Нова визия за театър – „Антистатик” 2011

|
Какво заяви тазгодишното издание на фестивала „Антистатик”? Че театърът е нещо много условно, нерегламентирано, свободно. Че театър може да има и без актьори, че театърът е визия за бъдещето, че има хуманна позиция и идеал.
Най-въздействащият пърформънс, “The new man”, е на групата Ligna. Тя е основана през 1997 г. и се състои от артистите, работещи с медия, и актьорите: Оле Фрам, Михаел Хюнерс и Торстен Михаелсен. “The new man” изследва по психологически, антропологически, експериментално-хипнотичен начин възприятията на публиката. Всъщност публиката е действеният изпълнител.
Празната за случая галерия „Райко Алексиев” добива измеренията на бъдещия свят. Участниците са въоръжени със слушалки, с което приемат условието да изпълняват нарежданията на радиопиесата, чиито фрагменти са в различна последователност. В началото е стрес, шок, сконфузно, безумно и насилствено изопачаване на волята и индивидуалността ти, дори комично. Но постепенно всички задръжки се изпаряват, позволявайки на плътната, подсъзнателна естественост да изригне. Серията упражнения всъщност не са като тренировка по гимнастика и всякакви подобни практики. Това са леки движенчески структури, на пръв поглед хаотични, но следващи добре премислена концепция. Те успяват да докоснат онази умозрима дълбочина на човешката чувствителност, границата на която еуфорията препира да залее. Образува се разнообразие от фигури, колкото предсказани, толкова и спонтанни, в които надделялата емоция се рее свободно, като в транс.
Медитативната част се изразява в затварянето на очите, с което се отварят мечтите и въображението за новото общество и собственото място в него. Полета „на сляпо”, превъртания, стъпки напред, назад и встрани, несъзнателното преместване в пространството с цел изучаване на чувството и гледната точка, връхлетяващи от новия топос, са колкото елегия, толкова и радостно-възродителен процес.
Друг акцент в цялостната идея е внимателното наблюдение на чуждите жестове и мимики, имитирането им, разгадаването им. Новият човек е почти революционен, не рационално невъзможен, а интуитивно близък. Той е вдъхновен от прозренията на Брехт в социален аспект, Мейерхолд и Маяковски в личностно-поведенчески. Какво по-чудесно нещо от това театърът да диктува съдбините на човечеството, да изгражда по-съвършена среда и да установява коренни промени?
Останалите представления, които изгледах, не са толкова мащабно внушителни, но също притежават свои чаровни специфики, вплетени в нестандартно стилово изразяване. Което едновременно е театрално, но не в своята първоначална същност, отворено и интерактивно. Постоянна комуникация и полемика с публиката, която, ако не е явна, е косвена. Интензивно и ударно или спокойно и плавно нахлуване в личния й свят. От първия вид e “Ecorché”, от втория – „I will try”, “Look Look” и „Untitled stills”.
Ecorché” е танцов спектакъл на Мирослав Йорданов и Валери Миленков, в изпълнение на Валери Миленков. Той не може да се разкаже и пресъздаде от други. Храни се от боравенето с тялото като фетиш, от дръзките превъплъщения, от гротескно-чудовищното, от изхлузването на ограничителната, лъскава и лепкава кожа, захвърлянето и търсенето на душата. Изпълнение, наситено с неусмирими мускулни трепкания, борба с невидим враг, с примитивното състояние, от време на време подменяно с бавен, зареждащ покой или малка смърт. Едно всеотдайно разкриване на невидимите тайни на тялото, на неподозираните възможности, на сблъсъка с опити и изненади. Докато не изплуваме от паяжината на омерзението.
Look Look” е демонстративно поле колкото на пародиране на модата, толкова и откриване на въображаемите й и смели вратички. Ан Журен и Крут Юрак изсипват купчина дрехи на сцената, за да започнат да експериментират с тях. Да, те ни ги показват като манекенки със позата и всички необходими за целта атрибути на мимиката, но винаги остават недоволни. Много изобретателност и въображение се изискват, за да успееш да претвориш една дреха в друга, като риза в панталон или рокля, без да я ушиваш наново. Не е ли това изобличаване на суетата и излишността на дрехите? Непосилна дискусия, която няма решение. Затова и те накрая не излизат от сцената голи или облечени нормално, просто действията им рязко са стопирани, което би могло да стане във всеки един момент от тяхното преобличане. Преобличане, което не изглеждаше само външно.
I will try” с идея и изпълнение на Александър Андряшкин трябва да бъде постоянно допълвано от публиката, защото смисълът му е да й служи. Тя получава основата, първичния материал от пърформъра, за да го моделира и да постави на изпитание неговата адаптивност и творческите заложби на Андряшкин. Той безспорно има талант, за да се справи със задачата да импровизира всеки път един и същ танцов фрагмент, като променя ситуацията, нюансите и предназначението му, всичко това по желание на публиката. Разбира се, съвършеност така и не се постига, за сметка на удовлетворението от труда и усилията. Човек просто трябва да прави това, което неговият дух налага, било то и обиколки в бяг на сцената. Освен това дебатира честно и откровено изпълнението си с публиката, без свян отговаря на въпроси. Но е трудно да се каже публиката или Александър Андряшкин е в ролята на пълно подчинение. Това се нарича истинско двустранно взаимодействие.
Untitled stills” пък е отговор на затрудненото движение, на парализиращата неподвижност, на накъсаните и резки конвулсии на образа. Ан Калер на фона на един музикален албум опознава своите дадености и се насилва да ги надскочи. Безстрастен и безличен танц на човешката обърканост, който търси своите противоположности. Ан Калер обаче ги е намерила.
Определено фестивалът отговаря на своето име. Противопоставя се на конвенцията и с нови, смели крачки разгръща свят, който е символен, с нови принципи и разнопосочно движение.
 

Вилия Моновска



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *