на нещата, които захване, но в случая не става въпрос само за амбиция, но и за чувства. Чувствата на истинска близост до френската култура са осезаеми на всяка страница от неговата книга и на ония читатели, които имат глад за всичко интересно и смислено, свързано с тази култура, написаното от Николай ще донесе радост. Защото неговите интервюта се превръщат в непреднамерени портрети на хората, които е избрал. При това са портрети само привидно моментни. Еднократните срещи са елегантно, интелигентно и продължително подготвяни. И неслучайно толкова много звезди, обръгнали на интервюта и усвоили роля в тях, в тази книга изглеждат разгримирани, спокойни, съсредоточени в отговорите си. От изплашената първоначално Фани Ардан до достолепния кадифено-велурен Филип Ноаре, всички събеседници на автора изглеждат хора, на които им се говори – тихо, задълбочено, с някаква непресторена отвореност, която публичните личности обикновено пазят само за тесен кръг приятели. Да видиш колко си приличат в това Франс Брел и Жан Маре, Клод Брасьор и Пенелопе Крус, означава само едно – че всички те са усетили срещу себе си неслучайно дошлия, неслучайно питащия. Преди няколко дни казах на Николай, че у много журналисти книгата му ще предизвика жълта завист заради възможността да се срещне отблизо с толкова много френски знаменитости. Но това не е единствената причина за завист. Друга не по-малко основателна е равнището на самия автор. Колко интервюта са направени, за да се обърне прожектора към интервюиращия, да се подчертае, че е на „ти” с известния събеседник, че може да си позволи да е на ръба на фамилиарниченето. Но ето и че ще кажа нещо тъжно за автора. Николай Нинов никога няма да получи някой от зашеметяващите хонорари, които получават журналистите за интервюта с най-труднодостъпните звезди и които са цитирани в книгата. Няма как, дори и да стигне до звездите, защото културата му, мисленето му, писането му са на срещуположния полюс на евтинията. Но за това пък винаги ще има отзивчиви събеседници и читатели, сред тия, които ценят дискретното равновесие в диалог, наситен с взаимно любопитство. Неслучайно Жан Луи Трентинян помислил Николай за актьор: усетът за актьорската душа на българския гост накарал Трентинян да вярва, че срещу него стои колега.
В книгата могат да се прочетат и редица любопитни детайли от задкулисието на церемониите в Кан и по връчването на Сезарите, но те пак са за по-изтънчено любопитство. Така например читателят узнава, че след като звездите отпътуват от Кан, своята класация за тях прави персоналът в хотелите. Кой е най-смешен, най-великодушен, най-неучтив… В качеството си на читател всеки може да направи своята класация за най-интересния събеседник на Николай Нинов и тази класация, уверявам ви, ще бъде оспорвана. Но няма да е справедливо, ако думите ми оставят у вас впечатление, че става дума за книга само с интервюта. В нея има и много наблюдения на нравите и ритуалите във френския артистичен свят, отразени блясък, парадокси, констатации… За първи път Николай Нинов ни посвети в своята нощ на Сезарите през 1992, за последен път се появи там без папийонка миналата година. Можем ли да простим на автора, че дескридитира френската връзка като краткотрайна и доказа сладостта й като продължителна. Да, ако ни убеди, че няма да чакаме петнайсет години, за да ни разкаже за новите си парижки срещи. Защото малко пишещи като него могат да ни убеждават, че разбирателството ни с Европа е постижимо най-вече с талантливо и достойно вглеждане в нейната култура.
 

Юрий Дачев


 

Текстът е четен на премиерата на "Френска връзка" на 8 декември, по време на Софийския международен панаир на книгата (виж репортаж).


 

Сборникът на Николай Н. Нинов можете да закупите от виртуална книжарница "Словото"!



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *