Нова книга на Харуки Мураками издава “Колибри”

|

От издателство "Колибри" съобщават, че вече на пазара са втората книга на Роса Монтеро "Указания за спасяването на света" и нова (осма) книга от Харуки Мураками - "Страна на чудесата за непукисти и краят на света". Прочетете откъси от двете книги:






Харуки Мураками „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“



Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил дванайсет етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?



Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.



Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери. Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят. Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук – и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. Тиха вода.



И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо. И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход. А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите.



Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.



Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.



Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло. Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.



Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: „Мъж в асансьор“.



Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора – ако приемем, че имаше такъв в сградата – е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.



Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех – никакъв звук. Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам „Дани, момчето ми“, но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.



Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.



Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от сто и от петстотин йени, а в левия – монетите от петдесет и от десет йени. Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от сто и от петстотин йени, а през това време лявата брои монетите от петдесет и от десет йени.



Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.



Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.



Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си – макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, – просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа.



Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса – какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите – човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини. И все пак, ако за удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?



Но да се върнем към онова, което ни е подръка – по-точно под ръце, защото дясната и лявата вършат всяка своята си работа и съвсем не е лесно да правиш успоредни сметки. Дори на мен ми отне страшно много време да го усвоя. Но усвоиш ли го веднъж, свикнеш ли, то вече е нещо, което не можеш да забравиш. Както не забравяш да караш колело или да плуваш. Което не значи, че малко упражнения ще ти дойдат зле. С повторение ще подобрите техниката и ще направите стила си по-изтънчен. Ако не за друго, то заради това държа ръцете си постоянно заети.



Този път имах в единия джоб три монети от петстотин йени и осемнайсет от сто йени, а в другия – седем монети от петдесет йени и шестнайсет от десет йени. Което прави общо три хиляди осемстотин и десет йени. Сметки като тази изобщо не ме затрудняват. По-лесно е, отколкото да преброя пръстите на ръцете си. Доволен, се облегнах на стената от неръждаема стомана и погледнах право напред към вратите. Те пак не се отваряха.



Защо стояха затворени толкова дълго? Отхвърлих плахо предположенията, че асансьорът е излязъл от строя и диспечерът ме е забравил. И двете не бяха особено реалистични. Това не означава, че асансьорите не излизат никога от строя и диспечерите не проявяват никога немарливост. Обратното, знам със сигурност, че това се случва твърде често в реалния живот. Мисълта ми е, че в една изключителна реалност – в случая този нелепо лъскав асансьор – неизключителното може за удобство да се отпише като изключителен парадокс. Нима беше възможно човек, успял да създаде такъв асансьор като на Том Суифт, да не поддържа в изправност машината или след като някой се качи на нея, да забрави какво да прави?



Отговорът е очевиден. Не.



Такова нещо не се случва никога.



Особено при положение, че до този момент те са били толкова добросъвестни и педантични. Бяха се погрижили и за най-дребните подробности, бяха измерили направо до милиметър всяка моя стъпка. При входа на сградата ме спряха двама от охраната, които ме попитаха при кого отивам, провериха дали ме има в списъка с посетителите, накараха ме да им покажа шофьорската си книжка, логнаха се в компютъра, за да ме намерят в базата с данни, след което бях тикнат набързо в асансьора. По-лесно ще проникнеш и в Банката на Япония. Беше немислимо, след като са направили всичко това, да се издънят точно сега.



Единственото възможно обяснение беше, че съвсем преднамерено са ме поставили в такова положение. Искали са да не чувствам движението на асансьора. Искали са той да пъпли толкова бавно, за да не разбера накъде отивам, дали нагоре или надолу. Сега вероятно ме наблюдаваха със скрита камера.



За да не умра от скука, реших да потърся обектива на камерата. После обаче се запитах какво ще спечеля, ако я намеря. Щях да ги предупредя, те щяха да забавят асансьора и аз щях да закъснея още повече.



Затова реших да не правя нищо. Бях тук по работа. Нямах причини да се притеснявам, нямаше защо да се тревожа.



Облегнах се на стената на асансьора, бръкнах си в джобовете и отново преброих монетите. Три хиляди седемстотин и петдесет йени. Готово. Справих се за нула време.



Три хиляди седемстотин и петдесет йени ли?



Как така?



Някъде бях допуснал грешка.



Дланите ми се покриха с пот. Не бях бъркал нито веднъж през трите години, откакто броях. Това беше на лошо.



Затворих очи и прочистих десния си мозък и левия си мозък така, както си чистите очилата. После извадих от джобовете и двете си ръце и разперих пръсти, за да изсъхне потта. Като Хенри Фонда, когато се готви за престрелка в „Магьосникът“.



Двете ми ръце със съвършено сухи длани и пръсти се пъхнаха в джобовете, за да преброят за трети път. Щях да се почувствам по-добре, ако третия път сметката съвпадаше с някой от първите два пъти. Кой ли не греши! При обстоятелствата, в които се бях озовал, може би се притеснявах, да не говорим, че бях доста самоуверен. Бърках за пръв път. Затова трябваше да сметна монетите вярно – и всичко щеше да бъде наред.



Но още преди да съм се заел, вратите на асансьора се отвориха. Без предупреждение, без звук, просто се плъзнаха в двете посоки и се отвориха. Бях погълнат от толкова важното броене и дори не забелязах. Или, по-точно, очите ми видяха, че вратите се отварят, но аз не схванах докрай смисъла на случващото се. Отварянето на вратите означаваше, разбира се, че двете пространства, на които дотогава същите тези врати бяха отказвали достъпна връзка, сега вече бяха обединени. И че асансьорът е пристигнал.






превод: Емилия Л. Масларова, 412 стр., цена: 16 лв.



--



Роса Монтеро „Указания за спасяването на света“



Човечеството се дели на такива, които с радост се отправят вечер към постелята, и такива, които се боят да си легнат. Първите гледат на леглото си като на безопасно гнездо, докато вторите съзират заплаха в голотата на съня. За едните мигът на лягане предполага край на грижите, а за другите, напротив– тъмнината събужда вихрушка от пагубни мисли и ако зависи от тях, биха спали през деня, като вампирите. Усещал ли си някога ужаса на нощта, стихията на кошмарите, мрака, който нашепва ледено във врата ти, че макар и да не знаеш още колко ти остава, ти си просто един осъден на смърт? Ала на следващата сутрин животът отново избухва с веселата си заблуда за вечност. Това е историята на една дълга нощ. Толкова дълга, че продължи няколко месеца. Макар че всичко започна в една ноемврийска вечер.



Сутринта бе валял дъжд, примесен със сняг, но в този час небето представляваше суха оловносива плоскост. Студът се надигаше от надгробните плочи и коравата земя и като леден език облизваше глезените. По-възрастният гробар изтри скришом с ръкав влагата от носа си. Това беше последният покойник за деня, бъбреците го боляха въпреки пояса и му се щеше вече да свършва. На всичко отгоре беше едно от тия мръсни погребения, на които никой не ходи – я дойдат трима-четирима, я не, тъжна работа, и за капак– такъв ужасен ден, такава тъмница, такъв мраз. Безлюдните погребения и погребенията на деца бяха най-неприятни. Старият гробар си пое въздух и бутна ковчега отстрани, та да тръгне по водачите и да влезе правилно в нишата. Какъв студ, по дяволите! – рече си вкочанен. Но на умрелите вътре със сигурност им е по-студено, добави той по навик. Погледна към младия си колега – беше як като бик и се потеше и пръхтеше като говедо. Е, тоя тук няма никакви грижи, помисли си старецът с ненавист, докато самият той вече се чувстваше с единия крак в гроба. Старост – нерадост. Постави ръце върху болните си бъбреци и се обърна към най-близкия опечален.



– Да привършваме ли?



Въпросът остана без отговор – онзи стоеше като вцепенен. Гробарят погледна въпросително към втория мъж, който се почувства задължен да направи нещо и разтърси леко ръката на вдовеца.



– Матиас… Матиас…



– А?



– Хората питат дали да привършват.



– Дали… какво?



– Да свършват ли – поясни притеснено братовчедът на Рита.



– А, да, да.



Матиас се помъчи да се съсредоточи върху това, което виждаше. Братовчедът потропваше с крака по земята, за да се стопли; гробарят здравеняк събираше инструментите, а другият замазваше с хоросан отвора на нишата. Мистрията стържеше по камъка. Тих, влудяващ звук. Погребалният агент се приближи към него и зашепна нещо неразбираемо; носеше някакви листове и химикалка, която пъхна експедитивно между пръстите му. Матиас предположи, че трябва да подпише, и драсна две ченгелчета там, където му сочеше нокътят на мъжа. Оказа се трудно, защото всичко му се струваше далечно, много далечно, в оттатъшния край на тъмен тунел, откъм погрешната страна на далекоглед. От това разстояние нишите му заприличаха на касетите за багаж на гарата. Рита щеше да се разсмее, ако ѝ го кажеше.



– Моите съболезнования, Матиас.



– Да, да.



– Беше чудесна жена.



– Да.



Гробарите вече бяха изчезнали, а сега се разотиваха и останалите. Болногледачката. Братовчедът. Шефката на Рита от консултантската агенция. Притеснени, забързани. Копнеещи да се измъкнат час по-скоро от необятната ледена нощ, която се спускаше над вдовеца. Засрамени, че са толкова малко. „Ако знаех, щях сам да се обадя на хората, но този човек не приема помощ“, оправдаваше се пътем братовчедът пред болногледачката: чувстваше се задължен да опази честта на семейството. Тогава никой от тях не знаеше, че повече няма да види Матиас. Но дори да знаеше, едва ли щеше да се разтревожи: мъката притежава отрицателен магнетичен заряд, тя е като магнит, който отблъсква, вместо да привлича. И ето ги там тримата, устремени почти тичешком към изхода в желанието си да напуснат възможно най-бързо това печално място.



Матиас обаче не усещаше мъка. Не. В действителност не усещаше нищо. Дори студа, който се надигаше на талази от влажната пръст. Той премигна и погледна небето. Беше черно като… Черно като… Не успя да намери сравнение за това небе, защото беше по-черно от най-черното нещо, което някога беше виждал, по-черно и от думата чернилка. Нощта се бе спуснала много бързо. Къде се намирам? – запита се той изведнъж, внезапно объркан, жегнат от паниката, зашеметен. И сам си отговори: на гробищата. Току-що погребах Рита. После пак спокойното нищо вътре в него. Нито един удар на сърцето, нито един малък спомен в съзнанието. Покоят на смъртта, заглушаващ всичко.



Напусна енорийското гробище, без да мисли; краката му сами намираха пътя. Седна в таксито, потегли и се отправи към близката автомагистрала М-30 в същото механично вцепенение. Градът край него сияеше, изпълнен с живот и облян от светлина, претъпкан с коли. Матиас се гмурна в металната река и се остави да го води течението. Винаги бе обичал да кормува. Да кормува, без да държи сметка за движенията си, доверявайки се на шофьорските си навици. Докато ръцете му стискаха волана, той си помисли за влак. Или по-скоро за метро. За трясъка на приближаващата се композиция, за вагона, който го връхлита с рев и свистене, неудържимо, за колелата, които мачкат и разкъсват. Както и за смъртта като безметежно убежище, скривалище, в което човек може да се сгуши. Помисли и за камата, която винаги носеше в жабката, и се опита да си представи кратката и студена болка, която би предизвикало острието ѝ при прерязване на гърлото. Но после, за пръв път от толкова часове насам, се сети за Чучо и Пера.



Излезе от околовръстното и подкара към вкъщи. Познаваше пътя на пръсти, но колкото повече приближаваше квартала си, толкова по-далече се чувстваше. Далече от света и от самия себе си, далече от ежедневието и от здравия разум.



– Добър вечер. До площад „Куатро каминос“, ако обичате.



Матиас стреснато се обърна и погледна пътника, който току-що се бе качил в колата му, използвайки спирането на светофара.



– Площад „Куатро каминос“, ако обичате – повтори мъжът.



Матиас усети как гневът се надига с рев в гърдите му, гейзер от ярост и отчаяние.



– Слизай от колата ми! Слизай веднага! – изкрещя той така силно, че викът му отекна чак в слабините.



Сащисан и ужасèн, клиентът се сви на седалката: стеснителен компютърен специалист на четирийсет и девет години, който никога не се бе изправял пред подобен изблик на насилие, а това в наше време си е голям късмет.



– Слизай, тъпако! – изрева отново Матиас с пълно гърло, забелязвайки, че на излизане думите остъргваха гласните му струни.



Човекът започна трескаво да търси дръжката на вратата, докато най-сетне успя да отвори и изскочи на тротоара. Матиас потегли побеснял, разтреперан, уплашен от силата на омразата си. Би го убил, без да му мигне окото. Преглътна с мъка. С последни остатъци от здрав разум угаси зелената лампичка и сложи надписа „заето“. Криволичеше по шосето като пиян. Неколцина шофьори му изсвириха с клаксони, ала градският шум долиташе до него приглушено, отдалеч. Нещо ставаше с ушите и очите му, нещо, което му пречеше да вижда и да чува нормално. Чувстваше се безкрайно уморен: не помнеше от колко дни не е спал. Нито ял. Вече приближаваше тяхната улица, но не успяваше да я познае. Градът трептеше, губеше очертанията си, пулсираше като неясна жива маса в такт с болезнените удари в слепоочията му. Паркира на ъгъла. Страхуваше се да се качи в празния апартамент.



За щастие входната врата беше затворена и портиерката не се виждаше никъде. Запали осветлението на площадката и то зачатка като стар таксиметров апарат. Как можа да забрави за Чучо и Пера? Не ги беше хранил поне от два дни. Нито ги бе извеждал. Чу скимтенето им зад вратата. Съвсем тихичко, понеже бяха бездомни кутрета, които Рита беше прибрала от улицата, и животът навън ги бе научил на кротост и послушание. Щом отвори вратата, те се стрелнаха и се заплетоха в краката му. Дребни, хилави, неугледни, безподобни животински изчадия. Той – кафеникав и петнист, с миша козина. Тя – сивкава и топчеста, с щръкнал от муцуната ѝ крив зъб. Такива грозилища не се кръщават с истински имена, бе казал той на Рита, когато ги донесе. Затова продължиха да ги наричат Чучо и Пера. Матиас си ги припомни свити на кравай в скута на жена му, когато болестта бе избухнала като бомба. Когато се зададе краят.



Преглътна с усилие болката, стиснала гърлото му, и погледна навътре към дома си. Коридорът се губеше в тъмнината.



– Не – произнесе той на висок глас. – Не.



Осветлението на площадката угасна и мракът се стовари отгоре му. Матиас почувства прилив на паника и заопипва стената, докато попадне на ключа. Кутретата скимтяха в краката му и ближеха глезените му с отчаяно въодушевление. Той се наведе и ги вдигна. После затвори вратата с ритник и слезе тичешком по стълбите. Спря чак когато стигна до таксито и пусна животните на седалката до шофьора, където те застанаха учудващо мирни, уплашени. Потегли рязко, с ясното съзнание къде отива. На парцела. В малката вила, която двамата с Рита си строяха във Вилявисиоса де Одон. Т.е. вилата, която никога нямаше да си построят. В този ненатоварен час стигна до предградието само за двайсетина минути. Преди да влезе в комплекса, спря в „Макдоналдс“ и купи няколко хамбургера за кучетата. Устата му се напълни със слюнка, въпреки че никога не бе харесвал тази топла и мазна миризма. Откри засрамен, че е гладен, много гладен. Възможно ли беше човек да изпитва глад, когато преживява края на всичко на този свят? Унизен от потребностите на тялото си, от стремежа на плътта да живее (бледата и изстрадала плът на Рита, маркучите на дренажите, синкавите петна, раните), Матиас купи още два хамбургера за себе си. До вилата не беше далеч, но сладникавата воня на храната проникна навсякъде в таксито.



Беше поставил тоя покрив със собствените си ръце, керемида по керемида. И скромните стени бе иззидал сам в свободното си време, защото на млади години бе работил по строежите и умееше да върти мистрията. Къщурката вече беше покрита, прозорците и входната врата – поставени, радиаторите – монтирани, долната баня – завършена. Но оставаха вътрешните врати и кухнята, както и боядисването, пък и подът беше още на гол цимент. Ток имаше, но единственият източник на светлина беше увисналата на дълъг кабел крушка, а водата идваше от крана в градината по зелен маркуч. То и градина нямаше, разбира се, въпреки че Матиас я наричаше така. Парцелът представляваше парче кафеникава спечена пръст, с разпилени навред строителни отпадъци, чували пясък и инструменти. По средата на мръсния и безутешен пущинак малката, но масивна къща приличаше на самотен зъб в устата на старец.



Той се пресегна да запали крушката, но тя, изглежда, беше изгоряла. Слепешком, внимавайки да не настъпи изнервените животни, Матиас опипа пода, докато намери стария портативен телевизор, който бяха донесли тук, когато Рита се влоши, когато вече дори не можеше да чете, за да гледа по някой филм и да се развлича, докато той работеше по постройката. Включи апарата, но без звук. От екрана бликна бледо треперливо сияние, което освети стаята едва-едва. Вятърът влизаше през неуплътнените прозорци и вътре цареше адски студ. Гробовен студ, помисли си Матиас, и му се стори, че чува пясъчното стържене на мистрията на гробаря по плочата. Намираше се в стаята, определена за всекидневна: правоъгълно помещение с два прозореца. Печалната и променлива светлина от телевизора хвърляше сенки по стените. Имаше два почти продънени плетени стола, люлеещото се кресло, на което сядаше Рита, купчина инструменти и баданарки, две-три стари тенджери с остатъци от боя за проба, няколко рула от мушамата, с която застла покрива, преди да нареди керемидите, и подвижна стълба. А също така кофа, два парцала, пет-шест флакона с препарати за почистване, гумени ръкавици, проскубана метла. Всичко поставено в строен ред в единия ъгъл – малката домакинска войска, която Рита бе донесла в добрите времена, за да почиства строителната площадка. Никога няма да довърша тая къща, зарече се свирепо той. И се оказа прав, така и не я довърши.



Полуслепешком в синкавия сумрак изми една от тенджерите и даде вода на животните; после грабна ролките мушама, разстла ги в ъгъла и седна отгоре, облегнат на стената. Извади хамбургерите, които бяха още топли благодарение на опаковката от фолио, и ги подели с палетата. Усилието от яденето изчерпа малкото сили, които му бяха останали. Чувстваше някакъв вид вцепенение, безкрайна, подобна на изтребление умора. На немия екран се кипреше пищна силиконова блондинка, която не спираше да се хили. Матиас се плъзна на една страна, докато накрая легна на пода, свит като зародиш, и се загърна с дебелото си яке. Зъзнеше. Кутретата се сгушиха на кравай в кухината пред корема му, притиснаха се плътно и втренчиха в него, без да мигат, кръглите си очи. Бяха уплашени от промяната в обичайното им ежедневие, от отсъствието на Рита, от миризмата на мъка, която излъчваше Матиас, а муцунките им безпогрешно надушваха. Мъката мирише на студен метал, биха ти казали кучетата, ако можеха да говорят. Матиас погали грапавите им топли телца: истинско облекчение в мразовитата нощ. Придърпа останалата част от мушамата и се зави с нея, доколкото можа. Днес, спомни си той внезапно, беше рожденият му ден. Навършваше четирийсет и пет. Колко излишна болка, помисли. И потъна в сън, както камъкът потъва в кладенец, а светлосенките на телевизионните образи танцуваха безмълвно по лицето му.



превод: Катя Диманова, 256 стр., цена: 12 лв.



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *