Нова книжна поредица за модерна българска литература, прочетете откъс от първия роман

|

Корица на книгатаВторото и ревизирано издание на романа „Самира“ от Боримир Дончев-Борей е първата книга от библиотека „Гравитация“ – новата поредица за модерна българска литература на издателство Изток-Запад“.  Чудесните илюстрации и корица са дело на Деница Трифонова.


Годината е 1683-та. Османската империя е в зенита на своята мощ. Безбройни пълчища мюсюлмански воини се струпват на подстъпите към Виена, а цяла Европа е стаена в ужас пред смъртната опасност. Обединени както никога досега, християните са готови на всичко, за да отблъснат завоевателите под знака на полумесеца. Освен огромна армия, османците имат и тайно, неподозирано от никого в тези времена оръжие – корпус от красиви и смъртоносни еничарки, водени от безмилостната Самира. Женското коварство е съчетано със страховити военни умения: християнските воини ще открият, че адът може да бъде и тук, на земята, прикрит сред загадъчна красота и греховни изкушения. Организирайки съвършената клопка за самия полски крал – Ян III Собиески, – Самира дори не подозира какво я очаква след битката за Виена. Съдбата й е предначертала участие в драматичен дворцов заговор в столицата Константиние; никой, забъркан в голямата политика на империята, не може да се отърве невредим... а там някъде, сред родопските дебри, зовът на кръвта и една наглед проста мисия сред хайдути-размирници се превръщат в откровение.

Зад майсторското перо на историческия приключенски роман „Самира” е Боримир Дончев-Борей – автор, който отрано се увлича по изкуствата. Освен музиката, театъра и телевизията, той отдава таланта и ентусиазма си на още ред различни сфери на занимание: някои по-креативни (дизайн), а други – по-космополитни (туризъм). В художествените си произведения Дончев прави наистина успешен и адекватен опит за представяне на родната история в европейски и световен контекст, а не като някакви фрагментарни събития с регионално значение. Книгите му категорично могат да отговорят на условието „Мисли глобално – действай локално“, а стилът му брилянтно увлича читателя, пренасяйки го не само в отминали епохи, но и срещайки го с невероятни персонажи, разгърнали колоритната си биография на няколко континента.

Самира”, от своя страна, е мащабна история за мрачно време, развита амбициозно. Това я прави идеалното заглавие, с което да стартира новата литературна поредица „Гравитация”, която се гради върху надеждата, че в България има чудесни автори, които заслужават своя шанс, както и не по-малко важното: заслужават насърчение да се развиват и да пишат по-добри и сериозни творби. Създател и редактор на поредицата е Христо Блажев, професионален читател и редактор, който споделя, че има огромното желание логото на „Гравитация” да стане запазена марка за модерни и предизвикателни творци, които обаче остават здраво стъпили на земята – точно според името на поредицата. На всичко това съвършено отговаря Дончев с великолепната „Самира”, която ни печели – отново по думите на Блажев – „не само заради приключенията на героинята, а и заради дълбочината на образа й. От страница на страница Самира се променя и развива, умее да се нагажда към всяка обстановка и да се справи с всяко положение, а размахът на мечтите й е неподозиран. Именно в това второ издание на романа Дончев добавя един от най-силните моменти – описанието на една завоювана от османлиите Европа, склонила глава пред ятагана... и приспособила се към живота под чужда власт. Това несъстояло се действие на историческата сцена изглежда смазващо реално и толкова застрашително, особено в съвременния свят, който – иронично или не – отново е под заплахата от ислямско завоевание...

Илюстрация от книгата. Художник - Деница Трифонова
ОТКЪС ОТ РОМАНА „САМИРА” НА БОРИМИР ДОНЧЕВ-БОРЕЙ

Самира излезе от джамията и примижа срещу есенното слънце, което за миг я заслепи. Протяжният глас на мюезина[1] продължаваше да се носи из въздуха, далечен, сякаш идещ от висините, и тя неволно вдигна глава. Оттук дори не можеше да види къде се намира, толкова висока бе кулата, от която пееше. Тя се усмихна. На малцина бе известно, че това е илюзия – мюезинът беше скрит на много по-нисък етаж, оттам и редеше думите на езана[2]. От височината, където се намираше балконът, гласът му не би надвикал дори чуруликането на врабче. Това обаче надали имаше значение. Важното бе усещането и внушението, което правеше.

Днес се отброяваха точно пет години от онази паметна битка, в която правоверните, сломили съпротивата на неверниците, най-после бяха успели да завладеят така бленуваната Виена. Градът – сърце на Европа. Беше горда със случилото се, защото за осъществяването му голяма заслуга, ако не решаваща, имаха тя и съратничките й. В един замък наблизо бяха устроили смъртоносна клопка на идещите на помощ хусари на крал Собиески. В решителния момент бяха взривили главната порта и кралят, заедно с най-изявените си командири, бе намерил смъртта си под развалините. Виждайки гибелта на предводителя си, обезкуражените хусарски части бяха отстъпили. Лишени от така дългоочакваната помощ, четири дни по-късно храбрите защитници на Виена се бяха предали. Клането, на което бе подложен градът, бе неописуемо и сравнимо единствено със завземането на Константинопол преди повече от два века от великия Мехмед Завоевателя. Следвана от своите еничарки, Самира бе проникнала в крепостта през един от подземните тунели, прокопани под стената. После опиянението от битката ги бе завладяло до такава степен, че в продължение на няколко часа враговете им бяха изпитали върху себе си всички известни и възможни степени на унищожението. Тя и еничарките не се биеха, а подобно на кръвожадни чудовища унищожаваха всичко живо по пътя си без милост и пощада. Слава на Бога, на втория ден разумът бе проговорил чрез устата на Великия везир Кара Мустафа, който нареди плячкосването и убийствата да спрат, за да запази малцината останали живи жители на града. И добре, че бе постъпил така, защото иначе надали щеше да остане дори един оцелял в този иначе красив, но превърнал се в обиталище на призраци град.

Илюстрация от книгата. Художник - Деница ТрифоноваСамира премрежи очи. Току-що завършеният огромен купол на джамията радостно блестеше с новото си златно покритие. Тя неволно се възхити от работата на майсторите. Да премахнеш стръмния покрив, по-подходящ за плевня, и красящите го готически финтифлюшки и да ги замениш с изящния овал на купол, приличен на тюрбан, бе наистина майсторско изпълнение. Много добре си спомняше първия път, когато видя катедралата, която неверниците бяха нарекли на някакъв свой си светец[3]. Беше огромна и смазваше с размерите и великолепието си. Това не можеше да бъде оставено така. Затова набързо бе решено покривът да бъде разрушен и на негово място построен огромен купол, какъвто притежаваха всички джамии по света. Огромната южна кула, извисяваща се подобно на игла в небето, бе запазена, единствено на върха й бе поставен полумесец. Около съдбата й се бяха разразили много спорове. Мнозина искаха и тя да бъде съборена и заменена с класическото минаре. Надделя разбирането, че ако на върха се сложи полумесец, дори и в този си вид кулата ще сочи „правилната посока”[4], както изискваше традицията. Направиха и балкон за мюезина някъде високо, на двадесетина метра под върха. Подобна бе и съдбата на останалите църкви, пръснати из Виена. Повечето от тях бяха префасонирани на джамии. По-малките бяха запазени, за да има къде неверниците да служат на своя Бог.

С превземането на Виена битката за Европа фактически бе приключила. Победоносните отомански войски само за няколко месеца завладяха едно след друго германските графства. После дойде редът на Франция. След нея – и на Полско-Литовското кралство. Отоманската империя се ширна от Средиземно до Балтийско море и от Каспийско море, та чак до Атлантическия океан. На север граничеше с Руско-шведското кралство, резултат от бързото обединение на двете държави, ужасени от могъщия напор на безчислените отомански орди. На юг Испания все още се съпротивляваше, ала и това бе до време, и без това бе наполовина превзета от мароканския султан. Оставаше и Английския остров, но той засега не будеше интерес. По понятни причини столицата на империята се пренесе в центъра на Европа – във Виена, като градът бе преименуван на Исламбол[5]. Султанът също се бе преместил тук и сега се помещаваше в двореца Хофбург[6], който съответно бе реконструиран и декорацията му изцяло променена в ориенталски стил.

Цялото това движение от Изток на Запад бе свързано с огромни промени. В ход бе гигантско разместване и движение на хора, разчупване на установени с векове взаимоотношения и начин на живот. Изтокът искаше да се домогне до западните достижения на науката и производството, но и да наложи своите религия, традиции и обичаи. Западът, от своя страна, нямаше никакво намерение да споделя каквото и да било, считаше случилото се за временно състояние на нещата и на този етап настояваше поне за известна автономност и запазване на установените отношения и начина си на живот. Този сблъсък нямаше как да бъде решен еднозначно. Ятаганите тук не вършеха работа. Територията бе огромна и установяването на пълен контрол върху нея – начинание, обречено на неуспех. Ето защо с цел да бъдат туширани проблемите – поне в известна степен – учените и философите измислиха теорията за цивилизационното равновесие. Тя се основаваше на принципа на скачените съдове и гласеше, че ако една цивилизация е по-назад, а друга по-напред в своето развитие, при обединяването им неминуемо едната ще се наложи да се лиши от някои достижения, а другата ще трябва да придобие такива. Общия резултат според тях трябваше да се яви под формата на ново средно състояние, което несъмнени би било много по-полезно за цялостното развитие, тъй като щеше да изглади разликите, да ликвидира диспропорциите и да бъде по-устойчиво. Тази теория, изцяло в услуга на Султана, всъщност твърде явно прокламираше, че развитието на европейската цивилизация би било по-успешно, ако се осъществява в рамките на една обща държава. По силата на исторически стеклите се обстоятелства на Отоманската империя се падаше честта да изпълни ролята на тази държава.

Още много философски трудове бяха написани по тази тема, всичките до един пространно говорещи за единство на територия, вяра и народ. Имаше нещо космогонично във всичко това. Един народ, една вяра, една воля. Ала защо и против кого? Срещу останалия свят? Малцината трезвомислещи гласове, смятащи че светът съществува благодарение на многобразието си, нямаше как да бъдат чути, по-вероятно бе рано или късно да идат на дръвника. За Самира бе вън от съмнение, че западните философи ще намерят красиви опаковки за сегашното състояние на Европа, за да могат да оправдаят случилото се и провала на своите владетели, както и за да угодят на победителите. Не бе интересно как точно се е случило това – дали бе станало под неоспоримия звън на султанското злато или под още по-необоримия аргумент на ятаганите? И в двата случая обаче целта бе постигната.

Бавно и с неохота на Запада щеше да му се наложи да приеме исляма с присъщите му канони и строгост – ако не изцяло, то поне донякъде. Това, което Изтокът нямаше как да предположи, бе, че много бързо щеше да прегърне западните ценнности със съдържащите се в тях лицемерие и развратна свобода. Разбира се, това бе условно казано – напълно уместно би прозвучало и ориенталска разпуснатост и нехайство срещу европейската предприемчивост и ред. Както и да го назовем обаче, резултатът от тази конвергенция най-вероятно щеше да бъде някакво непознато досега изчадие, лишено от смисъла на съществуването си. Не може да получиш еднородна консистенция от оцет и олио, а и не е нужно. Достатъчно добре си съжителстват в която й да е майсторски приготвена салата от пресни зеленчуци.





[1]      Мюезин – духовен служител към джамията, който призовава от минарето мюсюлманите, пеейки езана
[2]      Езан – призив към молитва в исляма.
[3]      Тук несъмнено става дума за катедралата „Св. Стефан“ – гордостта на Виена.
[4]      В ислямската традиция минарето често е наричано „врата между небесата и земята“, или с арабската дума alif, което ще рече „сочещо правилната посока“.
[5]      Исламбол – народна етимология на името Истамбул, означава пълен с ислям.
[6]      Дворецът Хофбург във Виена е дом на ред владетели на Австрийската империя. В него има около 2600 зали и стаи, а понастоящем е официална резиденция на австрийския президент.


По материали на  ИК „Изток-Запад



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *